Наследството

Спомени за мъртвите

„Галбаторикс е луд и това го прави непредвидим, но той има пропуски в мисленето си, каквито обикновените хора нямат. Ако ги намериш, Ерагон, може би двамата със Сапфира ще го победите.“

Бром извади лулата от устата си и лицето му стана мрачно.

„Надявам се да успеете. Най-огромното ми желание е двамата с нея да живеете дълъг и плодотворен живот, свободен от страха от Галбаторикс и Империята. Иска ми се да можех да ви защитя от всички опасности, които ви заплашват, но уви, това не е във възможностите ми. Мога единствено да ти дам съвет и да те науча каквото мога сега, докато още съм тук… синко. Каквото и да стане с теб, знай, че те обичам, както те обичаше и майка ти. Дано звездите бдят над теб, Ерагон Бромсон“.

Ерагон отвори очи и споменът избледня. Над него таванът на палатката бе провиснал като празен мях за вода след проливния дъжд по време на вече отминалата буря. Една капка падна върху десния му крак и попи през гамашите му. Той усети студа върху кожата си. Знаеше, че трябва да отиде да изпъне въжетата, държащи палатката, но никак не му се излизаше от леглото.

— Значи Бром не ти е казал нищо за Муртаг? Не ти е казал, че двамата с него сме полубратя?

Сапфира, която лежеше свита пред палатката, отвърна:

— Като питаш отново, отговорът ми няма да се промени.

— Но защо не ти е казал? Защо? Трябва да е знаел за Муртаг. Не може да не е знаел.

Отговорът на Сапфира се забави.

— Бром винаги е криел причините за постъпките си, но ако трябва да гадая, вероятно е смятал за по-важно да ти каже колко те обича и да ти даде каквито съвети може, вместо да губи време да говори за Муртаг.

— Можеше поне да ме предупреди! Няколко думи щяха да са достатъчни.

— Не мога да кажа със сигурност какви са били причините му, Ерагон. Трябва да приемеш, че има някои въпроси относно Бром, които винаги ще си останат без отговор. Просто вярвай в неговата обич към теб и не позволявай на такива неща да те безпокоят.

Ерагон се взря надолу към палците си. Беше ги доближил един до друг, за да му е по-лесно да ги сравни. Левият имаше повече бръчици на втората сгъвка, докато десният имаше малък, назъбен белег. Не помнеше да го е получавал. Трябваше да е станало след Агаети Бльодрен, Тържеството на Кръвната клетва.

— Благодаря — каза той на Сапфира. Чрез нея бе гледал и слушал съобщението на Бром три пъти след падането на Фейнстер и всеки път забелязваше някакъв детайл в речта или движенията му, който по-рано му бе убягвал. Преживяването винаги го оставаше спокоен и удовлетворен, защото изпълняваше едно желание, което го бе мъчило цял живот: да знае името на баща си и да знае, че той го обича.

Сапфира прие благодарностите му, излъчвайки топла вълна на привързаност.

Макар че Ерагон се бе нахранил, а след това бе почивал може би около час, умората не го бе напуснала съвсем. Той и не очакваше подобно нещо. От опит знаеше, че може да минат седмици, докато се възстанови напълно от опустошителния ефект на дългата, изтощителна битка. С приближаването на Варден към Уру’баен и той, и всички останали в армията на Насуада имаха все по-малко време да възвърнат силите си преди всеки нов сблъсък. Войната щеше да ги изцеди и смачка, докато почти загубят способността си да се бият, и то още преди да са се изправили срещу Галбаторикс, който ги чакаше в спокойствие и комфорт.

Опитваше се да не мисли прекалено много за това.

Още една студена водна капка падна върху крака му. Раздразнен, той преметна крака през ръба на леглото и се надигна. После отиде до един гол участък земя в единия ъгъл на палатката и коленичи до него.

— Делой шаржалви! — произнесе Ерагон и добави още няколко фрази на древния език, които да обезвредят клопките, които бе поставил предния ден.

Пръстта закипя като завираща вода и сред надигналата се маса от камъчета, насекоми и червеи се появи обковано с желязо ковчеже, широко стъпка и половина. Ерагон го взе и прекрати заклинанието си.

Пръстта отново се успокои.

Той остави ковчежето на вече твърдата земя.

— Ладрин — прошепна и прокара ръка над катинара без ключалка.

Той се отвори с щракване.

Слабо златно сияние изпълни палатката, щом повдигна капака на ковчежето.

Вътре, сгушен на сигурно място, лежеше Елдунари на Глаедр — истинското сърце на дракона. Големият камък блещукаше смътно като гаснеща жарава. Ерагон го хвана между дланите си. Неравните, ръбести фасетки на Елдунари бяха топли. Той се взря в пулсиращите му дълбини. Галактика от мънички звездици се вихреше в центъра на камъка, макар че сега движението им се бе забавило и те изглеждаха далеч по-малко, отколкото първия път в Елесмера, когато Глаедр го бе извадил от тялото си и го бе предал на тях двамата със Сапфира.

