Накарай ме

14

Малкият зелен форд беше с обикновени врати с панти в предната част, като повечето автомобили, и те бяха направени така, че да блокират на около две трети от разстоянието до пълното отваряне, така че Ричър трябваше да отстъпи малко назад, за да излезе от колата, което се отрази добре на ъгловата му позиция. По този начин предната част на автомобила с двигателя под капака оставаше между него и двамата мъже. Ако веднага извадеха оръжията си и започнеха да стрелят, той можеше да се просне на земята, зад импровизиран щит, устойчив на куршуми. Ако изобщо имаха пистолети. Което не беше доказано. А дори да имаха, той не можеше да си представи защо биха започнали да стрелят от самото начало. Самото начало и без това вече беше минало. Можеха да стрелят още през предното стъкло. Всъщност това беше самото начало. Освен ако не искаха да запазят колата за по-убедителна инсценировка на катастрофа. Ако туристката просто беше заспала на волана, как щяха да обяснят дупките от куршуми по стъклото? От друга страна, как щяха да обяснят дупките от куршуми по мъртвия пътник? И как щяха да върнат тялото му обратно в колата? Нямаше да им е лесно. Трупът му щеше да бъде доста тежък.

Ричър предположи, че двамата няма да стрелят. Ако изобщо имаха пистолети.

— Имате трийсет секунди, момчета — обясни той. — Кажете какво искате.

Мъжът от дясната страна скръсти ръце високо на гърдите си като охранител на вратата на нощен клуб. Ричър предположи, че това беше демонстрация на подкрепа за другия, който явно щеше да влезе в ролята на говорител на двамата.

Другият мъж каза:

— Става въпрос за мотела.

Ръцете му все още бяха отпуснати от двете страни на тялото.

— Какво за него? — попита Ричър.

— Управителят на мотела ни е чичо. Човекът е инвалид, беден и стар, а ти му създаваш неприятности. Нарушаваш всякакви закони.

Ръцете му все още бяха отпуснати от двете страни на тялото. Ричър излезе зад вратата и застана до десния фар на форда. Усещаше топлината, която се излъчваше от двигателя.

— Какви закони нарушавам? — попита той.

— Влязъл си в стаята на друг клиент.

— Който в момента не я използва.

— Няма значение.

Ръцете му все още бяха отпуснати до тялото. Ричър направи една крачка и още една, докато не се изравни с левия фар на форда, но много по-напред, по диагонала. Така беше на три метра от двамата мъже, на върха на един тесен триъгълник в ничията земя; на другия му връх беше мъжът със скръстените ръце, а на третия — говорителят.

Мъжът от лявата страна каза:

— Така че дойдохме да вземем ключа от стаята.

Ричър направи още една крачка. Вече беше на два метра от тях. Тримата стояха скупчени в малка сплотена групичка. Наоколо не се виждаха други коли. Пшеницата бавно се люлееше на вълни като необятно златисто море.

— Ще върна ключа от стаята, когато я освободя — каза Ричър.

Мъжът от лявата страна обяви:

— Ти вече си я освободил. От този момент. И ако се върнеш в мотела, няма да получиш друга стая. Собственикът си запазва правото да отказва прием на гостите.

Ричър не отговори. Мъжът от лявата страна продължи:

— И в Мадърс Рест няма друго място, където да се настаниш. Мотелът на чичо ми е единственият в града. Схващаш ли посланието?

— Защо се казва Мадърс Рест? — попита Ричър.

— Не знам.

— От кого идва това послание? Само от чичо ти или от другото нещо?

— Какво друго нещо?

— Онова, за което чух.

— Няма друго нещо.

— Добре че ми каза — отговори Ричър. — Предай на чичо си, че не съм нарушил никакви закони. Кажи му, че стаята е платена. Кажи му, че ще се видим по-късно.

Мъжът от дясната страна отпусна ръце до тялото си. Мъжът от лявата страна каза:

— Проблем ли ще правиш?

— Аз вече съм го направил — отговори Ричър. — Въпросът е какво ще направите вие, за да го решите.

Последва кратка пауза, задушна и самотна по средата на нищото, а после двамата мъже отговориха на въпроса, като едновременно отметнаха вдясно якетата си и по този начин му показаха черните си полуавтоматични пистолети в плоски кожени кобури на коланите.

Това беше грешка и Ричър можеше да им обясни защо. Можеше да се впусне в дълга и сприхава лекция как сами бяха подписали присъдата си, като бяха дали ход на решителната схватка твърде рано в играта и бяха пропилели шанса за по-мащабна стратегия, като бяха преместили ендшпила в началото. На заплахите трябваше да се отвърне, което означаваше, че ще му се наложи да им отнеме пистолетите, защото пешките трябваше да се изваждат от играта и защото хората от Мадърс Рест трябваше да разберат със сигурност, че следващия път, когато пристигне в градчето, той ще бъде въоръжен. Искаше му се да им каже, че сами са си виновни. Искаше му се да им каже, че причината е в тях.

