Накарай ме

19

Както и предишния път, Ричър седеше в тъмното в стаята си, навътре от прозореца, така че да не се вижда отвън, и само наблюдаваше — този път от нивото на втория етаж. Минаха петнайсет минути, после двайсет, после трийсет. Щяха да минат толкова, колкото беше необходимо, за да не остане място за никакво съмнение. Едноокият мъж на пластмасовия стол беше същото бледо петно в сумрака на трийсетина метра от там. Под завесите в стая 203 се виждаше постоянна светлина. Нищо не помръдваше. Нито коли, нито хора. В сенките не се виждаха огънчета от запалени цигари.

Не се случваше нищо.

Минаха четирийсет минути. Светлината в стая 203 угасна. Едноокият остана на мястото си. Ричър почака още десет минути, после отиде да си легне.

Утрото дойде и изглеждаше също толкова добре, колкото и предишния ден. Светлината беше бледозлатиста, а сенките бяха дълги. Изглеждаше толкова добре, колкото може би е изглеждало първото утро на света. Ричър седеше на леглото, увит в хавлия, без кафе, и наблюдаваше. Пластмасовият стол пред рецепцията отново беше празен. Завесите на стая 203 все още бяха спуснати. Никой не помръдваше. По широката улица вече имаше движение — колите се чуваха, но не се виждаха, първо един пикап, после още няколко.

След това настъпи тишина. Ричър остана на мястото си. И видя как се случиха същите неща. Сенките се отдръпнаха, метър по метър, докато слънцето се изкачваше все по-високо в небето. Влакът в седем часа пристигна в градчето, почака и продължи по пътя си. И завесите на стая 203 се отвориха.

На прозореца се показа жена. Слънцето продължаваше да блести по стъклото, така че тя изглеждаше покрита с прах от пшеничните ниви, но Ричър успя да я огледа — беше бледа, облечена в бяло, и беше застанала по същия начин като мъжа от предишния ден: с широко разтворени ръце, стиснала двете завеси. Жената се взираше навън в утрото точно като него.

След това пристигна и белият кадилак, зави надясно и даде назад, за да паркира на същото място като предишния път. Колата все така нямаше регистрационна табела на предната броня. Този път шофьорът слезе веднага. Вратата на стаята се отвори над главата му и жената излезе. Бялата дреха се оказа рокля — дълга до коленете и тясна като ножница. Обувките също бяха бели. Жената не беше млада, но беше в добра форма. Изглеждаше така, сякаш полага доста усилия за този си вид. Косата ѝ беше с цвят на пепел и беше подстригана на черта.

Жената имаше повече багаж от мъжа предишния ден. Имаше скъп куфар с колелца и дълга дръжка. Беше по-голям от кожената чанта на мъжа. Но не беше огромен. Изглеждаше по-скоро фин. Жената направи крачка към стълбището и шофьорът на кадилака предположи, че тя ще се затрудни със слизането, така че махна с ръка, за да я спре, и се качи да я посрещне. Прибра дръжката на куфара и го понесе надолу по стълбите, като вървеше пред нея, все едно искаше да ѝ покаже пътя. Той сложи куфара в багажника, жената се качи отзад, той седна зад волана и колата потегли. На задната броня все така нямаше регистрационен номер.

Ричър влезе в банята, за да се изкъпе. От съседната баня се чуваше Чан. Двете вани бяха стена до стена. Значи не беше отишла да посрещне сутрешния влак. Разумно решение. Беше си спестила ходенето до гарата. Може би беше постъпила като него и беше наблюдавала. Може би двамата бяха седели един до друг по хавлии, разделени само от стената. Макар че тя сигурно имаше пижама. Или нощница. Сигурно не беше нещо обемисто. Като се има предвид какво беше времето и как бе искала да пътува с по-малко багаж.

Ричър излезе преди нея и се отправи към закусвалнята, като се надяваше същите две маси в дъното да бъдат свободни. И те наистина бяха. Той остави якето на облегалката на нейния стол — пистолетът в джоба му тежеше от едната страна — и си поръча кафе. Чан пристигна след пет минути със същите джинси и нова тениска, а косата ѝ все още изглеждаше мастиленочерна от душа. Нейният джоб също беше увиснал от тежестта на собствения ѝ пистолет. Като всеки бивш служител на реда тя първо се огледа във всички посоки, като спря поглед последователно на седем-осем места, и едва тогава прекоси помещението. Енергията ѝ бе видима, подхранвана от нещо като въодушевление или може би усещането за споделена еуфория от факта, че и двамата бяха оцелели през нощта. Седна до него и Ричър я попита:

— Спа ли?

