Накарай ме

2

Мотелът беше по-голям, отколкото Ричър очакваше. Беше построен във формата на подкова на два етажа, имаше общо трийсет стаи и предостатъчно места за паркиране. Но повечето от тях не бяха заети. И половината мотел не беше пълен. Сградата беше най-обикновена — от бетонни блокчета, боядисани в бежово, с железни стълбища и парапети, боядисани в кафяво. Нищо особено. Но изглеждаше чиста и добре поддържана. Всички крушки светеха. Ричър беше виждал и по-лоши места.

Рецепцията беше зад първата врата от лявата страна на първия етаж. Нисък възрастен мъж, възпълен и с едно стъклено око, подаде на жената ключа от стая 214 и тя излезе, без да каже нито дума повече. Ричър го попита колко струва стаята и човекът заяви:

— Шейсет долара.

— На седмица? — попита Ричър.

— На вечер.

— Не пътувам за пръв път — каза Ричър.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че съм бил в доста мотели.

— Е, и?

— Тук не виждам нищо, което да струва шейсет долара. По-скоро двайсет.

— Не мога да ти дам стая за двайсет. Тези стаи са скъпи.

— Кои стаи?

— На втория етаж.

— Нямам нищо против първия етаж.

— Не държиш ли да си до нейната стая?

— На кого?

— На твоята приятелка.

— Не — отговори Ричър. — Не държа.

— Стаите на първия етаж са по четирийсет долара.

— Двайсет. Повече от половината ти стаи са празни. Всеки момент ще фалираш. По-добре да изкараш двайсет долара, отколкото нула.

— Трийсет.

— Двайсет.

— Двайсет и пет.

— Добре — каза Ричър.

Той извади пачката си от джоба и преброи от нея една банкнота от десет долара, две по пет и пет по един долар. После ги остави на рецепцията, а едноокият мъж ги прибра и му даде в замяна ключ с дървен орнамент и надпис „106“, който извади с победоносен замах от едно чекмедже.

— Стаята ти е в дъното — каза му мъжът. — До стълбището.

Стълбището беше метално и щеше да дрънчи, когато хората се качваха или слизаха по него. Това не беше най-хубавата стая в мотела. Беше дребнав жест на отмъщение от страна на служителя на рецепцията. Но Ричър не му обърна внимание. Предполагаше, че тази вечер ще бъде последният човек, който ще отпусне глава на възглавницата. Не очакваше да пристигнат други късни гости. Предвиждаше да остане необезпокояван през цялата нощ, в тишината на равнините.

— Благодаря — каза той и излезе от рецепцията, като си взе ключа.

Едноокият мъж изчака трийсет секунди, после набра някакъв номер на стационарния телефон и когато му вдигнаха, каза:

— Тя посрещна един мъж на гарата. Влакът закъсня. Тя го чака пет часа. Доведе го тук и той си взе стая.

От слушалката се разнесе глухият пукот на зададен въпрос и едноокият отговори:

— Пак е някакъв едър тип. И нахален. Заяде се за цената на стаята. Дадох му стая сто и шест, в дъното.

От слушалката отново се разнесе пукот, но този път с друга интонация. Беше нареждане, а не въпрос.

— Добре — каза едноокият.

Той остави слушалката на мястото ѝ, с усилие се изправи на крака, излезе от рецепцията, взе сгъваемия стол от стая 102, която не беше заета, и го завлече до едно място на асфалтовата площадка пред мотела, откъдето можеше да вижда едновременно собствената си врата и тази на стая 106. Въпросът по телефона беше: „Виждаш ли стаята му от мястото си?“, а нареждането беше: „Премести си задника някъде, откъдето ще можеш да го наблюдаваш цяла нощ“. Едноокият винаги се подчиняваше на нарежданията, макар и понякога неохотно, както например сега, докато нагласяше стола под най-подходящия ъгъл и наместваше тежкото си тяло на неудобната пластмасова седалка. Навън, на открито през нощта. Това определено не му беше любимо.

