Накарай ме

49

Полетът беше приятен, а от „Ел Ей Таймс“ им бяха резервирали стаи във величествен старинен хотел с три кули, построен преди век, когото преди десетина години бяха спасили с основен ремонт. Беше приличен във всяко отношение, но най-вече предлагаше обслужването, от което имаше нужда Ричър в този момент. Той се обърна към Чан.

— Отиди да си поговориш с портиера и му кажи, че обичаш да разглеждаш непознатите градове, като ги обикаляш пеша. Като, разбира се, мислиш и за личната си безопасност. Попитай го дали има места, които би трябвало да избягваш.

Чан се върна след десет минути с една от онези туристически карти, които се отпечатваха в многохиляден тираж за нуждите на конгресния туризъм, по която портиерът беше отбелязал някои места с химикалка. Определени части от центъра бяха оградени с плътна синя линия. Там не биваше да се ходи. Картата приличаше на скица на Източен Берлин от едно време. Един квадрат от картата първо беше ограден с плътна линия, а след това беше допълнително задраскан с кръст, който беше начертан толкова настоятелно, че химикалката беше пробила хартията.

— Каза ми да не стъпвам там дори през деня — обясни Чан.

— Обичам такива места — каза Ричър.

— Ще дойда с теб.

— И аз разчитах на това.

Ядоха рано — нещо като еквивалент на късна закуска, но в началото на вечерта. Храната беше обикновена, но сервирана луксозно. Кафето беше добро. След това изчакаха още един час, докато слънцето залезе. Дългият ден над американските равнини най-сетне свърши. Светнаха уличните лампи. Светнаха фарове. Следобедната тишина в бара на хотела отстъпи място на вечерния шум.

— Да тръгваме — каза Ричър.

Вървяха дълго, защото градските власти знаеха откъде идват приходите на този град. Конгресният туризъм трябваше да се предпазва от местната престъпност. Границата на дивото беше на много пресечки от техния хотел. Животът на улицата се променяше, докато крачеха натам — от спорадичните заети служители, които бързо се прибираха у дома след работа, до някаква субкултура под навесите пред входовете на сградите, където се събираха хора и поне видимо не се занимаваха с нищо особено. Някои от магазините бяха затворени след края на работния ден, някои изглеждаха така, сякаш не са отваряни от години, но други си работеха. Продаваха се безалкохолни напитки, храна, по една цигара.

— Добре ли си? — попита Чан.

— Нищо ми няма — отговори Ричър.

Ориентираше се инстинктивно, като се оглеждаше за места, където могат да се съберат хора и автомобилите да спрат за малко. Имаше коли и до бордюрите, и по улиците. Имаше тунинговани японски спортни автомобили, мощни американски коли и великански седани от едно време, големи колкото самолетоносачи — модели на буик, плимът и понтиак. Някои бяха с допълнително монтирани лети джанти, хромирани ауспуси и сини неонови светлини под шасито. Видяха една кола, която беше тунингована да се движи толкова ниско над пътя, че стигаше само до кръста на Ричър, а двигателят ѝ стърчеше през един отвор в предния капак, монтиран вертикално като миниатюрна петролна сонда, с огромен карбуратор и исполински хромиран ауспух, който стигаше почти до височината на покрива.

Ричър спря и се загледа в нея.

— Трябва пак да погледна онези сателитни снимки — заяви той.

— Защо? — попита Чан.

— В тях имаше нещо нередно.

— Какво?

— Не знам. Нещо, което не мога да си спомня. Но не е свързано с нарушения на паметта. Нищо ми няма.

— Сигурен ли си?

— Попитай ме нещо.

— Кой е бил вицепрезидент по времето на Теди Рузвелт?

— Чарлс Феърбанкс.

— Той не беше ли актьор?

— Актьорът май се казваше Дъглас.

Двамата продължиха покрай дървени къщи с разкапани покриви, плътно притиснати една към друга, и буренясали дворове с телени огради — някои бяха празни, други бяха пълни с боклуци, в някои бяха завързани кучета, а в други се търкаляха ярко оцветени велосипеди, триколки и други детски играчки. Най-сетне попаднаха на диагонална улица, която свързваше две по-големи. Беше достатъчно широка, за да има три платна, но от двете ѝ страни бяха плътно паркирани коли. Улицата беше достатъчно дълга, така че един автомобил да намали скоростта си, да спре и отново да ускори.

— Тази става — каза Ричър.

Тук под навесите също имаше хора, но повечето събития явно се случваха в средата на улицата. Там на групички се бяха събрали момчета, може би на по дванайсет години, и се оглеждаха наляво и надясно за приближаващи коли.

— Добре, сега трябва да се престорим, че изведнъж сме си дали сметка къде сме се озовали, и да се махнем от тук по най-бързия начин — каза Ричър.

Двамата се обърнаха и забързаха обратно към по-голямата улица, която беше зад тях. Направиха остър десен завой и продължиха по нея, горе-долу в същата посока, в която вървяха дотогава, но зад улицата, която вече бяха разгледали. Спряха на мястото, където предполагаха, че се изравняват с невидимата групичка от дванайсетгодишни момчета, които трябваше да се падат на една дълга пресечка разстояние надясно от тях. Към която трябваше да се добави дължината на задните дворове на къщата от тяхната страна на улицата, както и дължината на самите къщи, предните дворове и тротоара. Ричър пресметна, че всичко това правеше общо сто и двайсет метра, потънали в мрак.

— Да отидем да видим какво са ни приготвили — ухили се той.