Накарай ме

41

Мъжът, който беше влязъл от двора, застана в единия край на дъгата, в която се подредиха другите двама, които бяха влезли от входната врата, на разстояние един от друг. После изведнъж блъснаха Чан напред, така че тя стигна чак до дивана със семейство Леър, където възстанови равновесието си, обърна се и седна на ръба. Ричър се отпусна на страничната облегалка — бавно и спокойно, за да не създава впечатление за заплаха и да заеме мястото в този край на стаята. Знаеше, че ако остане прав, ще му наредят да седне, и то точно къде. Обикновено не се занимаваха с вече седналите хора. До него беше Евън, след това Емили, отдръпната назад, после Чан, която седеше на ръба и дишаше тежко, и накрая Лидия, също облегната назад. Диванът, който беше предостатъчно широк за трима души, беше твърде тесен за петима. А те представляваха една обща цел. Срещу тях имаше три пистолета, разположени в широка дъга, като диаграма за огнево поле в някой стар наръчник за пехотата.

Три пистолета и трима мъже. С черни дрехи, остригани глави и бледа кожа. Бяха достатъчно едри и масивни, но освен това изглеждаха някак кокалести. С изопнати скули. Тежките времена бяха оставили своя отпечатък в гените им. Може би бяха от европейския континент. Някъде далече на изток, от мочурищата. Където всички се бяха сражавали със съседите си през последните хиляда години. Тримата стояха по местата си, неподвижни като скали — отначало за да успокоят темпото, да проверят докъде са стигнали и да отбележат изпълнените точки от плана, а после да се замислят за нещо ново. При други условия Ричър щеше да предположи, че знаят какво правят, но точно в момента му се струваше, че не е така. Не и сто процента. Вече не. Вече импровизираха. Или се готвеха да импровизират. Все едно собствената им шахматна партия изведнъж беше достигнала до ход, свързан със сериозна дилема. Пред тях изведнъж бяха започнали да мигат неонови стрелки, които сочеха наляво или надясно. Варианти. Свободен избор. Това винаги беше опасно.

Тримата не помръдваха. Мълчаха. По лицата им се четяха нещо като усмивки. После мъжът по средата каза:

— Уведомиха ни, че тук ще има мъж и жена, които разговарят с друга жена.

Говореше добър английски с почти обикновен американски акцент, но в него все пак се долавяха мътни славянски нотки. Значи със сигурност беше някъде от Източна Европа. Държеше се като човек, който е свикнал съдбата да се обръща срещу него, а животът да бъде безкраен низ от неприятности.

Никой не му отговори. Мъжът продължи:

— Но в действителност тук има двама мъже и три жени. Една от които е китайка. А това е объркващо. Така че вие ми кажете кой от вас разговаря с други двама?

— Аз съм американка, а не китайка — отговори Чан. — И всички разговаряхме помежду си. Всеки от нас с всички останали. Във всякакви комбинации. Така че вие ми кажете нещо. Кои сте вие и какво правите тук, по дяволите?

— Едната от вас е сестрата на някого — обясни мъжът.

Никой не отговори.

— Не знаем дали този някой е китаец — продължи той. — Предполагам, че информацията щеше да ни бъде от полза.

Мълчание.

— Коя от вас е сестрата на някого?

— Не съм аз — обади се Ричър.

— А имаш ли сестра, умнико? Може би трябва да ми кажеш къде живее.

— Ако имах сестра, щях да ти кажа. За да те пребие вместо мен.

Мъжът отмести поглед от него към другия край на дивана. И трите жени, които седяха там.

— Коя от вас е сестрата? — попита той.

Мълчание.

— Коя от вас е жената, която е разговаряла със сестрата?

Мълчание. Мъжът погледна към другия край на дивана.

— Кой от вас е мъжът, който е разговарял със сестрата?

Мълчание.

