Наследството

Грубо в светлината…

Разнесе се писък: висок, остър и пронизителен, почти нечовешки тънък и силен.

Ерагон се напрегна, като че ли някой го бе убол с игла. Беше прекарал по-голямата част от деня, гледайки как хора се бият и умират — самият той бе убил десетки, — но въпреки това не можеше да не се притеснява, докато слушаше мъчителните викове на Илейн. Звуците, издавани от нея, бяха тъй ужасни, че бе започнал да се чуди дали тя ще преживее раждането.

До бурето, което му служеше за стол, клечаха Албриех и Балдор и скубеха опърпаните стръкчета трева между обувките си. Дебелите им пръсти късаха с методично усърдие всяко стъбло и листенце, преди да посегнат към следващото. Пот лъщеше по челата им, а очите им бяха пълни с гняв и отчаяние. От време на време разменяха погледи или се взираха през пътя към палатката, където бе майка им, но иначе седяха вторачени в земята и не обръщаха внимание на нищо около себе си.

На няколко стъпки оттам Роран също седеше на едно буре, полегнало настрана, което се клатушкаше при всяко негово движение. По края на калния път се бяха събрали няколко десетки души от Карвахол, предимно приятели на Хорст и синовете му или мъже, чиито жени помагаха на лечителката Гертруде в грижите й за Илейн. Зад тях се издигаше Сапфира. Шията й се бе извила като обтегнат лък, крайчецът на опашката й потрепваше, сякаш бе тръгнала на лов, а рубиненочервеният й език постоянно се стрелкаше от устата й, за да вкуси въздуха, търсейки миризми, които биха могли да й дадат информация за Илейн и нероденото й дете.

Ерагон разтриваше един мускул на лявата ръка. Чакаха вече няколко часа и бе започнало да се здрачава. Дълги черни сенки се простираха от всяко нещо на изток, като че ли се опитваха да докоснат хоризонта. Въздухът бе захладнял и около тях се стрелкаха комари и водни кончета от близката река Джиет.

Още един писък разцепи тишината.

Мъжете се размърдаха неспокойно, направиха жестове за прогонване на лошия късмет и замърмориха един на друг. Думите им бяха предназначени само за най-близко стоящите, но Ерагон можеше да ги чуе съвсем ясно. Те си шепнеха за трудната бременност на Илейн; някои важно заявяваха, че ако не роди скоро, ще стане прекалено късно да спасят нея или детето. Други казваха неща от рода на „Дори и в най-добрите времена е тежко човек да загуби жена си, камо ли пък тук и сега“ или „Жалко, наистина жалко…“. Някои хвърляха вината за бедите на Илейн върху Ра’зак или върху събития, случили се по време на пътуването на селяните с Варден. И не един промърмори недоверчива забележка относно факта, че на Аря й бе позволено да помага при раждането.

— Тя е елф, а не човек — рече дърводелецът Фриск. — Трябва да си стои при своите и да не се пъха, където не е желана. Кой я знае какво всъщност иска, а?

Ерагон чу това и още много неща, но скри реакциите си и остана спокоен, защото знаеше, че ако селяните разберат колко остър е станал слухът му, това само ще ги смути.

Бурето под Роран изскърца, когато той се приведе напред.

— Не мислиш ли, че ние трябва да…

— Не — каза Албриех.

Ерагон загърна наметалото по-плътно около себе си. Студът започваше да прониква в костите му. Обаче не му се искаше да си тръгне, преди изпитанието на Илейн да е свършило.

— Вижте! — възкликна Роран, внезапно развълнуван.

Албриех и Балдор обърнаха едновременно глави.

От другата страна на пътя Катрина излезе от палатката, понесла вързоп мръсни парцали. Преди платнището на входа да се спусне отново, Ерагон зърна Хорст и една от жените от Карвахол — не беше сигурен коя точно — да стоят в предния край на леглото на Илейн.

Без да хвърли дори кос поглед към хората, които я зяпаха, Катрина бързешком отиде до огъня, където жената на Фриск, Изолд, и Нола изваряваха парцали за повторна употреба.

Бурето изскърца още два пъти, докато Роран се наместваше върху него. Ерагон донякъде очакваше той да тръгне след Катрина, но братовчед му остана на мястото си, както и Албриех, и Балдор. И те, и останалите селяни следяха движенията на Катрина, без да мигат.

Ерагон направи гримаса, когато въздухът бе пронизан от поредния писък на Илейн, не по-малко сърцераздирателен от тези преди него.

