Накарай ме

26

Уестуд копира шестте имена и телефонните им номера в отделен празен прозорец. Бяха обичайната смесица от американски фамилии. Можеха да бъдат на играчите от основния състав на всеки отбор в професионалния спорт или на всеки шест души на опашката пред заложната къща, спешното отделение на болницата или чакалнята за пътниците от първа класа на летището. Ричър предположи, че половината от номерата бяха на мобилни телефони, защото не разпознаваше кодовете им. Имаше и един с код 773, който беше на Чикаго, един с 505, някъде в Ню Мексико, и един с 901, който сигурно беше на Мемфис, щата Тенеси.

Уестуд сложи телефона на една поставка на бюрото си и набра първия номер директно от компютъра. Поставката беше оборудвана с високоговорители, така че Ричър чу електронните звуци от набирането на отделните цифри, след които се разнесоха съскане и предварително записано съобщение с интонация, която излъчваше нещо средно между укор и съчувствие.

Няма връзка с този номер.

Уестуд прекъсна връзката и погледна кода на екрана.

— Мобилен телефон, някъде в северната част на щата Луизиана, може би в Шривпорт или някъде наблизо. Номерът сигурно е изключен след изтичането на договора, както става обикновено, и рано или късно ще го дадат на някой нов абонат.

Той набра втория номер.

Последва същото. Звуците от набиране, после нищо и накрая гласът на говорителя от телефонната компания, който прочете предварително записано съобщение с извинително съдържание и интонация, която изразяваше известно недоверие, че някой е в състояние да направи нещо толкова невероятно глупаво като това да се опита да се свърже с телефонен номер, с който няма връзка.

— Мобилен телефон в Мисисипи — каза Уестуд. — Някъде в северната част на щата. Може би в Оксфорд. Там има много студенти. Може би родителите му са прекъснали абонаментния му план.

— Или е бил телефон за еднократна употреба — предположи Ричър. — От онези, които можеш да си купиш от всеки супермаркет, с предварително заредени минути. Телефон, който можеш да изхвърлиш, след като свършиш с него. Може би всичките са такива.

— Възможно е — каза Уестуд. — Престъпниците го правят от години, за да попречат на властите да съберат доказателства срещу тях. В последно време и гражданите се научиха да правят същото. Особено онези, които се обаждат във вестниците, за да съобщят за някаква конспирация. Такива са времената.

Той набра третия номер. Според списъка с кодовете на телефонните номера той също беше мобилен, този път в щата Айдахо. И този път от другата страна вдигнаха. От високоговорителите се разнесе мъжки глас, ясен и силен.

— Ало? — каза мъжът.

Уестуд се изправи на стола и заговори срещу екрана на компютъра си.

— Добро утро, господине — каза той. — Обажда се Ашли Уестуд от вестник „Ел Ей Таймс“ в отговор на вашето обаждане.

— О, така ли?

— Извинявам се за забавянето. Първо трябваше да проверя някои неща. Но вече съм съгласен с вас. Онова, за което ми казахте, трябва да бъде оповестено на широката публика. Затова трябва да ви задам няколко въпроса.

— Ами да, разбира се, това ще бъде страхотно.

Гласът беше по-скоро алт, отколкото тенор, човекът говореше забързано и се тресеше от нерви. Ричър си помисли, че сигурно беше кльощав неврастеник, който непрекъснато подскачаше на мястото си. Може би на трийсет и пет години или малко по-млад, но не много по-възрастен. Може и да беше роден и отраснал в Айдахо, но по-вероятно не беше.

— Първо трябва да установим доверие помежду си — каза Уестуд. — Трябва да ми потвърдите името на частния детектив, когото сте наели.

— Името на кого? — попита гласът.

— На частния детектив.

— Не ви разбирам.

— Нали сте наели частен детектив?

— Защо да го правя?

— Защото това трябва да се прекрати.

— Кое?

— Това, за което ми разказахте.

