Накарай ме

11

След закуска двамата откриха, че камериерката наистина беше започнала работа, но далеч не беше стигнала до стаята на Кийвър. Беше напълно заета от другата страна на постройката с форма на подкова, където почистваше и подготвяше стая 203 за следващия гост, след като мъжът с костюма си беше заминал. На пътеката беше натоварената ѝ количка, а вратата на стаята беше широко отворена. Жената бе вътре и оправяше леглото.

И сигурно имаше магнитна карта за отваряне на всички стаи, която носеше на колана си или в джоба, или закачена на дръжката на количката.

— Мисля да отида при нея и да кажа „здрасти“ — обади се Ричър.

Той направи ляв завой пред стая 211 и още един пред стая 206, после спря до количката и погледна през вратата на стая 203.

Камериерката плачеше. И едновременно с това си вършеше работата. Беше бяла, слаба като вейка, вече на средна възраст и дърпаше след себе си чувал с хавлиени кърпи от банята. Освен това хлипаше и подсмърчаше, а по лицето ѝ се стичаха сълзи.

— Добре ли сте, госпожо? — подвикна Ричър отвън.

Жената спря, пусна чувала и се изправи. Въздъхна и се взря в Ричър, после се обърна и се вторачи в огледалото, а накрая отново се обърна към него, без да реагира, все едно беше установила, че вече няма смисъл да се притеснява за външния си вид. И се усмихна.

— Много съм щастлива — отговори тя.

— Ясно.

— Не, наистина. Съжалявам. Но господинът, който току-що освободи тази стая, ми е оставил бакшиш.

— И какво, за пръв път ли ви се случва такова нещо?

— Никога не ми се е случвало точно това — отговори жената.

Камериерката носеше престилка с голям джоб отпред. Тя внимателно извади от него един плик, като го държеше с две ръце. Беше по-малък от обикновените, за писма. Приличаше на плик, в който се изпращат отговори на луксозни покани за светски събития. Отгоре с писалка беше написано: „Благодаря“.

Жената отвори плика с върха на палеца си и извади от него банкнота от петдесет долара. На банкнотата се виждаше портретът на американския президент Юлисис Грант.

— Петдесет долара — каза жената. — Никога не са ми давали повече от два долара.

— Отлично — каза Ричър.

— Тези пари са много важни за мен. Не можете да си представите.

— Радвам се за вас — отговори Ричър.

— Благодаря ви. Явно все пак понякога се случват чудеса.

— Знаете ли защо градчето се казва Мадърс Рест?

Жената замълча за малко. После го погледна изпитателно.

— Питате ли ме, или ще ми кажете?

— Питам ви.

— Не, не знам.

— Не сте ли чували някаква история за това?

— За кое?

— За някаква майка — обясни Ричър. — Която си е починала — или буквално, или в преносен смисъл.

— Не — отговори камериерката. — Никога не съм чувала нищо.

— Можете ли да ми отворите стая двеста и петнайсет?

Жената отново замълча за малко. После попита:

— Вие сте господинът от стая сто и тринайсет, нали? А снощи бяхте в стая сто и шест?

— Да.

— Не мога да ви отворя стаята, ако не сте настанен в нея. Съжалявам.

— Стаите са резервирани от компанията. Всички сме колеги. Трябва ни да влизаме във всички. Работим заедно.

— Мога да отида да проверя при управителя.

— Не се тревожете — каза Ричър. — Аз ще отида да проверя.

Едноокият не беше на рецепцията. Отсъствието му явно беше импровизирано, защото бюрото му изглеждаше така, сякаш работата на него е била прекъсната наскоро и временно. Виждаха се отворени папки и счетоводни книги, бележници с химикалки между страниците и чаша кафе, което изглеждаше сравнително топло.

Но мъжа го нямаше.

На стената зад бюрото имаше врата. Ричър предполагаше, че служителят разполага със стая за себе си. В нея със сигурност имаше диван, на който да спи, а може би и кухненски бокс и тоалетна, поне наполовина колкото останалите в мотела. Може би мъжът беше точно в нея. Някои неща не могат да чакат.

Ричър се ослуша и не чу нищо. Той заобиколи бюрото и влезе от другата страна. Хвърли поглед към счетоводните книги. И папките. И бележниците. Обикновени неща, каквито се виждат във всеки мотел. Сметки, поръчки, списъци със задачи, проценти.