После покривалото на входа на палатката бе отметнато за втори път и навън се втурна Аря, с голи ръце и разрошена. Косата се вееше около лицето й, когато изтича до трима от единадесетте елфически стражи на Ерагон, които стояха в тъмната сянка зад една близка шатра. В продължение на няколко секунди разговаря припряно с един от тях — елфка със слабо лице, която се казваше Инвидия, — а после забърза обратно.

Ерагон я настигна, преди да е изминала повече от няколко крачки.

— Как върви? — попита той.

— Зле.

— Защо се бави толкова? Не можеш ли да й помогнеш да роди по-бързо?

Изражението на Аря, което вече бе напрегнато, стана още по-сурово.

— Мога. Можех да изкарам с песен детето от утробата й още през първия половин час, но Гертруде и другите жени ми позволяват да използвам само най-простички заклинания.

— Това е абсурдно! Защо?

— Защото магията ги плаши, а също и аз.

— Тогава им кажи, че нямаш лоши намерения. Кажи им го на древния език и те ще са принудени да ти повярват.

Тя поклати глава.

— Това само ще влоши нещата. Ще помислят, че искам да ги омагьосам против волята им и ще ме отпратят.

— Катрина със сигурност…

— Точно благодарение на нея мога все пак да хвърлям някакви заклинания.

Илейн изпищя отново.

— Няма ли да ти позволят поне да облекчиш болката й?

— Не повече, отколкото съм я облекчила вече.

Ерагон се завъртя към палатката на Хорст.

— Сега ще видим тая работа — изръмжа той през стиснати зъби. Една ръка го сграбчи за лакътя и го задържа на място. Озадачен, той се обърна към Аря, търсейки обяснение. Тя поклати глава.

— Недей. Има обичаи, по-стари от самото време. Ако се намесиш, ще разгневиш и смутиш Гертруде и ще настроиш много от жените от вашето село срещу себе си.

— Не ме интересува!

— Знам, но повярвай ми: в момента най-умното, което можеш да направиш, е да чакаш при другите.

Сякаш за да наблегне на казаното, тя пусна ръката му.

— Не мога просто да стоя със скръстени ръце и да я оставя да страда!

— Чуй ме. По-добре е да стоиш настрана. Аз ще помогна на Илейн с каквото мога, обещавам ти го, но не влизай вътре. Ще предизвикаш само спорове и гняв, а сега нямаме нужда от това. Моля те.

Ерагон се поколеба, после изръмжа с отвращение и вдигна ръце, докато Илейн изпищя още веднъж.

— Чудесно — каза той и се наведе към Аря, — но каквото и да стане, не позволявай тя или детето да умрат. Не ми пука какво трябва да направиш, но не ги оставяй да умрат.

Аря го изгледа сериозно.

— Никога не бих позволила едно дете да пострада — каза тя и тръгна отново към палатката на Хорст.

Щом се скри вътре, Ерагон се върна при Роран, Албриех и Балдор и се отпусна пак на бурето си.

— Е? — попита братовчед му.

Ездачът сви рамене.

— Правят всичко, каквото могат. Просто трябва да сме търпеливи… Това е.

— Струва ми се, че тя каза доста повече неща — обади се Балдор.

— Смисълът бе същият.

Цветът на слънцето се промени, то стана оранжево, а после алено, докато се приближаваше към линията на хоризонта. Няколкото дрипави облачета, останали на западния небосклон след преминалата буря, също придобиха подобен оттенък. Лястовичи ята прелитаха над главите на хората, вечеряйки с мушици, пеперуди и други насекоми, пърхащи наоколо.

С времето виковете на Илейн загубиха сила, спадайки от първоначалните писъци с пълно гърло до ниски, сподавени стонове, от които космите по тила на Ерагон настръхваха. Повече от всичко му се искаше да я избави от мъките, но не можеше да се насили да пренебрегне съвета на Аря, затова остана на мястото си, като шаваше неспокойно, гризеше си ноктите и разменяше кратки реплики със Сапфира.

Когато докосна земята, слънцето се разтече по хоризонта като гигантски спукан жълтък. Сред лястовиците се появиха и прилепи, пляскането на кожестите им криле бе тихо и бързо, но пронизителното им пищене причиняваше болка в ушите на Ерагон.

После Илейн нададе крясък, който заглуши всеки друг шум в околността — крясък, какъвто Ерагон се надяваше никога повече да не чува.

