Накарай ме

6

Мъжът все още беше притиснат като в капан зад щанда. Имаше около шейсет сантиметра свободно място, което не му беше достатъчно. На ръст и тегло беше почти колкото Ричър, но беше отпуснат и размъкнат, ризата му беше като палатка, а коланът му беше стегнат невъзможно ниско под корема, голям като петролен варел. Имаше бледо лице и безцветна коса.

На стената зад дясното му рамо имаше телефон. Не беше древен апарат с шайба и кабел на слушалката, навит на спирала, а модерно устройство без кабел — основата беше занитена на стената, а слушалката се поставяше в отвесно гнездо. Така на мъжа му беше лесно да я вземе, без да се обръща, а след това просто трябваше да набере номера на клавиатурата в ръката си. Може би дори имаше записани номера на бързо набиране. На основата имаше пластмасово прозорче с десет места. В пет от тях имаше етикети с номера, а в останалите пет — не. Номерата явно бяха на производителите, с които работеше магазинчето. Може би служебни линии за техническа поддръжка или номерата на търговските и сервизните отдели.

— Ще желаете ли нещо? — попита мъжът.

— Познаваме ли се? — попита Ричър.

— Почти съм сигурен, че не. Със сигурност щях да ви запомня.

— Но въпреки това, когато минах оттук за пръв път, ти подскочи толкова високо, че на практика си удари главата в тавана. Защо така?

— Защото ви познах от старите ви снимки.

— Какви стари снимки?

— От щатския университет на Пенсилвания, випуск осемдесет и шеста.

— Не бях толкова умен, че да ме приемат в щатския университет на Пенсилвания.

— Бяхте с футболна стипендия. Вие сте онзи защитник, за когото говореха всички. Във всички спортни вестници пишеше за вас. По онова време следях футбола. Както и сега впрочем. Естествено, вече не изглеждате толкова млад. Без да се обиждате.

— Обади ли се на някого?

— Кога?

— Когато ме видя да минавам оттук.

— Защо да се обаждам на някого?

— Видях, че се протегна за телефона.

— Може да е звънял. През цялото време звъни, дявол да го вземе. Този иска това, онзи — онова.

Ричър кимна. Дали щеше да чуе телефона? Може би не. Вратата беше затворена, а телефонът беше електронно устройство с възможност за регулиране на звука и сигурно беше настроен да звъни много тихо в това малко магазинче. Особено ако звънеше непрекъснато. Все пак беше точно до ухото на човека. Ако звукът беше силен, щеше да го побърка.

— Какво мислиш за името на града? — попита го Ричър.

— Какво да мисля? — каза човекът.

— Защо се казва Мадърс Рест?

— Честно да ви кажа, господине, нямам никаква представа. В цялата страна има такива странни имена. Не сме само ние.

— Не те обвинявам в нищо. Просто ми е интересно откъде идва.

— Не съм чувал.

Ричър отново кимна.

— Приятен ден — каза той.

— И на вас, господине. И поздравления за лечението в клиниката. Без да се обиждате.

Ричър излезе от магазинчето и спря за малко под ярките слънчеви лъчи.

Ричър посети още дванайсет магазинчета, така че станаха общо тринайсет, като резултатът бяха четиринайсет различни мнения, ако се смяташе и това на сервитьорката. По въпроса не съществуваше съгласие. Осем от мненията всъщност не бяха истински мнения, а свиване на рамене и празни погледи, придружени с щипка враждебна предпазливост. „В цялата страна има такива странни имена.“ С какво беше по-различно градчето Майчин отдих в една държава, в която съществуваха градове с имена, които буквално означаваха „защо“ и „защо не“, „катастрофа“ и „инцидент“, „Дядо Коледа“ и „без име“, „скучен“, „кекс“, „истина и последици“, „маймунска вежда“, „съгласен“, „обикновен“, „градът на тортите“ и „градът на жабите“, и „сладки устни“?

Останалите шест мнения бяха варианти на фантазията на сервитьорката. Както и на моята, помисли си Ричър. И тази на Чан. Хората започваха от името и си измисляха колоритни сценарии, за да го обяснят. Нямаше сигурни факти. Никой не знаеше за паметна плоча или музей, табелка за историческа забележителност или дори стара легенда.

Ричър пое обратно по широката улица, като се питаше: да подремне или да се подстриже?

Мъжът от магазинчето за резервни части беше първият, който се обади да докладва. Каза, че се е справил добре — с помощта на стария номер с футболния отбор. Беше техника, на която го бяха научили преди много години. Избираш си добър колежански отбор от добър випуск и когато заговориш за него, повечето мъже се чувстват твърде поласкани, за да се усъмнят в думите ти. Един час по-късно вече се бяха обадили още трима собственици на магазини, за да докладват за същото. С изключение на информацията за футболния отбор. Но по същество картината беше ясна. Едноокият служител в мотела прие всички входящи обаждания, подреди чутото в главата си и набра един номер, а когато му вдигнаха, съобщи:

— Действат с името. Едрият тип обикаля целия град и разпитва навсякъде.

В отговор се разнесе продължителен пукот — спокоен, мелодичен и успокоителен. Служителят каза: „Много ясно“, но май не беше достатъчно убеден. После затвори.

Бръснарницата беше с два стола, обслужвани от един бръснар. Мъжът беше възрастен, но поне видимо не трепереше, така че Ричър си поръча бръснене с гореща кърпа и подстригване с машинка — късо отзад и отстрани и малко по-дълго отгоре. Косата му не беше променила цвета си. Беше малко оредяла, но си стоеше на главата му. Усилията на стареца произведоха добър резултат. Ричър погледна отражението си в огледалото — изглеждаше чист и спретнат. Цената беше единайсет долара, което му се стори разумно.

После той пое обратно по малкия площад, без да бърза, и когато стигна до мотела, отново видя сгъваемия стол, който беше забелязал и преди на алеята за автомобили. Беше от бяла пластмаса. Той го вдигна и го премести от дясната страна на бордюра на една затревена площадка до някаква ограда. Така нямаше да пречи на никого. Завъртя го с крак, за да го обърне срещу слънчевите лъчи. После седна на него, облегна се назад и затвори очи. Тялото му попиваше топлината на слънцето. В някакъв момент заспа — на открито, през лятото, което според него беше вторият най-добър възможен начин да заспиш.