Накарай ме

29

Душът им даде възможност за бавен и плавен преход между това, с което се занимаваха до този момент, и онова, което им предстоеше да направят. Ваната в банята беше тясна, но релсата на завесата беше извита навън, струята от душа беше широка и топла, а те бездруго не искаха да се разделят на повече от няколко сантиметра един от друг, така че беше съвсем удобно. Двамата се изкъпаха един друг, все едно това беше някаква игра — от главата до петите, бавно и внимателно, със сапун и шампоан, без да пропускат нито едно място и с подчертано внимание към някои определени места. Не бързаха за никъде. Имаше и някои действия, които не бяха пряко свързани с къпането. Надигна се пара, която изпълни банята, и огледалото се замъгли.

В крайна сметка двамата излязоха от ваната, подсушиха се с тънките хавлии и избърсаха огледалото на две места — едното по-високо, другото по-ниско — така че Ричър да среши косата си с пръсти, а Чан с един седефен инструмент, който донесе от куфара си. После събраха дрехите си от там, където ги бяха захвърлили — по пода, на стола и по леглото, — и ги навлякоха върху все още влажните си кожи.

А след това дойде време за работа. Ричър отново дръпна завесите настрани и не видя навън нищо друго освен ярко слънце и синьо небе. Времето беше прекрасно. Впечатляващ ден от късното лято в Южна Калифорния. Дори тънкият слой смог изглеждаше окъпан в златиста светлина. Чан отново се опита да се свърже с мобилния номер, който започваше с код 501. Както и преди, телефонът звънеше непрекъснато, без никой да вдигне от другата страна. Сигналът „свободно“ жужеше печално, но безмилостно от високоговорителя. И не спираше.

— Никога не ми се е случвало нещо подобно — каза Ричър. — Или някой вдига телефона, или се включва телефонният секретар.

— Може би тези стари телефони за еднократна употреба все още не са имали гласова поща. Или може би той не я е включил. Или нарочно я е изключил.

— Възможно ли е да се направи това?

— Не знам.

— Защо не отговаря? Не може и така, и така. Или трябва да използваш гласовата си поща, или да си вдигаш проклетия телефон.

— Може би се е отказал. Защото никой не иска да го чуе. Затова е зарязал телефона. И сега той звъни на дъното на някое чекмедже.

По отношение на технологиите Ричър знаеше само толкова, колкото му беше необходимо. Разбираше от факсове, телекси, военни радиостанции и от пощенската служба на САЩ, но никога не му беше трябвало да знае нещо за мобилните телефони на цивилните. Никога не беше притежавал такъв телефон. За какво му беше? На кого щеше да се обажда? Кой щеше да се обажда на него самия? Малкото, което знаеше за тях, идваше от всекидневни наблюдения. Той си представи телефона, който не спираше да звъни. Сигурно и вибрираше. Звънеше и вибрираше. Мощно и енергично.

— Батерията трябва да е заредена — каза той. — Ако се изтощи, телефонът ще се изключи и от мрежата ще разберат. Значи все пак го зарежда от време на време.

— Тогава може би е излязъл до магазина и го е оставил в къщи.

Ричър погледна навън през прозореца и не отговори. Телефонът продължаваше да звъни.

— Какво? — каза Чан.

— Нищо.

Но вече си представяше друга самотна картина: телефонът беше на земята и подскачаше като жив, като верен шпаньол, който се опитва да събуди мъртвия си господар, да го накара да му обърне внимание и не разбира какво е станало. Може би някъде навън сред хълмовете или в някой салон в голямата къща. Може би причината за смъртта беше сърдечен удар или подагра, или нещо друго, от което умираха собствениците на шпаньоли. Но Ричър беше човек, който се ръководеше от фактите и нищо повече, така че вместо това каза:

— Добре, затвори и се опитай да се свържеш с централата на библиотеката.