За кратко настъпи пълна тишина.

Тя свърши, когато откъм палатката се разнесе силният пресеклив рев на новородено — прастарият фанфар, оповестяващ появата на нов човек на този свят. Щом чуха звука, Албриех и Балдор се ухилиха широко, същото направиха и Ерагон, и Роран, а няколко от чакащите мъже нададоха радостни възгласи.

Ликуването им бе кратко. Още докато последните възгласи затихваха, жените в палатката почнаха да вият — остър, сърцераздирателен звук, който накара Ерагон да изстине от ужас. Знаеше какво означава това оплакване — каквото означаваше винаги: че се е случила най-лошата трагедия.

— Не — промълви той невярващо и скочи от бурето. „Не може да е мъртва. Не може… Аря обеща.“

Сякаш в отговор на мислите му, елфката отметна платнището на входа и се втурна към него, прекосявайки пътя с невъзможно дълги крачки.

— Какво стана? — попита Балдор, когато тя забави ход и спря.

Аря не му обърна внимание и вместо това каза:

— Ерагон, ела.

— Какво стана? — възкликна ядосано Балдор и посегна да хване елфката за рамото. Със светкавично движение тя улови китката му и изви ръката му зад гърба, принуждавайки го да се изгърби, все едно беше сакат. Лицето му се изкриви от болка.

— Ако искаш невръстната ти сестричка да оживее, стой настрана и не се бъркай! — Тя го блъсна, пращайки го в ръцете на Албриех, после се завъртя и закрачи обратно към палатката на Хорст.

— А какво всъщност стана? — попита Ерагон, като я последва.

Аря се обърна към него с пламнали очи.

— Детето е здраво, само че се роди със заешка устна.

Тогава Ерагон разбра причината за този изблик на скръб у жените.

Децата, прокълнати със заешка устна, рядко бяха оставяни да живеят; трудно бе да ги хранят и дори родителите да се справеха с това, децата ги чакаше тежка съдба: щяха да ги отбягват, да им се присмиват и нямаше да могат да си намерят подходяща партия за женене. В повечето случаи за всички бе по-добре детето да се е родило мъртво.

— Трябва да я изцериш, Ерагон — каза Аря.

— Аз ли? Но аз никога… Защо не го направиш ти? Ти знаеш за лекуването повече от мен.

— Ако аз променя външността на бебето, хората ще кажат, че съм го откраднала и заменила с друго. Добре знам какви приказки се носят за моята раса, Ерагон — твърде добре. Ако се налага, ще го направя, но детето ще страда заради това цял живот. Ти си единственият, който може да я спаси от тази участ.

Завладя го паника. Не искаше да е отговорен за живота на още един човек; вече носеше отговорност за твърде много.

— Трябва да я изцериш — каза настойчиво Аря.

Ерагон си напомни колко силно милееха елфите за своите деца, както и за децата от всички раси.

— Ще ми помагаш ли, ако се наложи?

— Разбира се.

— Както и аз — обади се Сапфира. — Нужно ли е изобщо да питаш?

— Добре — рече той и стисна дръжката на Бризингър. Беше взел решението си. — Ще го направя.

Следван от Аря, Ерагон тръгна към палатката и се промуши между покривалата от тежък вълнен плат. От дима на свещите му залютя на очите. Близо до стената се бяха скупчили пет жени от Карвахол. Виенето им му подейства като физически удар. Полюшваха се като изпаднали в транс, деряха дрехите си и скубеха косите си, без да спират да вият. Хорст беше в дъното и спореше с Гертруде. Лицето му бе зачервено, подпухнало и сбръчкано от изтощение. От своя страна, дебеличката лечителка притискаше към гърдите си някакъв вързоп, в който Ерагон предположи, че се намира бебето — макар да не виждаше лицето му, — защото то мърдаше и ревеше, допринасяйки за общата какофония. Пухкавите бузи на Гертруде лъщяха от пот, а косата й бе полепнала към главата й. Голите й до лактите ръце бяха изцапани с различни течности. Катрина бе коленичила на кръгла възглавничка до горната част на постелята и бършеше челото на Илейн с мокра кърпа.

Ерагон едва успя да познае жената на ковача; лицето й бе изпито и под блуждаещите й очи, които сякаш не можеха да се фокусират, имаше тъмни кръгове. Струйки сълзи се стичаха от ъгълчетата на очите й, минаваха по слепоочията и изчезваха в разчорлената й коса. Устата й се отваряше и затваряше и тя стенеше нечленоразделно. Останалата част от нея бе завита с окървавен чаршаф.