Но не им каза нищо. Вместо това пъхна ръка под собственото си яке, откъдето нямаше как да извади нищо друго освен въздух, но двамата мъже не знаеха това и реагираха като добре тренирани любители на стрелбище. Едновременно посегнаха към пистолетите си и заеха стабилна поза за стрелба — с краката на ширината на раменете за по-добро равновесие, — а Ричър направи крачка напред и изрита мъжа от лявата страна в слабините още преди пистолетът му да се покаже и наполовина от кобура. Това означаваше, че мъжът от дясната страна имаше достатъчно време да извади своя пистолет докрай, но без никаква полза, защото следващото събитие в живота му беше пристигането на лакътя на Ричър, който се стовари с обратен замах в дясната му скула, натроши костта и предизвика моментална загуба на съзнание.

Ричър отстъпи назад и провери какво прави първият мъж, който изглеждаше зает с грижите си — както повечето мъже, които беше ритал в слабините. Пистолетите бяха „Смит & Уесън Сигма“, .40 калибър — модерни и скъпи оръжия от полимерна сплав. И двата бяха напълно заредени. И двамата мъже носеха портфейлите си в задния джоб и те съдържаха общо стотина долара, които Ричър прибра като награда за спечелената битка. Шофьорските книжки и на двамата бяха издадени на една и съща ирландска фамилия, Мойнахан, което означаваше, че може би наистина бяха братя или братовчеди, които имаха общ чичо. Малкото име на единия беше Джон, а на другия — Стивън.

Ричър отнесе оръжията им обратно до малкия зелен форд. Прозорецът на Чан беше отворен. Той прибра единия пистолет в джоба си и подаде другия на Чан. Тя го взе малко неохотно.

— Чу ли нещо от онова, което казаха? — попита той.

— Чух всичко — отговори Чан.

— Някакви заключения?

— Може би казваха истината. Може би мотелът наистина е единственият им проблем. А може би не.

— Според мен не — каза Ричър. — Стаята вече е платена. Защо да се напрягат толкова за нея?

— Можеше да те убият.

Ричър кимна.

— Многократно — каза той. — Но това беше отдавна. Не беше днес. Не и с тези двамата.

— Ти си луд.

— Или способен.

— И сега какво?

Ричър хвърли поглед през рамо. Състоянието на мъжа от дясната страна всеки момент щеше да се промени от несвяст в мозъчно сътресение. Мъжът от лявата страна несигурно се гърчеше и се стискаше някъде между ребрата и коленете.

— Ако мръднат, ги застреляй — каза Ричър.

Той прекоси десетте метра, които го деляха от техния пикап, и се качи в него. В жабката имаше талон и застраховка на името на Стивън Мойнахан. В кабината нямаше нищо друго, което да представлява някакъв интерес. Ричър се изправи зад волана и даде на скорост. После зави към банкета и паркира пикапа с лице към градчето на чакъла, така че гумите от лявата страна да бъдат на безопасно разстояние от платното, а тези от дясната страна да влязат дълбоко в пшеницата. Накрая изгаси двигателя и извади ключа от таблото.

Ричър завлече двамата мъже един по един в сянката на предната броня и ги подпря на хромираната повърхност. Към този момент и двамата вече бяха в съзнание.

— Гледайте внимателно — каза той.

Когато го погледнаха, той вдигна ключа от колата им на дланта си и го подхвърли настрани в полето. Ключът се приземи в пшеницата на разстояние между десет и петнайсет метра от тях. Щеше да им отнеме цял час да го намерят дори в идеални условия, и то след като се съвземат напълно. А дотогава може би щеше да мине още един час.

После той се върна обратно във форда и Чан потегли. Ричър се обръщаше от време на време, за да погледне назад. Паркираният пикап продължи да се вижда още дълго време, като постепенно се стопяваше до мътна точка в далечината, а после се изгуби съвсем зад северния хоризонт.

Трябваха им още почти три часа, за да излязат на магистралата, а след това табелите ги уведомиха, че до Оклахома Сити им остават още два. По пътя не се случи нищо особено, докато не се доближиха на около деветдесет минути от града, когато от телефона в джоба на Чан започнаха да се разнасят всякакви мелодични звуци и сигнали. Пристигаха съобщения на гласовата поща, текстови съобщения и електронна поща — всички бяха търпеливо запазени в мрежата и се получаваха сега, в първия възможен момент.

Бяха се върнали в зоната на покритие.