Както винаги, гледката заплени Ерагон; той би могъл да седи и да гледа с дни постоянно менящите се фигури.

— Трябва да опитаме пак — каза Сапфира и той се съгласи.

Заедно устремиха умовете си към далечните светлинки, към морето от звезди, което представляваше съзнанието на Глаедр. Носеха се през студ и тъмнина, а после през жега, отчаяние и безразличие, тъй необятни, че трябваше да напрегнат волята си докрай, за да не спрат и да не заридаят.

— Глаедр… Елда — викаха те отново и отново, но нямаше никакъв отговор, никаква промяна в безразличието.

Накрая се оттеглиха, неспособни да понесат повече смазващото бреме на нещастието на Глаедр.

Когато се върна в тялото си, Ерагон осъзна, че някой тропа по предния кол на палатката му, а после чу гласа на Аря:

— Ерагон? Може ли да вляза?

Той подсмръкна и премигна, за да прочисти очите си.

— Разбира се.

Слабата сива светлина на облачното небе падна върху него, когато Аря отметна платнището на входа. Очите му срещнаха нейните — зелени, скосени и неразгадаеми — и той усети жилване в сърцето. Изпълни го болезнен копнеж.

— Има ли някаква промяна? — попита тя и дойде да коленичи до него. Вместо броня носеше същия черен кожен жакет, панталони и ботуши с тънка подметка, с които беше, когато я спаси в Гил’еад. Косата й бе мокра — явно я беше мила — и се спускаше по гърба й на дълги, тежки кичури. От нея се носеше аромат на смачкани борови иглички, който често я съпътстваше, и Ерагон се зачуди дали тя използва някакво заклинание, за да го създаде, или това е естествената й миризма. Искаше му се да я попита, но не смееше.

Поклати глава в отговор на въпроса й.

— Може ли? — Елфката посочи към истинското сърце на Глаедр.

Младият Ездач се отдръпна встрани.

— Моля.

Аря постави ръце от двете страни на Елдунари и затвори очи. Докато седеше така, Ерагон се възползва от случая да я огледа с откритост и настойчивост, които иначе биха били обидни. Във всяко едно отношение тя му изглеждаше въплъщение на красотата, макар да знаеше, че друг би могъл да каже, че има твърде дълъг нос или твърде ъгловато лице, или твърде заострени уши, или пък твърде мускулести ръце.

Аря си пое рязко дъх и дръпна дланите си от истинското сърце, сякаш я бе опарило. После наведе глава и Ерагон видя, че брадичката й леко трепери.

— Той е най-нещастното същество, което съм виждала някога… Иска ми се да можехме да му помогнем. Не мисля, че ще успее да се измъкне сам от мрака.

— Как смяташ… — Ерагон се поколеба, защото не искаше да изказва на глас подозрението си, но после продължи: — Как смяташ, дали ще полудее?

— Може и вече да е полудял. Ако не е, значи в момента стои на границата на лудостта.

Мъка завладя Ерагон, докато двамата се взираха в златистия камък.

Когато най-сетне намери сили да заговори отново, попита:

— Къде е даутдаертът?

— Скрит е в палатката ми, точно както ти криеш Елдунари на Глаедр. Мога да го донеса тук, ако искаш, или да продължа да го пазя, докато ти потрябва.

— Задръж го. Не мога да го разнасям с мен, защото току-виж Галбаторикс узнал за съществуването му. Освен това, би било глупаво да държим толкова много ценности на едно място.

Тя кимна.

Болката в Ерагон се усили.

— Аря, аз… — Млъкна, щом видя през очите на Сапфира как един от синовете на ковача Хорст тича към палатката. Стори му се, че е Албриех, макар че трудно можеше да го различи от брат му Балдор през изкривеното зрение на дракона. Това прекъсване му донесе облекчение, защото не знаеше какво да каже.

— Някой идва — обяви той и затвори капака на ковчежето.

Раздаде се силно жвакане в калта отвън. После Албриех, защото това наистина бе той, извика:

— Ерагон! Ерагон!

— Какво?

— Родилните болки на мама започнаха току-що. Татко ме прати да ти кажа това и да те попитам дали ще отидеш при него, в случай че нещо се обърка и потрябват магическите ти умения. Моля те, ако можеш…

Ерагон не чу останалото, защото се разбърза да заключи и зарови обратно ковчежето. После наметна плаща на рамената си и тъкмо се мъчеше със закопчалката, когато Аря го докосна по ръката и попита:

— Може ли да дойда с теб? Имам известен опит в това. Ако твоите хора ми позволят, мога да облекча раждането.

Ерагон изобщо не се замисли върху решението си. Просто посочи към входа на палатката.

— След теб.