— Един частен детектив няма да свърши работа. Ще му направят същото, което правят на всички останали. В мига, в който го видят. Имам предвид, буквално. Нали ви казах, че за да го направят, трябва да ви виждат. Никой не може да го избегне. Вие просто не разбирате. Въздействието на лъчите не може да бъде спряно.

— Значи не сте наемали частен детектив?

— Не, не съм.

— Имате ли друг мобилен телефон, номерът на който започва с код петстотин и едно?

— Не, нямам.

Уестуд затвори, без да каже и дума повече на човека от другата страна.

— Мисля, че си спомням този тип — каза той. — Според него контролират съзнанието на всички хора с лъчи.

— Какви лъчи? — попита Ричър.

— Лъчи за контрол на съзнанието. Излъчват се от долната страна на корпуса на пътническите самолети. Федералната агенция за авиация задължава всички авиолинии да ги монтират там. Точно затова вече се плаща допълнително за чекиран багаж, така че хората да носят само ръчен багаж и да има повече място за оборудването в багажното отделение. Както и за оператора. Той също трябва да стои там, като мерачите от едновремешните бомбардировачи, за да стреля с лъчите по хората отдолу. Този тип от Айдахо не излиза от къщи, освен ако не е облачно. Според него щатите от средната част на континента, над които летят самолетите между двата бряга, са особено уязвими. Всичко това е част от конспирацията на политическия и икономическия елит.

— Но този щат, над който прелитат най-много самолети, изобщо не е в средната част на страната.

— Кой е той?

— Пенсилвания.

— Наистина ли?

— Да, наистина — обади се Чан. — Защото има много редовен въздушен трафик към Източния бряг, както и местни полети между Вашингтон, Ню Йорк и Бостън. А сега може ли вече да продължаваме нататък? Да наберем следващия номер?

Уестуд набра следващия номер, четвъртия поред, с код 901 за Мемфис. Сигурно това беше първият стационарен телефон, на който се обаждаха. Чуха звуците от набирането, а после в стаята силно отекна сигнал „свободно“. И някой вдигна. Чу се глухо изщракване от вдигането на тежка слушалка и мъжки глас каза:

— Да?

Уестуд отново се изправи на стола си и мина през същата програма като предишния път: името си, „Ел Ей Таймс“, връщането на обаждането и извинението за закъснението.

— Не съм сигурен, че разбирам за какво говорите, господине — каза гласът от другата страна на линията.

Ричър предположи, че е на възрастен мъж, който говореше бавно и вежливо, и ако не беше от Мемфис, беше отнякъде много наблизо.

— Вие ми се обадихте в „Ел Ей Таймс“ преди два-три месеца и ми съобщихте нещо тревожно.

Възрастният мъж отговори:

— Ако наистина съм го направил, господине, със сигурност нямам никакъв спомен за това. И ако съм ви обидил по какъвто и да било начин, позволете ми да ви се извиня от сърце.

— Не, господине, не сте ме обидили. И няма нужда да се извинявате. Просто искам да разбера повече за онова, което ви тревожи. Само толкова.

— О, почти нищо не ме тревожи. Животът ми е благословен.

— Тогава защо ми се обадихте?

— Наистина не мога да ви отговоря на този въпрос. Дори не съм съвсем сигурен, че съм го направил.

Уестуд хвърли поглед към Чан, после отново се обърна към екрана и си пое дъх, за да заговори отново, но от високоговорителите се разнесоха приглушен шум и ново изщракване, явно слушалката беше изтръгната от ръката на мъжа, защото миг след това от другата страна на линията се разнесе женски глас:

— Кой се обажда, моля?

— Ашли Уестуд, госпожо, от „Ел Ей Таймс“ в отговор на обаждане от този номер.

— Наскоро ли е било това обаждане?

— Преди два-три месеца.

— Значи сигурно е бил съпругът ми.

— Може ли да говоря с него?

— Вие току-що говорихте с него.

— Разбирам. Той не си спомняше за обаждането.

— Няма и как да си спомня. Два-три месеца са много дълго време.

