Наследството

Мъчителна несигурност

Насуада отвори очи. Тъмният сводест таван бе покрит с плочки, а върху тях бяха нарисувани ъгловати шарки в червено, синьо и златно: сложна плетеница от линии, която прикова погледа й безсмислено дълго.

Накрая тя събра сили да отклони очи.

Равномерна оранжева светлина се излъчваше от някакъв източник зад нея. Тя бе достатъчна силна, за да се различи формата на осмоъгълната стая, но не успяваше да разсее сенките, които покриваха като паяжини ъглите горе и долу.

Тя преглътна и откри, че гърлото й е сухо.

Повърхността, на която лежеше, бе студена, гладка и неудобно твърда; петите и пръстите на ръцете й я усещаха като камък. Мраз се бе просмукал в костите й и това я накара да осъзнае, че носи само тънката бяла нощница, с която спеше.

„Къде съм?“

Спомените й се върнаха изведнъж, без смисъл или ред — нежелана кавалкада, която нахлу с грохот в ума й и й подейства почти като физически удар.

Тя ахна и опита да се надигне — да скочи, да побегне, да се бие, ако трябва — но откри, че не може да помръдне повече от няколко мили метра в която и да било посока. Около китките и глезените й имаше окови с меки подплънки, а дебел кожен колан държеше главата й притисната към каменната плоча, пречейки й да я вдигне или завърти.

Насуада напрегна сили, но оковите бяха прекалено здрави, за да ги счупи.

Тя издиша и се отпусна. Взря се отново в тавана. Ударите на сърцето й кънтяха в ушите й като бясно биещ барабан. Горещина обля тялото й, бузите й запламтяха, а ръцете и краката й сякаш се изпълниха с разтопена лой.

„Значи така ще умра.“

За миг я обзеха отчаяние и самосъжаление. Едва бе започнала живота си, а ето че сега той щеше да свърши, при това по най-гадния и жалък начин. И което бе още по-зле, не бе постигнала нищо от онова, което се бе надявала — нито победа, нито любов, нито раждане, нито живот. Единственото й потомство бяха битките, труповете и трополящите обози; военни стратегии, твърде многочислени, за да ги помни; клетви за приятелство и вярност, които сега не струваха и пукната пара; и една неуверена, недисциплинирана, твърде уязвима армия, водена от Ездач, по-млад от самата нея. Това й се струваше твърде мизерно наследство, за да съхрани спомена за името й. А освен спомен, нищо друго нямаше да остане. Тя бе последната от своя род. Когато умреше, нямаше да има кой да го продължи.

От тази мисъл я заболя и Насуада се укори, че не е родила деца, когато е могла.

— Съжалявам — прошепна, виждайки пред себе си лицето на баща си.

После се стегна и отхвърли отчаянието. Единственият контрол, който имаше върху ситуацията, бе самоконтролът и нямаше да се лиши от него заради съмнителното удоволствие да се отдаде на съмнения, страхове и съжаления. Докато бе господарка на мислите и чувствата си, не бе напълно безпомощна. Това бе най-дребната възможна свобода — тази на собствения ум — но тя бе благодарна за нея и знанието, че може скоро да й бъде отнета, засили решимостта й да я използва.

В края на краищата имаше да изпълни още един последен дълг: да издържи при разпита. За тази цел трябваше да се владее напълно. Иначе бързо щеше да се прекърши.

Насуада забави дишането си и се съсредоточи върху постоянния поток въздух, преминаващ през устата и ноздрите й, оставяйки това усещане да изтласка всички други. Когато се почувства достатъчно спокойна, се зае да реши за какво е безопасно да мисли. Опасните теми бяха толкова много — опасни за нея, за Варден, за съюзниците им или за Ерагон и Сапфира. Тя не направи преглед на нещата, които трябваше да избягва, защото това можеше да даде на надзирателите й нужната информация още сега, на мига. Вместо това избра няколко мисли и спомени, които й се струваха безобидни, и се помъчи да игнорира останалите, да убеди себе си, че всичко, което е била някога, се състои само от тези малобройни елементи.

С две думи, опита се да си създаде нова, по-проста самоличност, така че когато я питат за това или онова, да може напълно искрено да се престори на невежа. Това бе опасен похват; за да проработи, тя трябваше да повярва в собствената си измама, и ако някога бъдеше освободена, можеше да й е трудно да си възвърне истинската индивидуалност.

Но пък от друга страна, нямаше никаква надежда за спасение или освобождение. Единственото, на което смееше да се надява, бе да осуети замислите на своите похитители.

