Накарай ме

30

Двамата излязоха навън, като примигваха на ярката слънчева светлина, и минаха през рецепцията, за да оставят ключа. Служителят, изглежда, се притесни от прибързаното им заминаване, като отначало се разтревожи, че нещо не е наред със стаята, а когато му казаха, че не е така, той явно прие, че гледат на неговия мотел като на място, където може да се плаща на час, за да се използва само леглото, и се притесни още повече. Ричър му обясни, че им се е наложила промяна в плановете и това е всичко, но можеше да разбере човека. Косите им все още бяха влажни от душа, а енергията след любовната игра се излъчваше от тях на вълни като след ядрен взрив.

До бордюра от другата страна на улицата имаше такси. Ричър подсвирна и му махна както и предишния път и този път успя. Таксито описа бавен обратен завой от бордюр до бордюр и спря така, че дръжката на задната врата беше точно на една линия с хълбока на Ричър. Шофьорът отвори багажника отвътре и излезе от колата, за да помогне на Чан с куфара. Беше едър мъж, облечен с риза с къси ръкави, предмишниците му бяха мускулести и жилави, носът му беше изкривен от старо счупване, а веждите му бяха нашарени от белези. Ричър си помисли, че сигурно на младини се беше занимавал с бокс — или просто не беше имал късмет. Мъжът вдигна куфара с такава лекота, все едно беше безтегловен, и го сложи в багажника. Чан се плъзна навътре по виниловата тапицерия на задната седалка и се настани зад мястото на шофьора, а Ричър седна до нея. Шофьорът се настани обратно зад волана и улови погледа на Ричър в огледалото за обратно виждане.

— Към летището — каза Ричър. — Терминалът на „Америкън Еърлайнс“, вътрешни полети.

Таксито потегли бавно и спокойно в проблясващата слънчева светлина, наляво и надясно по пресечките, докато не излезе на булевард „Санта Моника“, където се отправи на югозапад към магистрала 405.

Този път мъжът с джинсите и косата не изчака стационарният му телефон да звънне. Искаше да изпревари новината, така че пръв набра номера.

— Готово ли е? — попита той.

— Не се тревожи, работата ще стане — отговориха отсреща.

— Значи още не е готово?

— Все още не.

— Но Хакет беше на линия.

— Остави ни да си вършим работата, става ли? Двама убити в някаква мотелска стая в Уест Холивуд щяха да предизвикат истинска катастрофа. За такова нещо полицията тръгва на война. След една минута на адреса вече щеше да има десет патрулни коли. Щяха да назначат четирима инспектори да работят по случая. За убийството щяха да съобщят по вечерните новини. Хакет не може да си позволи такова внимание. Свързано е с твърде голям риск. Все пак трябва да си запази възможността да работи.

— Кога ще го направи?

— Довери ми се. Ние сме добри. Двамата няма да се качат в самолета.

Магистрала 405 беше натоварена както винаги, но не беше задръстена. Имаше три платна, в които автомобилите се движеха с една и съща скорост — непрекъснат поток от ярки цветове, чиста боя, вакса и хром, и изгарящо ослепително слънце, и сивокафявите хълмове в далечината. Движеха се бавно. Чан беше отворила прозореца си докрай и от него нахлуваше топъл вятър. Косата ѝ се полюшваше от него. Тениската ѝ беше влажна на раменете, където допреди малко се беше допирала косата ѝ. Шофьорът караше стегнато и прецизно. Не ускоряваше излишно, така че да се наложи да набива спирачки. Стоеше в дясната лента и се движеше заедно с потока от автомобили — по градските магистрали на Лос Анджелис нямаше по-добър начин за придвижване. Щяха да стигнат, когато стигнат.

Ричър се беше отпуснал на седалката, изпълнен с дълбоко задоволство, и все още усещаше тялото си като каучук. Чан май се чувстваше по същия начин.

— Доброволците в библиотеката сигурно са местни хора, нали така? — каза тя. — Като цяло, това е квартална операция. Няма да ни се налага да го издирваме в целия град.

— Добре е да провериш за какво е писал Уестуд преди четири месеца. Трябва да знаем за какво мисли Маккан. Преди да се срещнем с него. Трябва да разберем какво го е накарало да се обади първия път.