Ричър чу стърженето на сгъваемия стол по асфалта, но не му обърна внимание. Беше просто случаен нощен шум, който не криеше никаква опасност — не беше нито изщракване на затвор, нито просъскване на острие в ножница, така че най-първичната, хищническа част от мозъка му нямаше за какво да се тревожи. А единствената възможност, която би могла да заинтересува другата част от мозъка му, беше да чуе стъпки от високи обувки с връзки и почукване на вратата, защото жената от гарата приличаше на човек, който има много въпроси и очаква да получи отговори. „Кой сте вие и какво правите тук?“

Но шумът не беше от стъпки или от почукване на вратата, а от стържене на стол, така че Ричър не му обърна внимание. Вместо това сгъна панталона си и го сложи под матрака, така че да се изглади, после влезе под душа, за да измие от себе си мръсотията от деня, и се пъхна под завивките. Настрои алармата в главата си за шест часа сутринта, протегна се, прозя се и заспа.

Светлината на утрото беше напълно златиста, без намек за розово или пурпурно. Небето беше избелялосиньо — като стара риза, прана хиляди пъти. Ричър отново взе душ, облече се и излезе навън, за да посрещне новия ден. Видя сгъваемия стол, на който не седеше никой, на необичайното му място по средата на паркинга, но не се замисли за него. Изкачи се по металното стълбище толкова тихо, колкото можеше, така че да ограничи вероятното му дрънчене до приглушен ритмичен тътен, като стъпваше много внимателно. Намери стая 214 и почука на вратата отчетливо, но дискретно — както си представяше, че би направило някое пиколо в луксозен хотел. „Поръчахте събуждане, госпожо.“ Жената щеше да разполага с около четирийсет минути. Десет да стане, десет да вземе душ и още десет да отиде отново до гарата. Щеше да пристигне съвсем навреме за сутрешния влак.

Ричър внимателно слезе обратно по стълбището и излезе на улицата, която на това място беше достатъчно широка, за да се определи като малък площад. Предполагаше, че е направена така заради камионите от фермите — бавни и тромави, те трябваше да обръщат и да маневрират, за да се подредят пред кантарите за претегляне на земеделската продукция, пункта за приемане на стоката и самите силози за зърно. В асфалта на улицата имаше вградени релси. Беше си истински аграрен център. Сигурно обслужваше целия окръг, което в тази част на Америка можеше да означава радиус от триста километра. Това обясняваше и присъствието на големия мотел. Фермерите идваха тук от близо и далече и трябваше да пренощуват преди или след пътуването с влака до някой далечен голям град. А може би всички идваха наведнъж, в определени дни от годината. Може би тези, когато на борсата в далечния Чикаго се търгуваше на зелено предстоящата реколта. Затова и мотелът имаше цели трийсет стаи.

Широката улица, малкият площад, или както там се наричаше, беше ориентирана, общо взето, от север на юг. Железопътната линия и блестящите силози очертаваха източната ѝ страна, която се падаше отдясно, а от западната страна — отляво — имаше нещо като търговска зона. Там бяха мотелът, една закусвалня и смесен магазин. А зад тях се простираше градчето, построено в неравен полукръг в западна посока. Къщите не бяха нагъсто. В дълбоката провинция имаше много свободно място. Тук сигурно живееха общо хиляда души или дори по-малко.

Ричър се отправи на север по широката улица, като търсеше пътя на заселниците. Предположи, че ще го пресече перпендикулярно, защото маршрутът им минаваше от изток на запад — точно това беше идеята.

„Върви на запад, млади човече.“ Вълнуващи времена.

На петдесет метра пред себе си, след последния силоз той забеляза прелез. През него минаваше път — перпендикулярно на железопътната линия, точно от изток на запад. Дясната страна на пътя беше огряна от ярката светлина на сутрешното слънце, а лявата беше потънала в дълги сенки.

На прелеза нямаше бариери. Само червени сигнални светлини. Ричър спря на релсите и погледна назад, на юг — натам, откъдето беше дошъл. Поне на два километра в тази посока не се виждаха други прелези, а в бледата светлина на утрото това беше максималното разстояние, на което можеше да различи нещо. Не се виждаха други прелези и поне на два километра на север от там. Което означаваше, че ако в Мадърс Рест изобщо има нещо като главна улица, която да преминава през целия град от изток на запад, Ричър стоеше на нея.

Главната улица беше прилично широка и малко по-висока в средата, отколкото по краищата — беше изградена върху пръстта, изкопана от плитките канавки от двете ѝ страни. Беше застлана с дебел пласт черен асфалт, посивял от годините и напукан от времето, застинал произволно като лава от двете страни. И беше съвършено права, от единия хоризонт до другия.