— Има много възможни комбинации — каза мъжът. — Като на изпит в математическия институт. Колко чорапи ми трябват, така че със сигурност да имам еднакъв чифт? Но в този случай поне едно от решенията на задачата е очевидно, дори за най-глупавия студент. Да ви убием всичките. Така резултатът ще бъде гарантиран. Това ще бъде достатъчно голям брой чорапи. Но освен това ще бъдат петима убити на цената на трима. А тази цена вече е уговорена. Рекламации — само на касата. Уговорката не може да се променя, след като работата е свършена. Това са правилата на дебелия.

Тишина. Мъжът се обърна към Евън и го попита:

— Какво работиш?

Евън се опита да отговори, започна отначало и на третия път успя.

— Лекар съм — обясни той.

— Работиш ли безплатно?

— Не, по-скоро не.

— Беше глупав въпрос, нали? Има ли лекари, които да работят безплатно?

— Някои лекари работят безплатно.

— Но ти не си от тях, нали?

— Не, по-скоро не.

— Мислиш ли, че аз трябва да работя безплатно?

Евън си пое дъх, изпусна го и се поколеба.

— Въпросът ми не е сложен, докторе — каза мъжът. — Не искам да ми дадеш медицинско мнение. Мислиш ли, че трябва да работя безплатно? След като ти не го правиш?

— Има ли значение какво мисля?

— Искам всички да сме спокойни. Искам всички да сме на едно мнение. Всеки човек трябва да получава заплащане за работата, която е свършил. Искам да ме подкрепиш.

— Добре, всеки човек трябва да получава заплащане.

— За какво?

— За работата, която е свършил.

— А дали трябва да получава повече за пет неща, отколкото за три?

— Предполагам, че да.

— Но как да стане, след като цената е уговорена предварително? От този камък вече не може да се изцеди вода. Което не е добра новина за нас. Но е добра новина за вас. Ние ще свършим само толкова работа, за колкото са ни платили. Няма да работим безплатно. Така че вие имате шанс да оживеете.

Първичната част от мозъка на Ричър незабавно и автоматично го уведоми, че шансът е четирийсет процента, ако стрелбата е напълно произволна.

Но защо да е произволна? Задачата на тримата беше да убият един мъж и две жени. Значи шансовете на Евън се покачваха до петдесет на петдесет. А шансовете на Чан падаха от четирийсет процента на трийсет и три.

Мъжът продължи:

— Разбира се, този план има един недостатък. Така може да оставим живи грешните хора. Което ще бъде неприемливо. Не се съмнявам, че в твоята работа също има професионални стандарти. Значи задачата трябва да бъде решена по друг начин. Трябва да мислим нестандартно. Трябва да открием друг начин да получим възнаграждение за работата, която сме свършили. Помогни ми да го измисля.

— В къщата няма пари в брой — каза Евън.

— Докторе, аз не искам от някого да си плати, че ще бъде екзекутиран. Би било твърде грубо. Искам да помислиш нестандартно. Има ли нещо в дадената ситуация, което би могло да компенсира мен и колегите ми?

Евън не отговори.

— Мисли творчески, докторе. Мисли свободно. Забрави за рамките. Ако не са пари, какво друго може да бъде?

Мълчание. Мъжът погледна към Емили.

— Как се казваш, съкровище?

— Не — извика Евън.

Мъжът погледна към Чан.

— Тя също — каза той.

Емили дръпна ризата към тялото си, прибра колене към себе си и се отдръпна още по-назад на дивана. Евън се приведе към нея. Мъжът по средата го изгледа вторачено.

— Ако се държиш прилично, първо ще те застреляме. Ако не, ще те оставим жив и ще те накараме да гледаш.

Тримата бяха разположени на равни разстояния по дъга с дължина от четвърт оборот. Като играчи на трите бази на бейзболното игрище. Но много по-близо. Все пак бяха в дневна, а не на стадиона. Мъжът на първа база, от дясната страна, беше на около два метра от Ричър. Мъжът на трета база, в левия край на дъгата, беше на пет метра от него. Мъжът на втора база беше по средата между другите двама и беше единственият от тримата, който говореше — по права линия между Ричър и входната врата, на около три метра и половина от него.