— Явно да — отговори тя. — Не вярвах, че ще успея.

— Не си ходила да посрещнеш влака.

— Нали смяташе, че го държат някъде? И това е възможно най-добрият сценарий.

— Беше само предположение.

— Разумно предположение.

— Видя ли жената от стая двеста и три?

— Беше ми трудно да си обясня какво представлява. Ако беше облечена в черно, можеше да бъде инвеститор, управител на финансов фонд или нещо друго, което заслужава посрещане от младшия служител. Лицето и косата ѝ изглеждаха както трябва. И няма никакво съмнение, че има ключ от служебната зала за фитнес. Но защо беше облечена в бяло? Сякаш отиваше на градинско парти в Монте Карло. В седем часа сутринта. Кой прави така?

— Да не би да е нещо, свързано с модата? Може би някой си мисли, че е време за летните колекции?

— Не ми се вижда много вероятно.

— Тогава каква е?

— Изглеждаше така, сякаш отива в кметството, за да се омъжи за пети път.

Сервитьорката се приближи и Чан я попита:

— Познаваш ли някой в града, който се казва Малоуни?

— Не — отговори тя. — Но познавам двама, които се казват Мойнахан.

После им намигна и се отдалечи.

— Сега вече наистина ти е най-добрата приятелка — отбеляза Чан. — Явно не харесва братята Мойнахан.

— Не виждам причина някой да ги харесва — отговори Ричър.

— Все някой трябва да ги харесва. Налага се да предположим, че те също си имат най-добри приятели. Трябва да очакваме реакция.

— Да, но още е рано. И двамата пострадаха. През следващите няколко дни ще са като болни от грип. Хората не се оправят толкова бързо, колкото по сериалите. Само там оздравяват по време на рекламния блок.

— Така е, но в крайна сметка ще се оправят. И може да стане масова сцена с техните приятели и конспиратори.

— Нали си била ченге? Сигурен съм, че ти се е налагало да стреляш по хора.

— Дори не съм вадила пистолета си от кобура. Все пак работех в щата Кънектикът. В малко градче.

— А във ФБР?

— Бях финансов анализатор. Работех на компютър.

— Но си положила изпит, нали? По стрелба?

— Беше задължително.

— Добре ли се справи на изпита?

— Няма да стрелям, ако те не започнат да стрелят първи.

— Напълно ме устройва.

— Така или иначе, няма защо да го обсъждаме. Намираме се на една малка гара. Не сме в Дивия запад.

— В онези градчета в Дивия запад винаги е имало малка гара. Точно това е идеята. От влака слизат лошите. Или новият шериф.

— Колко е сериозно положението според теб?

— Отговорът може да се намира навсякъде между двете крайности, както с всичко друго на света. В единия край е вариантът Кийвър да е в Лас Вегас с някое деветнайсетгодишно момиче. В другия край е вариантът той да е мъртъв. Аз залагам малко настрани от средата на спектъра в посока „мъртъв“. Или може би не толкова малко. Съжалявам да го кажа. Сигурно е било нещастно стечение на обстоятелствата. Поне донякъде. Или някой е изпаднал в паника. Във всеки случай, те вече не знаят какво да предприемат.

— А ние знаем ли?

— Точно в този момент имаме много прост план, съставен от три точки. Да закусим, да пием кафе и да намерим Малоуни.

— Това може да не се окаже толкова лесно.

— Кое от трите?

— Да намерим Малоуни.

— Най-добре да започнем от пункта за приемане на земеделска продукция. Намира се до силозите. Обзалагам се, че там знаят имената на всички хора, които живеят в радиус от триста километра. А може и да ударим два заека с един куршум. Ако има нещо съмнително в пшеницата, може би ще го усетим.

Чан кимна и попита:

— Ти как спа?

— Отначало ми беше странно, защото нещата на Кийвър са в стаята. Куфарът му е до стената. Почувствах се, все едно съм някакъв друг човек. Някакъв нормален, обикновен човек. Но след това го преодолях.