— Дали имате някаква представа за какво е било това обаждане?

— А вие нямате ли?

Уестуд не отговори.

— Не ви съдя — каза жената. — Ако имаше как, и аз нямаше да го слушам. За какво пишете във вестника, за политика или за наука?

— За наука — отговори Уестуд.

— Значи сигурно е било за кухненските плотове от гранит, които са радиоактивни. Тази година това е любимата му тема. В интерес на истината, те наистина са радиоактивни, както и всичко останало, но не в по-голяма степен. Сигурно ви е предложил да напишете статия по проблема. На вас, както и на много други.

— Знаете ли на колко други?

— Броят им не е голям, ако се сравни с населението на Съединените щати, но е доста значителен, ако се сравни с броя часове, които един стар човек би трябвало да прекарва в разговори по телефона.

— Дали е възможно да е наел частен детектив, госпожо? — попита я Уестуд.

— За какво? — попита жената.

— За да му помогне с разследването на случая с гранита.

— Не, твърде малко вероятно е.

— Сигурна ли сте?

— Фактите не подлежат на съмнение. Няма какво да се разследва. Освен това той няма достъп до пари. Така че не би могъл да наеме никого.

— Дори до пари в брой?

— Дори до пари в брой. Не ме питайте защо. И не остарявайте.

— Има ли вашият съпруг мобилен телефон?

— Не.

— Дали е възможно да се е снабдил с такъв, например от някой супермаркет?

— Не, той никога не излиза от къщи.

— Има ли смъртни случаи, причинени от този гранит?

— Да, според него.

— Колко по-точно?

— О, хиляди.

— Добре — каза Уестуд. — Благодаря ви. Извинявам се, че ви притесних.

— Няма защо — отговори жената. — За мен беше малко разнообразие да си поговоря с друг човек.

Разнесе се продължителна пауза и едно финално изщракване, когато голямата стара слушалка беше окачена обратно на вилката.

— Добре дошли в моя живот — каза Уестуд.

— По-хубав е от нейния — отбеляза Чан.

Уестуд набра петия номер. Беше с код 773, което означаваше Чикаго. Телефонът от другата страна започна да звъни и продължи да звъни дълго след като трябваше да се включи телефонен секретар. После по линията изведнъж прозвуча задъхан женски глас, който каза:

— Градска библиотека на Линкълн Парк, стаята на доброволците.

Жената звучеше много млада, много жизнена и много заета.

Уестуд се представи и попита с кого разговаря. Момичето му каза името си, без да се поколебае, но освен това му каза, че никога не се е обаждала на „Ел Ей Таймс“ и не познава никакви частни детективи. Уестуд я попита дали телефонът, по който разговаряха, се използва от други хора, и тя отговори, че да, телефонът се използва от всички останали доброволци. Самото момиче било една от тях. В тази стая имало телефон и от време на време им оставала по някоя свободна минута, в която да го използват. Момичето им обясни, че Линкълн Парк е предградие малко на север от центъра на Чикаго и в библиотеката работели десетки доброволци, които непрекъснато се сменяли, млади и стари, жени и мъже, като всички били много интересни хора. Но не, нито един от тях не създавал впечатление за някаква научна мания. Поне не демонстративно. И със сигурност не толкова, че да започне да звъни в редакциите на вестници от други градове.

Уестуд провери в списъка си какво беше името, което беше записал в базата данни срещу номера с код 773 по същото време.

— Познавате ли доброволец на име Маккан? — попита той. — Не съм съвсем сигурен дали е господин или госпожа Маккан.

— Не — отвърна момичето. — Никога не съм чувала такова име.

— От колко време работите там като доброволец? — попита Уестуд.

— От една седмица — отговори момичето.

Уестуд ѝ благодари, тя му отговори, че няма за какво, и той каза, че може би не трябва да я задържа повече, така че тя отговори, че да, разбира се, има и друга работа, и Уестуд затвори.

После набра последния номер. Беше с код 505, някъде в Ню Мексико.