Трима мъже. Окръжният прокурор на Мерикопа несъмнено щеше да ги определи като „нападатели“. „Тази вечер трима нападатели са нахлули в частен дом в затворен жилищен комплекс на североизток от града. Очаквайте подробен репортаж в единайсет часа.“ От полицията щяха да ги определят като „извършители“. Адвокатите им щяха да ги наричат „клиенти“. Политиците щяха да ги наричат „болест на обществото“. Криминолозите ги наричаха „социопати“. Социолозите ги наричаха „неразбрани“. В 110-а специална част на Военната полиция ги наричаха „осъдени на смърт“.

Мъжът на втора база се обади:

— Добре, да започваме.

Емили беше притисната в облегалката на дивана, в карираното одеяло, с колене до гърдите и ръце, здраво стиснати около пищялите. Като цяло изглеждаше два пъти по-малка, отколкото беше. Чан също нямаше да помръдне от мястото си. Беше подпряла ръце на дивана от двете си страни и беше изпънала крака пред себе си, така че високите ѝ обувки с връзки бяха далече пред тялото с пети, забити в килима, като Бързоходеца от анимационните филмчета, който се опитва да спре.

Мъжът на втора база каза:

— Не ми се чака повече.

Устните му бяха влажни. Очите му подскачаха насам-натам. Беше нетърпелив.

Никой не му отговори. Тогава Ричър въздъхна, вдигна едната си ръка в умиротворителен жест и се изправи от мястото си, бавно и спокойно, съвсем не заплашително и точно обратното на внезапно. Обърна се леко към мъжете с пистолетите и леко към групичката на дивана и каза:

— Хайде, Емили, да приключваме по-бързо с това. По един или друг начин ще свършат с теб. Защо не го направиш по лесния начин?

— Какво? — извика тя.

Той се наведе покрай Евън, хвана момичето за китката и го дръпна, за да се изправи. Евън веднага скочи, за да му попречи, както и Чан, и сестрата на Маккан, останали без дъх, изпаднали в паника, неспособни да повярват на онова, което се случваше. На килима между двата дивана изведнъж се образува малка тълпа от изправени хора, които не спираха да се движат, да се блъскат един в друг и отчаяно да поглеждат наляво и надясно.

Беше моментът на истината.

Тримата мъже не направиха нищо. В този момент от играта най-добрият ход от тяхна страна щеше да бъде да открият огън веднага, без да се колебаят нито секунда, защото си дават сметка, че ситуацията отива по дяволите пред очите им. Но към този момент те вече бяха инвестирали много мисъл в собствения си план, в бъдещите си действия, в обещанието за фантастично физическо удоволствие в непосредственото бъдеще и два от основните компоненти на тази нирвана бяха точно по средата на несигурната тълпа пред тях, готови да се превърнат в косвени жертви, а те не искаха да ги повредят. Не и толкова скоро. Искаха да си останат точно такива, каквито бяха в момента — цели, в съзнание, готови да реагират, с гладка плът със златист слънчев загар и бански костюми и тениски и джинси ниско на талията. Затова не откриха огън. Не се замислиха какво става. Не разсъждаваха с главите си.

Дотук добре.

Ричър блъсна Евън в едната посока, а Чан в другата, за да извади Емили от тълпата. Дръпна я към себе си, макар че тя се съпротивляваше с лакти и колене, обърна я и силно я тласна напред в коридора с фотографиите в сребърни рамки, запечатали непознатите им роднини.

— Спалнята е натам — каза той.