Чан прекъсна връзката и в стаята се възцари тишина. Тя отвори уебстраницата на градската библиотека в Чикаго. Клонът на библиотеката в Линкълн Парк си имаше собствен номер за справки. Започваше с код 773 и продължаваше с други седем цифри, които не бяха много далече от номера на стаята на доброволците, където се бяха обадили по-рано. Тя го набра и от другата страна на линията се чу записано съобщение за автоматично меню. На английски и испански. За това натиснете „едно“, за онова натиснете „две“. За да се свържете с оператор, натиснете „девет“.

Чан натисна девет. Чу се сигнал „свободно“, после от другата страна на линията женски глас каза:

— С какво мога да ви помогна?

Чан се представи по същия начин, по който го беше направила с Уестуд още първия път. Съобщи името си и обясни, че е частен детектив от Сиатъл, но преди това е била във ФБР. Последното явно свърши работа. Жената от Чикаго определено беше впечатлена.

— Разбрах, че в библиотеката ви работят доброволци — продължи Чан.

— Точно така — потвърди жената.

— Имате ли доброволец, който се казва Маккан?

— Имахме.

— Но вече не е при вас?

— Не сме го виждали от три-четири седмици.

— Напуснал ли е?

— Технически погледнато, не. Но доброволците често идват и си отиват.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за него?

— Какво искате да знаете? Някакъв проблем ли има?

— Той е бил клиент на компанията, за която работя. Изгубихме връзка с него. Опитваме се отново да се свържем. За да проверим дали все още няма нужда от помощта ни.

— Ами той е възрастен, доста мълчалив и затворен. Но работи добре. Ние също бихме искали да се свържем с него.

— Беше ли запален на някаква определена тема? Тревожеше ли се от нещо?

— Не съм сигурна. Никога не е бил много словоохотлив.

— Местен ли е? Знаете ли къде живее?

От Чикаго се чу тишина. После жената каза:

— Съжалявам, но всъщност не ми е позволено да давам такава информация. Трябва да уважаваме правото на личен живот на нашите доброволци.

— А имате ли телефонен номер, на който можете да се свържете с него? Може би домашен? Сигурно можете да му се обадите и да го помолите да се свърже с нас.

В Чикаго отново настъпи мълчание. Чуваше се само тихо потракване. Може би жената използваше клавиатурата си, за да отвори база данни. Дълъг списък на екрана на компютъра. Трябваше да измине дълъг път надолу по него, за да стигне до буквата „М“, която беше по средата на азбуката.

После жената отново се обади от другата страна на линията:

— Не, за съжаление нямаме телефонния му номер.

След това провериха и секретните бази данни на детективската компания на Чан, за да видят дали в Чикаго са записани други хора на име Маккан, в случай че той се отличаваше и с нещо друго, но получиха стотици резултати с това име. Ричър си помисли, че сигурно трябваше да го очакват — като се имаха предвид етническият произход на фамилните имена и миграционните модели в исторически план. Може би и техният Маккан беше един от стотиците резултати, но нямаше как да го разберат. Беше невидим като зрънце пясък на плажа.

След това провериха и разписанието на авиолиниите. Имаше голям избор. Маршрутът от летището в Лос Анджелис до международното летище „О’Хеър“ в Чикаго беше важен и натоварен. Имаше многобройни полети до там през целия следобед. Беше логично. Така хората можеха да се приберат у дома, преди да дойде естественото им време за лягане на две часови зони в източна посока. Всички по-късни полети щяха да влязат в категорията на нощните.

Най-големите превозвачи поддържаха една и съща цена, до последния цент, така че Чан избра „Америкън Еърлайнс“, за които имаше златна клиентска карта, и резервира билетите по телефона. Обади се на служителя, който отговаряше за притежателите на златни карти. Както обясни на Ричър, тази авиолиния беше по-надеждна в спешни случаи и предлагаше по-добри места.

Ричър прибра четката си за зъби в джоба, а тя събра в куфара си гребена, компютъра, зарядното за компютъра и зарядното за телефона. После дръпна ципа.

— Готови?

Ричър кимна и отговори:

— Да отидем да намерим такси.