Накарай ме

27

Телефонът в Ню Мексико звънна четири пъти, преди да вдигне мъж с тих, уморен глас. Уестуд се представи и мина през обичайната си програма: „Ел Ей Таймс“, връщането на обаждането, извинението за закъснението и внезапното възраждане на интереса му към темата. От другата страна на линията настъпи продължително мълчание, после мъжът с тихия глас каза:

— Това беше преди. Сега историята ще бъде различна.

— Как така? — попита Уестуд.

— Аз знам какво видях. Отначало никой не искаше да ме чуе, включително и вие, за съжаление. Но от полицейското управление изпратиха някакъв инспектор. Беше млад, облечен спортно, но изглеждаше интелигентен. Каза ми, че е от специален отдел за разследвания, и прие моя доклад. След това ми каза да не предприемам нищо повече. Но една седмица по-късно го видях в униформа — работеше като регулировчик и пишеше глоби за паркиране. Значи изобщо не е бил инспектор. От управлението ми бяха изпратили някакъв новак, за да ме заблудят. И да ми затворят устата, предполагам. За да спра да задавам въпроси.

— Кажете ми още веднъж какво точно видяхте — каза Уестуд.

— Космически апарат в пустинята, който току-що беше кацнал и от него слизаха шестима пътници. Приличаха на човешки същества, но не бяха. И по-важното беше, че космическият апарат не приличаше на кораб, който може да излети отново. Беше просто модул за кацане. А това означава, че онези същества планираха да останат. И това ни води до следващия въпрос. Дали са били първите? И ако не, колко други са дошли преди тях? Колко други вече са тук? Дали вече не контролират полицейското управление? Дали вече не контролират всичко?

Уестуд не каза нищо. Мъжът с тихия глас продължи:

— Значи историята вече има и психологически измерения освен чисто научните. Как да живее човек, когато знае нещо, но е принуден да се преструва, че не е така?

— Наехте ли частен детектив? — попита го Уестуд.

— Опитах се. Първите трима, на които се обадих, не искаха да се заемат с разследвания на извънземни. Тогава си дадох сметка, че ще бъде по-безопасно да си замълча. Точно това е проблемът в момента. Напрежението. Предполагам, че има и много други като мен. Ние знаем истината, но се чувстваме така, сякаш сме съвсем сами на света, защото не можем да разговаряме помежду си. Може би за това трябва да пишете. За изолацията от обществото.

— Какво стана с космическия апарат?

— Не можах да го намеря отново на същото място. Представям си, че техните съюзници са го откарали някъде и са го скрили.

— Имаше ли смъртни случаи в резултат на кацането?

— Не знам. Възможно е.

— Колко?

— Един-два, предполагам. Имам предвид, че контролираното кацане предполага сериозно излъчване на енергия. Пламъци от ракетните дюзи и прочие. Може би е било опасно, поне в определен периметър. Освен това никой не знае какво точно правят след това, когато се установят сред нас.

— Имате ли мобилен телефон?

— Не, радиацията от тях е твърде опасна. Може да причини рак на мозъка.

— Говори ли ви нещо името Кийвър? Беше ли един от онези, на които се обадихте?

— Не, никога не съм чувал това име.

— Благодаря ви — каза Уестуд. — Ще се свържа с вас.

Той прекъсна връзката.

— Да, знам — каза Чан. — Добре дошли в живота ти.

— Добре дошли в Ню Мексико — отговори Уестуд.

Той изтри третия, четвъртия и шестия номер от временния си списък.

— Момчето с лъчите, човекът с гранита и този с близките срещи от трети вид не са нашите хора, нали така? Остават захвърленият мобилен телефон в Луизиана, захвърленият мобилен телефон в Мисисипи и стаята на доброволците в Чикаго. Поне намалихме възможните варианти наполовина.

Той подреди трите оставащи номера на екрана на компютъра си. Най-отгоре беше номерът в Луизиана, на който според базата данни преди десет седмици беше отговарял човек на име Хедли, под него беше номерът в Мисисипи, на който отговаряше името Рамирес, и най-отдолу беше номерът на стаята за почивка в Чикаго, откъдето се беше обадил тайнственият Маккан — базата данни не уточняваше дали е бил господин или госпожа, но енергичното момиче така или иначе не беше чувало това име.

Уестуд разпечата трите номера и ги даде на Чан.

— Пробвай пак да се обадиш на номера на Малоуни — каза тя.

Уестуд го набра, с вече познатите електронни звуци, и телефонът започна да звъни и продължи да звъни, без да се включи гласова поща.

След цяла минута Уестуд прекъсна връзката.

— Трябва ни списък на всичко, което си публикувал през последните шест месеца — каза Ричър.

— Защо? — попита Уестуд.

— Защо иначе да ти се обажда този човек? Той е видял нещо, което си публикувал. Трябва да разберем какво е то.

— Това няма да ни помогне да го открием.

— Съгласен съм. Няма. Но трябва да разберем с какъв човек си имаме работа, преди да стигнем до него. Трябва да разберем какъв му е проблемът.