Пунктът за приемане на земеделска продукция се намираше в обикновена дървена постройка след кантара за претегляне на стоката. Изглеждаше функционален и нищо повече. Беше точно това, което представляваше. Дори не се опитваше да изглежда стилно или привлекателно. Нямаше нужда. Беше единственото място в градчето, което изпълняваше тази функция, и ако на фермерите не им харесваше, бяха добре дошли да умрат от глад.

Вътре имаше гишета за попълване на формуляри, износен дървен под за чакане на опашка и бюро, на което се записваха доставките. Зад бюрото стоеше побелял мъж с парче молив зад ухото, облечен в гащеризон с презрамки. Мъжът се занимаваше с някакви документи. Сигурно се подготвяше за момента, в който щеше да пристигне новата реколта зърно. Приличаше на човек, който се чувства идеално в малкото си владение.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

— Търсим един човек. Казва се Малоуни — усмихна се любезно Ричър.

— Не съм аз.

— Познаваш ли някой от градчето, който се казва Малоуни?

— Кой пита?

— Ние сме частни детективи от Ню Йорк. Един тип е починал и е завещал всичките си пари на друг тип. Но се оказа, че другият тип също е починал, така че парите трябва да се разпределят между всички роднини, които успеем да открием. Единият от роднините твърди, че имал братовчед в това градче, който се казва Малоуни. Не знаем нищо повече.

— Не съм аз — повтори мъжът зад бюрото. — За какви пари говорим?

— Не е разрешено да казваме.

— Много ли са?

— По-добре, отколкото да те ударят в зъбите.

— Добре, и с какво мога да ви помогна аз?

— Решихме, че може би знаеш имената на повечето хора тук. Представям си, че в един или друг момент всички местни минават през твоя пункт.

Мъжът кимна, все едно току-що беше достигнал до някакво съдбоносно и неочаквано заключение. После натисна интервала на клавиатурата си и мониторът на компютъра му светна. Мъжът раздвижи мишката, натисна нещо и на екрана се появи списък от множество имена, плътно едно под друго.

— Това са хората, които са получили предварително одобрение да използват кантара за теглене на продукцията — обясни той. — Така става по-бързо. А когато има много клиенти, трябва да става бързо. Предполагам, че това са всички хора от околността, които се занимават с производство на зърно. От собствениците до наемните работници и обратно. Мъже, жени и деца. В някои дни от годината този бизнес е работа за цялото семейство.

— Има ли в списъка човек с фамилията Малоуни? — попита Чан. — Ще бъдем много благодарни, ако ни кажеш малко име и адрес.

Мъжът отново раздвижи мишката и списъкът се премести нагоре. Имената бяха подредени по азбучен ред. Той спря по средата на списъка и каза:

— Има един Махоуни. Но мисля, че той почина. Преди две-три години, ако не се лъжа. От рак. Никой не разбра какъв точно.

— Но няма никой, който да се казва Малоуни? — попита Чан.

— Не и в този списък.

— А ако не се занимава с производство на зърно? Има ли начин да го познаваш въпреки това?

— Може би да, ако съм го виждал някъде. Но не съм. Не познавам човек, който се казва Малоуни.

— Има ли някой друг, когото можем да попитаме?

— Пробвайте в офиса на „Уестърн Юниън“. Там, където е „ФедЕкс“. Това, общо взето, минава за пощенска станция в този град.

— Добре — каза Ричър. — Благодаря.

Мъжът кимна, извърна поглед и не каза нищо повече, сякаш беше останал едновременно развълнуван и разочарован от тази необичайна случка във всекидневието си.

Ричър си спомняше къде беше офисът на „Уестърн Юниън“. Беше го виждал — два пъти, — докато разглеждаше градчето пресечка по пресечка. Беше малка постройка и на витрината нямаше свободно място от светещи табели на компанията за парични преводи „Мъниграм“, ксерокс и факс и куриерски услуги от „ФедЕкс“, „Ю Пи Ес“ и „Ди Ейч Ел“. Двамата влязоха вътре и мъжът зад гишето вдигна поглед към тях. Беше на около четирийсет години, висок и добре сложен. Не беше пълен, но със сигурност не беше и кльощав, имаше гъста коса и наивно лице.

Беше шофьорът на белия кадилак.