Евън си проби път покрай него, като се опитваше да хване дъщеря си, а сестрата на Маккан го избута почти също толкова бързо, Чан беше непосредствено зад нея, а след Чан беше мъжът от първа база и по лицето му изведнъж се беше изписала някаква тревога при вида на хаоса, който се надигаше пред очите му. Зад него бяха говорителят от втора база и мъжът от трета база, който завършваше колоната. Общо осем души, които се препъваха един след друг, едва ли не в колона, по тъмния тесен коридор.

Ричър се наведе в блъсканицата и вдигна револвера от пода — с две ръце, за да не се хлъзне по излъскания под. Усети солидния успокояващ допир на ръкохватката в дланта си и осезаемата твърдост на спусъка под показалеца. Той насочи револвера пред себе си с цялата му тежест от близо килограм и половина и отпусна лявата си ръка на главата на Лидия Леър, притисна я надолу, така че коленете ѝ се подгънаха, прицели се над дясното рамо на Чан и стреля — точно в средата на лицето на мъжа от първа база.

Съществуват многобройни фактори, които определят дали едно оръжие стреля точно или не. Най-важни от тях са скоростта на куршума и дължината на цевта, подпомагани или възпрепятствани от аеродинамични тънкости като ротационната скорост, зададена от вътрешния нарез на цевта, която оказва различно влияние на изстрела в зависимост от вида на куршума. Влияние оказва и качеството на оръжието, като внимателната машинна изработка от висококачествен метал е за предпочитане пред изливането от остатъчна шлака. От друга страна, на разстояние от два метра нито едно от тези неща няма чак толкова голямо значение. Миниатюрните разлики в скоростта, дължината и всички останали фактори са пренебрежими. Човешкото лице представлява достатъчно голяма мишена, която в общия случай е трудно да се пропусне при стрелба от упор, и лицето на мъжа от първа база не беше изключение.

Изстрелът очевидно беше от тези, при които куршумът пробива целта и продължава от другата страна — като се имат предвид дистанцията и мощността на калибър .357 „Магнум“. В стената на шест метра зад главата на мъжа мигновено се образува кратер с размерите на купа за салата и една ужасяваща част от секундата по-късно купата се напълни със съдържанието на черепната кутия с мокър плясък и експлозия от червено, сиво и лилаво вещество. Междувременно самият мъж вече падаше право надолу, все едно беше пристъпил в асансьорна шахта, а Ричър се завърташе леко наляво от кръста, със стегнати рамене, и търсеше мъжа от трета база, който беше най-далече от него, защото някакво изчисление в първичната част от мозъка му беше подсказало, че той разполага с по-добра линия за ответен огън и не предвкусва толкова силно предстоящото забавление, колкото мъжът от втора база, така че е по-вероятно да отговори пръв на огъня, дори с риск да повреди стоката.

Ричър отпусна спусъка и усети как зъбните колела, буталата и лостовете в механизма на револвера без никакво усилие се връщат по местата си, за да произведат втори изстрел — в съзнанието му този изстрел беше обмислен, на приличен интервал след първия, но в действителност двата прозвучаха почти едновременно, „бум-движение-бум“, докато стрелецът спокойно си вършеше работата, за която беше обучен, като използваше природните си заложби. Куршумът отново и неизбежно проби целта, в този случай горната устна на мъжа, и излезе от другата страна в основата на черепа му, като строши стъклото на плъзгащата врата и накара купчината сватбени подаръци на масата във вътрешния двор да експлодира в облак от хартиени късчета в бяло и сребристо — като сватбени конфети, подранили с няколко дни. Натрошеното стъкло се посипа право надолу, като водопад, под въздействието на гравитацията и следователно със същата скорост като мъжа от трета база, който също беше останал единствено под въздействието на гравитацията. Ричър успя да види няколко сантиметра от синхронизираното им падане, преди отново да се завърти надясно, за да открие мъжа от втора база.