Добра възможност, наистина. Керваните на заселниците се движели по права линия, когато можели да го направят. Защо да правят нещо друго? Никой не пътува по няколко мили допълнително на ден само за да му е по-интересно. Водачът на кервана определял посоката по някой белег на хоризонта, а останалите карали след него, на следващата година новият керван карал по коловозите от предишния, а на по-следващата година някой отбелязвал маршрута на картата. Сто години по-късно от щатската служба за изграждане на пътната мрежа бяха изминали същия маршрут със своите камиони, пълни с асфалт.

На изток нямаше нищо за разглеждане. Нито музей с една-единствена зала, нито мраморна плоча. Виждаше се само пътят, който пресичаше безкрайните полета с почти узряла пшеница. Но в другата посока, на запад от железопътната линия, улицата прекосяваше целия град почти по средата в продължение на шест пресечки. Зад първата сграда от дясната страна имаше допълнително пространство, което се простираше на стотина метра на север от нея. Горе-долу колкото футболно игрище. Беше търговски център за земеделско оборудване. На празното пространство бяха паркирани странни наглед трактори и други огромни машини — чисто нови и лъскави. От лявата страна на улицата имаше магазин за ветеринарни материали — в една малка постройка, която сигурно беше започнала съществуването си като нечий дом.

Ричър зави на запад и пое по стария маршрут на заселниците, направо през градчето. Усещаше леката топлина на сутрешното слънце по гърба си.

Едноокият служител от рецепцията набра един номер по телефона и когато отсреща вдигнаха, каза:

— Тя пак отиде на гарата. Ще посреща и сутрешния влак. Колко човека ще изпратят тези?

Отговорът беше продължителен. Не беше въпрос, но не беше и нареждане. Звучеше по-меко. Окуражаващо може би. Или успокоително.

— Добре де, добре — каза едноокият и затвори.

Ричър измина шест пресечки, после се върна шест пресечки обратно и видя много неща. Видя къщи, в които все още живееха хора, и други, преустроени в магазини за семена и изкуствени торове, и кабинета на един ветеринар, специалист по селскостопански животни. Видя малка и невзрачна адвокатска кантора. Видя бензиностанция на една пресечка в северна посока, зала за билярд, магазин за бира и лед и друг, в който се продаваха само гумени ботуши и гумени престилки. Видя обществена пералня, сервиз за смяна на автомобилни гуми и работилница, в която поставяха подметки на ботуши.

Но не видя нито музей, нито паметна плоча.

В това може би нямаше нищо чудно. Все пак не биха ги разположили точно на пътя. Може би на една-две пресечки по-навътре — от уважение и за по-сигурно.

Той зави встрани от главната улица. Макар и строено по план с перпендикулярни улици, градчето се беше развило в полукръг. Някои парцели бяха по-желани от други. Като че ли гигантските силози за зърно притежаваха своя собствена гравитационна сила. Парцелите най-далече от тях не бяха застроени. По-близо до центъра постройките бяха плътно една до друга. На първата пресечка, успоредна на главната улица, имаше едностайни жилища, които сигурно бяха започнали съществуването си като складове или гаражи, както и импровизирани пазарски сергии за хората, които бяха решили да отделят един-два акра от земята си за отглеждането на плодове и зеленчуци. Имаше и офис център, в който се предлагаха услугите на компаниите за парични преводи „Уестърн Юниън“ и „Мъниграм“, ксерокс и факс и куриерски услуги от „ФедЕкс“, „Ю Пи Ес“ и „Ди Ейч Ел“. До него имаше и счетоводна къща, но тя изглеждаше изоставена.

И все така нямаше нито музей, нито паметна плоча.

Той се зае да обикаля пресечките една по една, като подминаваше ниски бараки, сервизи за дизелови двигатели и празни парцели, обрасли с бурени, тънки като конец. Така стигна до далечния край на широката улица. Беше обходил половината от територията на града. Но все още не беше открил нито музей, нито паметна плоча.

Ричър видя как пристигна сутрешният влак. Изглеждаше така, все едно му е горещо и не му се спира. Нямаше как да разбере дали някой е слязъл. Между него и гарата имаше твърде много постройки.

Ричър беше гладен.

Той прекоси малкия площад, върна се почти на същото място, откъдето беше започнал обиколката си, подмина смесения магазин и влезе в закусвалнята.

В този момент дванайсетгодишният внук на служителя от мотела се шмугна в магазина и застана пред телефона, монтиран на стената от вътрешната страна на вратата. Момчето пусна монети в телефона, набра един номер и когато му вдигнаха, каза:

— Той претърсва града. Следих го през цялото време. Оглежда навсякъде. Пресечка по пресечка.