Той отново се ослуша. Не чу нищо. Отвори едно чекмедже. Онова, в което мъжът държеше ключовете от стаите. Ричър остави в него ключа за стая 113 и взе ключа за стая 215. После затвори чекмеджето. И излезе обратно от другата страна на бюрото. Едва тогава изпусна въздуха от дробовете си.

Едноокият не се появи. Може би имаше проблеми със стомаха. Ричър се обърна и излезе от рецепцията, без да бърза. Прекоси от другата страна на постройката и се качи по стълбището при Чан. Показа ѝ ключа, а тя го попита:

— За колко време разполагаме с него?

— За толкова, колкото е предплатил Кийвър. Най-вероятно за цяла седмица. Аз ще заема неговата стая. Човекът от мотела няма от какво да се оплаква. Нали си е взел парите? А Кийвър не е тук, за да възрази.

— Ще стане ли?

— Може би. Освен ако не съберат отряд, за да се справят с мен.

— Ако стане така, ще се обадим в полицията. Както трябваше да направи Кийвър.

— Онзи с костюма беше оставил петдесет долара бакшиш на камериерката.

— Това са много пари. Бакшиш за цяла седмица на круизен кораб.

— Жената беше много щастлива.

— Би трябвало. Сигурно получава толкова за цяла седмица.

— Но аз не се почувствах добре. Никога не оставям повече от пет долара.

— Този човек е богат. Ти сам го каза.

Ричър не отговори и пристъпи към стаята на Кийвър. Пъхна ключа в ключалката. Отвори вратата, направи крачка назад и каза:

— След теб.

Чан влезе и Ричър я последва. Навсякъде се виждаха следи от Кийвър. Ризата на вратата на гардероба, спретнат несесер в банята, ленено сако в гардероба и очукан куфар, пълен с дрехи, до стената. Камериерката беше оправила всичко с голямо старание. Стаята беше чиста и подредена.

Нямаше куфарче за документи. Нито чанта за лаптоп, дебели бележници или листа, изписани на ръка. Или поне не се виждаха.

Ричър се обърна и затвори вратата след себе си. По време на дългата си, далеч не бляскава кариера беше претърсил общо стотина мотелски стаи. Беше добър в това. Беше намирал всякакви неща на всякакви места.

— Какво е работил Кийвър, преди да постъпи във ФБР? — попита той.

— Полицейски инспектор, с диплома по право от вечерно училище — отговори Чан.

Което означаваше, че той също беше претърсвал мотелски стаи. От което на свой ред следваше, че не би използвал очевидно скривалище. Знаеше как се прави. Не че стаята предлагаше много възможности. В архитектурно отношение не беше никак сложна.

— Няма на какво да се надяваме — обади се Чан. — Онзи долу е имал възможност да влезе тук поне десетина пъти. Или да пусне някой друг. Налага се да приемем, че тази стая е била претърсена много отдавна.

Ричър кимна.

— Да, но как? Това е въпросът. Защото можем да бъдем сигурни в едно. До един момент Кийвър е бил в тази стая, после е излязъл. И го е направил по един от три възможни начина. Първият е да е излязъл, за да свърши някаква невинна работа, която изведнъж е тръгнала на зле. Вторият е някакви неизвестни лица да са го измъкнали насила от тук. А третият е той да е седял на леглото и да е разсъждавал за случая и изведнъж да е направил някаква връзка — нещо, което да го накара да си помисли: „О, мамка му“, и да изтича навън, за да се обади в полицията от телефона в смесения магазин, без да отлага нито минута. С тази разлика, че не е успял да стигне до него.

— Не е успял да стигне до него? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Кийвър е изчезнал. Ако ми кажеш къде и защо, ще спра да развивам всички други теории.

— Нито един от трите начина за излизане от стаята, за които говориш, не води до вероятност да намерим нещо в нея. Нещо, което всички други са пропуснали.

— Не, при третия начин има такава вероятност. Малка е, но съществува. Представи си как е станало. „О, мамка му.“ Оставаш като зашеметен. И от тази секунда нататък вече се намираш в смъртна опасност. Опасността е толкова сериозна, че трябва веднага да се втурнеш към телефона. Но по пътя ще излезеш на открито. Не можеш да се обадиш от мобилния зад заключената врата. Трябва да излезеш навън и да изминеш известно разстояние. Което вече е свързано с риск. Затова може би ще се изкушиш да оставиш някакъв знак след себе си. Ще надраскаш бележка и ще я скриеш. И едва след това ще излезеш навън, за да се обадиш по телефона.