Защото към този момент вече се състезаваше с времето и губеше. Един противник не беше проблем и двама противници почти никога не бяха проблем, но с третия ставаше по-сложно. Гледката на двамата му другари, които падаха на земята, в общия случай му помагаше да се концентрира, и по-лошо — даваше му достатъчно време, в което да подреди нещата в главата си, да реагира на ситуацията, най-сетне да си даде сметка за това, че държи оръжие в ръката си, и да го насочи, по-бавно от обикновено заради дебелия цилиндър на заглушителя, който правеше пистолета два пъти по-дълъг, отколкото сочеше мускулната му памет, а освен това и по-тежък и следователно по-неконтролируем. Всичко това беше добре, защото мъжът трябваше да измине много по-малко разстояние от Ричър. И вече беше почти на финала. На броени сантиметри от мястото, където трябваше да стреля. Играта почти беше свършила. Но Ричър продължи да се движи в безнадежден каданс, сякаш ръката му беше потънала в меласа в студен зимен ден. Лявото му око не се откъсваше от мушката на цевта на револвера, а дясното му око беше приковано в отвора на заглушителя, който все още изглеждаше като черна елипса, но само след няколко сантиметра щеше да се превърне в идеална окръжност, когато пистолетът на мъжа се отправеше право в целта.

На револвера му оставаха цели трийсет сантиметра, преди да се насочи право в целта.

Ричър рязко замахна надолу, все едно искаше да изплющи с камшик, основно заради допълнителната скорост и сила, която щеше да получи с това движение, но и заради факта, че мъжът срещу него представляваше най-широка мишена на нивото на раменете, а прицелването беше лукс, който Ричър вече не можеше да си позволи. Револверът беше с двойно действие на спусъка, което означаваше, че едно и също натискане на спусъка запъва ударника и го освобождава, за да удари възпламенителя на патрона. Затова го натисна по-рано, така че барабанът да се завърти, докато револверът още се движеше към целта, видя как ударникът се вдига, почувства действието на буталата и лостовете в механизма, изчака част от секундата и стреля, като се уповаваше на прецизното изчисление на инерцията и отклонението в четири измерения. С други думи, на късмета си.

Но това очевидно свърши работа. Защото мъжът не отвърна на огъня, а от врата му се откъсна едно голямо парче месо. Достатъчно за вечеря на цяло семейство. Три на нула. Без асистенция. Ако беше на бейзболното игрище, щеше да влезе във вечността.

Куршумът продължи зад мъжа, проби стената на банята за гости, излезе от другата страна и строши някаква лампа в коридора. Самият мъж се свлече на пода и сигурно щеше да се разнесе трясък и глух удар, но Ричър не ги чу, защото един от недостатъците при стрелба с магнум беше временната глухота, особено в затворено помещение.

Всички наоколо бяха изпаднали в шок, замръзнали по местата си като от блясъка на фотографска светкавица или истинска мълния. Сестрата на Маккан беше паднала на колене и устата ѝ беше широко отворена за писък, който Ричър не чуваше, а Емили се беше свила на кълбо до стената на коридора. Беше напълно разбираемо. Стрелбата с магнум в затворено помещение е като експлозия на граната със зашеметяващо действие. Три пъти поред.

После съскането и глухият рев в ушите им заглъхнаха малко и хората започнаха да се раздвижват. Чан отиде при Емили, а Евън помогна на жена си да се изправи, преди да го избута с рамо, за да погледне в дневната, след което се обърна и се зае да избутва всички обратно към спалнята, като изразително поклащаше глава и повтаряше: „Не бива да влизаме там“. Ричър предполагаше, че причината за това не беше лично в него, защото все пак беше лекар и прочие, а искаше да спести тази гледка на семейството си. Макар да се предполагаше, че бяха виждали нещо подобно в месарница и нищо не им беше станало. От друга страна, трима убити мъже бяха доста голямо количество мъртво месо. Или пък се притесняваше дали сцената на местопрестъплението ще остане непокътната. Хората гледат твърде много телевизия.