Нито Хорст, нито Гертруде забелязаха Ерагон, докато не се приближи до тях. Младежът бе пораснал, откакто бе напуснал Карвахол, но Хорст все още се издигаше цяла глава над него. Двамата го погледнаха и върху суровото лице на ковача проблесна искрица надежда.

— Ерагон! — Той стовари тежката си ръка върху рамото на младежа и се подпря на него, сякаш бе толкова изтощен от събитията, че не можеше да се държи на крака. — Чул си, значи? — Това не беше точно въпрос, но Ездачът все пак кимна. Хорст хвърли бърз поглед към Гертруде и голямата му брада с форма на лопата се размърда насам-натам, когато раздвижи челюсти. Езикът му се подаде между устните, за да ги навлажни. — Можеш ли… можеш ли да направиш нещо за нея, как мислиш?

— Може би — рече Ерагон. — Ще опитам.

Протегна ръце. След моментно колебание Гертруде му подаде топлия вързоп и отстъпи. Изглеждаше неспокойна.

Заровено сред гънките плат се виждаше мъничкото сбръчкано лице на момиченцето. Кожата му бе тъмночервена, очите — подути и затворени, и изглеждаше, че прави някаква гримаса, сякаш бе ядосано от доскорошното лошо отношение към него — реакция, която Ерагон намираше за съвсем оправдана. Най-поразителното у бебето обаче бе широката цепка, простираща се от лявата му ноздра до средата на горната устна. През нея се виждаше розовото му езиче; то лежеше като мек, мокър плужек и потрепваше от време на време.

— Моля те — рече Хорст. — Ако можеш по някакъв начин…

Ерагон трепна, когато воят на жените се извиси до особено писклив тон.

— Не мога да работя тук — каза той.

Щом се обърна да излезе, Гертруде се обади зад гърба му:

— Аз ще дойда с теб. С бебето трябва да има някой, който знае как да се грижи за деца.

Ерагон не искаше Гертруде да му виси над главата, докато се опитва да оправи лицето на момиченцето, и се канеше да й го каже, когато си спомни думите на Аря за размяната на деца. На преобразяването трябваше да присъства някой от Карвахол, на когото останалите селяни имаха доверие, за да може по-късно да ги увери, че детето си е същото.

— Както искаш — отвърна той, потискайки своите възражения.

Бебето се размърда в ръцете му и нададе жален плач, щом излязоха от палатката. От другата страна на пътя селяните станаха и започнаха да сочат, а Албриех и Балдор тръгнаха към него. Ерагон поклати глава и те спряха на място и го изпроводиха с безпомощни погледи.

Аря и Гертруде крачеха от двете страни на младия Ездач, докато той вървеше през лагера към палатката си. Земята трепереше под стъпките на следващата ги Сапфира. Воините по пътя им бързо се отдръпваха, за да ги пропуснат.

Ерагон се стараеше да върви колкото може по-внимателно, за да не друса бебето. Откъм момиченцето се носеше силен аромат, като от горска трева в горещ летен ден.

Почти бяха стигнали до целта си, когато той видя детето прорицателка Елва да стои между две редици палатки край пътя и да се взира сериозно в него с големите си виолетови очи. Носеше рокля в черно и лилаво, с дълъг дантелен воал, който бе отметнат над главата й, разкривайки сребристия белег с форма на звезда на челото й, подобен на неговия гедвей игнасия.

Тя не промълви нито дума, нито пък се опита да го спре или забави. Въпреки това Ерагон разбра предупреждението й, защото самото й присъствие бе укор към него. Веднъж вече той се бе намесил в съдбата на едно новородено и това имаше тежки последици. Не можеше да си позволи да допусне отново такава грешка не само заради вредата, която щеше да нанесе, но и защото, ако го направеше, Елва щеше да стане негов заклет враг. Въпреки цялото си могъщество, младият Ездач се боеше от нея. Нейната способност да надзърта в душите на хората и да усеща всичко, което ги измъчва и тормози, както и да предвижда всичко, което ще ги нарани, я правеше едно от най-опасните същества в цяла Алагезия.

„Каквото и да стане — помисли си Ерагон, докато влизаше в тъмната си палатка, — не искам да нараня това дете.“ И почувства още по-силна решимост да даде на момиченцето шанс за нормален живот, какъвто обстоятелствата му бяха отказали.