— Но няма да успееш да стигнеш до него.

— Така излиза от математическа гледна точка. Понякога.

— Тази бележка е скрита толкова добре, че никой не я е открил. И все пак не толкова добре, така че да я открием ние. Ако изобщо съществува. Ако говорим за третата от общо три възможности. Ако обяснението не е нещо съвсем различно.

— Говорим за поредица — каза Ричър. — Няма как да е друго, нали така? Говорим за два последователни момента, в които си е казал: „О, мамка му“. Първо за нещо по-малко, може би предишния ден, и тогава ти се е обадил за подкрепление; а след това и за голямото нещо, след което е излязъл, за да се обади в полицията.

— Но първо е оставил бележка.

— Мисля, че си заслужава да проверим.

Когато претърсваше стая, Ричър започваше от самата стая, а не от съдържанието. Хората, които искаха да скрият нещо — и съответно хората, които искаха да го открият, — в общия случай не обръщаха достатъчно внимание на физическата конструкция на помещението, а тя често предлагаше богати възможности. Особено за един лист хартия. Кутията на климатика под прозореца можеше да бъде отворена и в девет от десет случая в нея имаше пластмасов джоб, направен специално за съхраняване на документи — най-често ръководство за експлоатация или гаранционна карта, в които някой изобретателен човек можеше да укрие десетки страници.

А понякога имаше климатична инсталация за цялата сграда и в такъв случай имаше отвор с решетка — която лесно можеше да се свали. Плъзгащите врати, които се прибираха в стената, бяха добро скривалище за документи. На таваните имаше панели, които можеха да се свалят за поддръжка. Сгъваемите врати на гардеробите винаги оставаха невидими от вътрешната си страна. И така нататък.

Едва след това идваше ред на мебелите. В този случай мебелировката се състоеше от легло, две нощни масички, тапициран стол, обикновен стол до бюрото, самото бюро и едно малко шкафче с чекмеджета.

Двамата огледаха всичко, но не откриха нищо.

Най-сетне Чан каза:

— Е, поне си струваше да опитаме. Донякъде се радвам, че не открихме нищо. Така ситуацията не изглежда толкова окончателно решена. Предпочитам да си мисля, че той е добре.

— Аз предпочитам да си мисля, че той е в Лас Вегас с някое деветнайсетгодишно момиче — каза Ричър. — Но докато не ни изпрати картичка от там, се налага да приемем, че не е така. И да не се отпускаме.

— Той е работил като полицай и специален агент на ФБР. Колко е пътят от тук до смесения магазин? Какво толкова е можело да му се случи по пътя?

— Разстоянието е около шейсет метра. И пътят минава покрай закусвалнята. Може да са му се случили всякакви неща.

Чан не отговори. Ричър имаше чувството, че ръцете му са мръсни. От местене на мебели и докосване на повърхности, които не се почистваха редовно. Той влезе в банята и бутна крана нагоре, за да си измие ръцете. Сапунът беше чисто нов, все още в опаковката от бледосиня хартия, нагъната и залепена със златен етикет. Ричър беше виждал и по-лоши мотели. Той свали хартиената обвивка и я смачка на топка. Кошчето за боклук беше под шкафчето на мивката. Шкафчето беше широко. За да улучи кошчето за боклук, трябваше да изпълни доста сложно хвърляне под ръба на шкафчето. При това с лявата ръка. Ричър го направи. После си изми ръцете — новият сапун отначало беше прекалено твърд, но след това свърши работа. Той подсуши ръцете си с чиста хавлия, но след това съвестта го надви и той се наведе, за да провери дали смачканата опаковка наистина е попаднала в целта.

Не беше.

Кошчето за боклук беше кръгло, с формата на нисък цилиндър, но беше прибрано в левия ъгъл под шкафчето на мивката, така че зад него оставаше малко място. Място, на което обикновено не се обръщаше внимание — особено от камериерките, които чистеха банята. Не и за бакшиши от два долара. Беше място, което естествено се превръща в гробище за неточно хвърлени отпадъци.

Бяха общо три.

Първият беше хартиената топка, която беше хвърлил самият той. Ричър я разпозна по това, че беше влажна. Имаше и още една, по-стара версия на същото нещо. Тя отдавна беше изсъхнала. Беше от някой предишен сапун.

А третото нещо беше листче износена хартия, което беше прекарало дълго време в нечий джоб.