— Всичките ми неща са публикувани на уебстраницата на вестника. Можете да ги проверите, с години назад.

— Добре — каза Ричър. — Много ти благодарим за помощта.

— И сега какво?

— Ще измислим нещо. Както ти каза, намалихме възможните варианти наполовина. Останаха ни само три, от които да избираме. Ще ги проверим един по един.

— Ето ти още една теория — каза Уестуд. — Аз проверих уебстраницата на Кийвър, естествено, както и на госпожа Чан. Всичко изглежда много професионално. Не се съмнявам, че разполагате с достъп до всякакви ресурси, включително ваши собствени бази данни, телефонни указатели с търсене по номера и може би собствени източници в самите телефонни компании. Така че новата ми теория гласи, че вече нямате нужда от мен. Теорията ми гласи, че ще ме изключите от случая.

— Няма — отговори Чан. — Ще те държим в течение.

— Защо?

— Защото правата за книгата не ни трябват.

— Защо да не ви трябват?

— Аз съм прекалено заета, за да пиша книги, а той едва може да си напише името с пастел.

Ричър не каза нищо.

— Значи оставам част от разследването? — попита Уестуд.

— Един за всички, всички за един — отговори Чан.

— Обещавате ли?

— Заклевам се.

— Но само ако историята е добра. Ако е свързана с лъчи, гранит или космически кораби, дори не ми казвайте.

Ричър и Чан оставиха Уестуд в офиса му и слязоха с асансьора обратно на нивото на улицата. Чан имаше лаптоп в куфара си и единственото, от което се нуждаеше сега, беше тихо място и безжична връзка с интернет, за да може да се заеме със собствените си бази данни, телефонните указатели и собствените си източници в самите телефонни компании. Това означаваше хотел, а за да стигнат до хотела, трябваше да намерят такси. До бордюра от другата страна на улицата беше паркирано едно и Ричър подсвирна с уста и му махна, но по някаква причина таксито веднага потегли в обратната посока, без да ги вземе. Във всеки град има различен метод за спиране на такси и не беше лесно човек да бъде в течение с всичките. Затова поеха пеша на север, докато не стигнаха до Музея на децата, където имаше стоянка. Местата за нощуване, които Ричър знаеше в Лос Анджелис, не бяха особено тихи и може би не предлагаха безжична връзка с интернет, така че той остави Чан да реши къде да отидат. Тя каза на шофьора да кара към Уест Холивуд и таксито потегли в натоварения трафик.

Десет минути по-късно на трийсет километра южно от Мадърс Рест мъжът с изгладените джинси и прическата, оформена със сешоар, прие трето обаждане на стационарния си телефон. Този път човекът отсреща беше по-словоохотлив.

— Голям късмет — заяви той. — Срещата им е била в редакцията на „Ел Ей Таймс“ и е продължила почти цял час. Сградата на вестника е стара, с дебели стени. Но Хакет е извадил късмет. Очевидно по-голямата част от разговорите е била по телефона, а Уестуд държи телефона си на поставка на бюрото, което се намира под прозореца, така че Хакет е хванал усилен сигнал направо през стъклото. Скенерът му едва не гръмнал. Направили са общо седем обаждания. Двете са били до мобилни телефони, с които няма връзка, едното е било до мобилен телефон, който никой не е вдигнал, и едното е било до служебен телефон в Чикаго. Останалите три са били на различни откачалки, от които са се отказали. Името на Кийвър е споменато веднъж, а на частните детективи като цяло общо три пъти, както и още веднъж в разговора със служебния телефон в Чикаго, в който Уестуд е попитал и за човек на име Маккан.

Мъжът, който се намираше на юг от Мадърс Рест, не отговори много дълго време. После каза:

— Но като цяло няма реален прогрес?

— Само ти можеш да кажеш дали е така. Сега разполагат с три възможни варианта. Не се съмнявам, че единият от тях е клиентът на Кийвър, и освен това съм сигурен, че ти знаеш кой е той. Разполагат и с информация за телефонните номера, която може да се провери. Виждал съм истински катастрофи, които са започнали и с по-малко първоначални данни.

— Трябва да разбера дали ще се свържат с телефонните компании. Нещо като система за ранно предупреждение. И ако се свържат, трябва да разбера какво са им казали от телефонните компании.

— Боя се, че това ще струва допълнително. Телефонните компании понякога са потайни. Ще се наложи да смажем машината, за да се задейства.

— Направете го.

— Добре.

— И какво се случи после?

— После… после е малко смешно.

— Как така?

— Уестуд си останал в сградата, а Ричър и Чан си тръгнали.

— Къде са отишли?

— Точно това е смешното. Хакет ги е изгубил. Дегизировката му е била на шофьор на такси. В големия град няма по-добро прикритие. Но Ричър се опитал да спре точно неговото, така че му се наложило да се махне веднага.

— Това не е добре.

— Номерът на Чан е записан в системата му. В момента, в който тя се обади по телефона си, той ще разбере точно къде се намират.