Чан извади телефона си и зашари с палци по дисплея, за да отвори уебсайта на „Ел Ей Таймс“. По мобилната мрежа не ставаше толкова бързо, но в крайна сметка стигна там, където трябваше.

— Точно четири месеца? — каза тя. — Или да приемем, че е проучвал някаква по-ранна статия?

— Права си — каза Ричър. — Предполагам, че ако Маккан разбира от интернет, би трябвало да е в състояние да открие онова, което търси. Но няма смисъл да проверяваме всички статии, които Уестуд е написал през живота си. Пробвай с период от три месеца. После четири, пет и шест, назад в миналото.

Чан използва специализираната търсачка на уебсайта. Написа „Уестуд“. Резултатите бяха многобройни, но всички бяха за едноименния квартал в Лос Анджелис. Затова тя промени търсенето на „Ашли Уестуд“, с кавички, което свърши много по-добра работа. В дясната половина на екрана се появиха снимка и биография на самия Уестуд. Снимката явно беше правена преди няколко години в някой хубав ден. Уестуд изглеждаше малко по-млад, косата и брадата му бяха малко по-къси и по-поддържани и не толкова сиви. Биографията му информираше, че има дипломи по молекулярна биология и журналистика. В лявата половина на екрана беше списъкът със статиите му. За всяка бяха дадени заглавието и кратко обобщение на темата. Най-отгоре в списъка имаше предварително съобщение за бъдещата му статия за историята на пшеницата, която щеше да бъде отпечатана идната неделя. Под него беше статията за мозъчните травми, която вече бяха виждали — в стаята на Кийвър в Оклахома Сити.

Чан плъзна палец по дисплея на телефона си, така че списъкът да се придвижи нагоре. Спря се осем статии по-надолу, което означаваше четири месеца по-назад в миналото. Човекът пишеше по една нова статия приблизително на всеки две седмици, като всяка от тях беше доста дълга и сигурно изискваше сериозно проучване. Професията му несъмнено изглеждаше по-лека от миньорската или от тази на лекарите в спешно отделение, но според Ричър не беше чак толкова лесна работа. Самият той никога не беше писал нещо по-дълго от доклад след приключването на военна операция. Текстовете в този жанр като цяло бяха по-кратки и в общия случай за тях не се изискваше нито проучване, нито дори да отговарят на истината.

Първата статия отпреди четири месеца беше за екологично чистото земеделие. Плодове, зеленчуци и основни зърнени култури. Заглавието беше провокативно, а в резюмето се намекваше, че големите производители на земеделска продукция нарочно размиват определението, за да могат да печелят от по-високите цени, без да полагат реални усилия за това. Две седмици по-рано Уестуд беше писал за гризачите. И по-точно, според заглавието, за древните гризачи. Очевидно имаше нови научни открития, които доказваха, че бубонната чума в средновековна Европа не е била пренасяна от бълхите в козината на плъховете, както се предполагаше отдавна, а от бълхите в козината на гигантски гризачи от Азия.

Движението по магистралата ставаше все по-бавно, поне в дясната лента. Автомобилите от средната и лявата лента ги подминаваха. Но шофьорът не се престрояваше.

Чан продължи да разглежда надолу по списъка. След гризачите имаше една статия отпреди пет месеца, посветена на промяната в климата. Заглавието информираше, че нивото на Световния океан се покачва, а според обобщението на статията начупеният релеф на Източното крайбрежие означаваше, че построяването на защитна дига по дължината му би изисквало повече бетон, отколкото човечеството беше използвало през цялата си досегашна история.

— Всички пишат за промяната в климата — каза Чан. — Няма причина Маккан да избере точно Уестуд заради тази тема, нали?

— Съгласен съм — кимна Ричър.

Следващата тема беше нещо, наречено „Дълбоката мрежа“. Беше свързано с търсачките и интернет. Явно навигацията в мрежата беше по-лесна на повърхността. След това имаше статия за пчелите. Явно пчелите измираха по целия свят. Без тях земеделските култури не можеха да се опрашват и всички щяха да умрат от глад.