Семейство Леър седнаха на леглото — всички изглеждаха някак по-малки с изключение на очите им, всички дишаха тежко и се опитваха да се държат. Чан крачеше напред-назад. Ричър избърса отпечатъците си от големия стар колт и го остави на нощното шкафче на Евън Леър.

— Трябва да се обадим в полицията — каза Леър. — Длъжни сме да го направим по закон.

— И аз бих ви посъветвала същото, господине — потвърди Чан. — Трябва да изпреварите събитията.

— Питър е мъртъв, нали? — попита сестрата на Маккан.

Никой не отговори.

— Те са го убили, а сега искаха да убият и мен. Защото мислят, че знам това, което знае той. Което е знаел, преди да го убият. Всички мислят така. И вие също.

— Нямаме никакви доказателства или неопровержима информация за Питър — каза Чан. — Ще бъде крайно неподходящо да говорим за него. Освен това първо трябва да бъде уведомен Майкъл.

— Предполагам, че той също е мъртъв.

— Нямаме подобна информация.

В стаята настъпи мълчание. После Евън попита:

— Какво ще правим?

— За кое? — попита Ричър.

— В къщата ни има убити хора.

— Сигурен съм, че когато ги проверят, няма да се окажат невинни като агънца. Така че стрелбата по тях ще бъде напълно законна. Те нахлуха във вашия дом, въоръжени с пистолети със заглушители, с ясно намерение за сексуално насилие. Никой от нас няма да отиде в затвора заради тях. Напротив, ще ни потупат по рамото. Но аз не обичам такива неща. Няма да ви се разсърдя, ако изобщо не бъда споменаван във връзка с този случай. Все едно изобщо не съм бил тук. Най-добре ти да си припишеш всички заслуги. Вземи пистолета. Нека по него да има твои отпечатъци. Когато се разбере за това, сигурно ще ти опростят членския внос в голф клуба за цяла година напред. Пациентите ще се редят на опашка пред кабинета ти. Ще станеш легенда. Лекарят каубой.

— Сериозно ли говориш?

— Не ме интересува какво ще стане. Така или иначе, няма да ме открият. Но все пак ще ти бъда благодарен, ако ми дадеш преднина. Двамата с госпожа Чан имаме още много работа. Ще ни помогнеш много, ако почакаш около трийсет минути, преди да се обадиш в полицията. После им кажи каквото искаш. Кажи им, че си бил в шок. И затова си се забавил толкова.

— Трийсет минути — повтори Евън.

— Шокът може да трае и повече.

— Добре.

— Но когато им разказваш какво се е случило, кажи им как само двама от нападателите са били въоръжени.

— Защо?

— Защото искам да взема единия пистолет. А някои полицаи все пак могат да броят до три.

— Добре, трийсет минути. Два пистолета. Но нищо не обещавам. Не ме бива с хора в униформи.

Ричър се обърна към Емили и каза:

— Много съжалявам, че сватбената ти седмица се провали по този начин.

— Благодаря ти за всичко — отговори Емили.

— Няма защо.

Той пое навън след Чан. Тя спря да прегърне сестрата на Маккан и когато жената се опита да я попита нещо, отговори:

— Моите съболезнования.

После двамата затвориха вратата на спалнята зад гърба си и продължиха по коридора, покрай фотографиите по стените, към дневната. Първо стигнаха до мъжа от първа база, но той се беше свлякъл под неподходящ ъгъл. Заглушителят на пистолета му беше попаднал в локвата кръв, изтекла от онова, което беше останало от главата му, а заглушителите са запълнени отвътре с вата или с много фини прегради — и в двата случая от този заглушител щеше да продължи да капе кръв още сума ти време, затова го подминаха. За да стигнат до мъжа от трета база, трябваше да се отклонят от пътя си, така че Чан приклекна до мъжа от втора база, който беше говорил от името на всички, и взе пистолета му — независимо от факта, че по принцип работеше на компютър. Но след това спря. И прошепна:

— Ричър, този още диша.