Това означаваше доста повече от двеста души. Точно в този момент Ричър можеше да види около двеста души през прозореца, защото движението беше станало още по-бавно. Тяхната кола все още беше в дясната лента. Колите в средната и в лявата лента продължаваха да се движат малко по-бързо. Черна лимузина се изравни с тях откъм страната на Чан и в продължение на няколко секунди се движеше успоредно с таксито. После пред лимузината се отвори свободно място. Задният прозорец на колата се спусна надолу и Ричър успя да зърне лицето на човека вътре, който се обръщаше към тях. За една абсурдна част от секундата изглеждаше така, все едно човекът искаше да им каже нещо. Но след това се случи неизбежното. Лимузината беше в средната лента, но се движеше със скоростта на колите в дясната и малката червена спортна кола зад нея не намали навреме, защото шофьорът не беше забелязал това, така че предната му броня чукна задната броня на лимузината. Относителната разлика в скоростите на двете коли не беше голяма, не повече от десетина километра в час, но въпреки това лимузината тромаво подскочи напред, главата на пътника се заби в облегалката на седалката и след това се отметна напред — в действие бяха всички закони на Нютон за механиката: за инерцията, действието и противодействието. Ричър остана изненадан от силата на удара. Може би хората наистина можеха да пострадат от камшичен удар. Лимузината ускори напред по средната лента и червеният спортен автомобил я последва — нито една от двете коли не намали скоростта. И двете явно не бяха пострадали. Федералните изисквания за предпазните брони на автомобилите очевидно вършеха работа.

Не възникна никакъв по-сериозен проблем. Не се чуха клаксони, никой не размаха юмрук и не показа среден пръст. Ричър предположи, че станалото беше всекидневие в трафика на Лос Анджелис.

Движението в дясната лента се забави още повече. След броени секунди лимузината и червената спортна кола вече бяха толкова напред, че се изгубиха от поглед. Колите в лявата лента се движеха още по-добре. Ричър се приведе напред и попита:

— Защо не се престроиш?

Шофьорът хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и каза:

— Скоро и трите ленти ще се задръстят отново.

— Тогава защо не изпревариш този момент?

— Шофирането в този град е като в приказката за заека и костенурката, приятелю.

Чан отпусна ръка на рамото на Ричър и го дръпна назад.

— Остави го да прави това, в което е добър. Ти не си издържал изпита за шофиране, забрави ли?

Тя отново се обърна към телефона си. Последната статия от периода от общо три месеца, който си бяха определили, беше за океанския транспортен коридор, вървящ успоредно на Западното крайбрежие, от щата Калифорния до щата Орегон, който големите бели акули използваха за сезонните си миграции. Темата не представляваше интерес за много хора, но точно тогава някакъв французин беше решил да плува право през този коридор по пътя си от Япония през Тихия океан. Човекът планираше да спи на придружаващата лодка всяка вечер и да продължава да плува на сутринта, по осем часа всеки ден. При това се оказваше, че акулите не са основният му проблем. Първо щеше да му се наложи да прекоси Тихоокеанската спирала — бавен водовъртеж с диаметър от хиляда и шестстотин километра, в който се събираха всички пластмасови отпадъци, токсични разливи и други боклуци, изхвърлени в океана.

— Французите са луди — отбеляза Чан.

— Майка ми беше французойка — каза Ричър.

— Беше ли луда?

— Общо взето, да.

Движението отново се забави пропорционално, така че колите в лявата лента започнаха да се движат със скоростта, с която дотогава се движеха колите в средната, тези в средната се забавиха до скоростта на дясната, а тези в дясната почти спряха. Шофьорът все така отказваше да се престрои. Вместо това караше на пресекулки, на по няколко сантиметра, съвсем малко по-бързо от скоростта на пешеходец.

И тогава те изведнъж разбраха защо.

След като бяха минали Кълвър Сити и малко преди да стигнат до Ингълуд, откъдето вече не беше далече до летището, шофьорът изведнъж излезе от магистралата по един неотбелязан изход надясно и продължи по тясна улица, която сякаш водеше към някакво изоставено депо. Гумите на таксито захрущяха по асфалта, обсипан с боклуци, до ръждясалите метални бараки от двете страни на улицата не се виждаха никакви други коли, а после таксито зави и се заклатушка по разбития асфалт на улица без изход, на дъното на която имаше някакъв изоставен склад и вратата му беше разбита, така че зееше отворена.

Шофьорът влезе право в него, в пълен мрак.