„Гокукара, дай ми сила да издържа на изпитанията, които ме очакват. Бди над своята малка улулица и ако умра, отнеси ме благополучно от това място… отнеси ме в полята на баща ми.“

Погледът й се плъзгаше по покрития с плочки таван, докато го изучаваше по-подробно. Предполагаше, че се намира в Уру’баен. Бе съвсем логично Муртаг и Торн да са я отнесли там и това би обяснило елфическия вид на стаята; елфите бяха построили голяма част от Уру’баен — града, който те наричаха Илиреа; това било преди войната им с драконите — много, много отдавна, или след като той станал сто лица на кралство Бродринг и Ездачите се установили официално там.

Така поне й бе разказвал баща й. Тя самата не помнеше нищо за града.

И все пак можеше да е на съвсем друго място: например, в някое от личните имения на Галбаторикс. А стаята можеше изобщо да не е такава, каквато я виждаше. Един умел магьосник би могъл да манипулира всичко, което тя вижда, чува, усеща и помирисва, да изкриви света около нея, така че тя изобщо да не забележи.

Каквото и да станеше с нея — каквото и да изглеждаше, че става с нея — Насуада нямаше да позволи да бъде изиграна. Дори ако Ерагон разбиеше вратата и я освободеше от оковите, тя пак щеше да вярва, че това е хитрост на нейните похитители. Не смееше да се довери на сетивата си.

От момента, в който Муртаг я бе отмъкнал от лагера, светът се бе превърнал в лъжа и нямаше начин да определи кога тази лъжа ще свърши, ако изобщо свършеше. Единственото, в което можеше да е сигурна, бе, че съществува. Всичко друго подлежеше на съмнение, дори собствените й мисли.

След като първоначалният й шок отмина, започна да я измъчва скука от чакането. Нямаше как да отчита времето, освен по глада и жаждата си, а гладът й се усилваше и отслабваше на наглед неравно мерни интервали. Опита се да отмерва часовете с броене, но това я отегчи, а и изглежда, все забравяше докъде е стигнала, когато надхвърлеше десет хиляди.

Въпреки ужасите, които бе сигурна, че я чакат, й се искаше похитителите й да се появят по-бързо. Крещеше минути наред, но единственият отговор бе жалното ехо.

Приглушената светлина зад нея не се променяше, не помръкваше; Насуада предположи, че идва от фенер без огън, като онези, които правеха джуджетата. Сиянието затрудняваше съня, но накрая умората я надви и тя заспа.

Възможността да сънува я ужасяваше. В съня си бе най-уязвима и се страхуваше, че подсъзнанието й ще извади наяве информацията, която се опитваше да скрие. Само че в случая нямаше голям избор. Рано или късно трябваше да заспи и ако се насилваше да стои будна, накрая само щеше да се чувства по-зле.

Затова заспа. Но сънят й бе накъсан и неспокоен и когато се събуди, все още бе уморена.

Стресна я избумтяване.

Чу някъде високо зад себе си повдигането на резе и скърцането на отваряща се врата.

Пулсът й се ускори. Доколкото можеше да прецени, бе минал повече от ден, откакто за първи път бе дошла в съзнание. Усещаше мъчителна жажда, езикът й бе подут и лепкав и цялото тяло я болеше от дългото стоене в една поза.

Разнесоха се стъпки, спускащи се по стълбище. Ботуши с меки подметки, триещи се в камък… Пауза. Дрънчене на метал. Ключове? Ножове? Нещо по-лошо?… После стъпките зазвучаха отново. Приближаваха се към нея. Все по-близо и по-близо…

В полезрението й навлезе едър мъж, облечен в сива вълнена туника. Носеше сребърен поднос с най-разнообразна храна: сирене, хляб, месо, вино и вода. Наведе се и остави подноса на пода до стената, после се обърна и дойде при нея с къси, бързи и отмерени крачки. Почти изящни.

Като дишаше хрипливо, той се подпря на края на каменната плоча и се взря в нея. Главата му приличаше на кратуна — издута горе, издута долу и тясна по средата. Беше гладко избръснат и почти плешив, ако се изключи ивицата тъмна, късо подстригана коса, която опасваше черепа му. Горната част на челото му лъщеше, месестите му бузи бяха румени, а устните му — сиви като туниката. Очите му бяха съвсем обикновени: кафяви и сближени.

Той премлясна и Насуада видя, че горните и долните му зъби се опират едни в други като челюстите на менгеме и се издават напред, образувайки малка, но забележима муцуна.

Топлият му, влажен дъх вонеше на дроб и лук. Както бе прегладняла, от тази миризма й се догади.

Тя си даде ясна сметка за своята разголеност, докато погледът на мъжа се плъзгаше по тялото й. Това я накара да се почувства уязвима, сякаш бе играчка или домашно животно, приготвено за негово забавление. От гняв и унижение по бузите й изби руменина.

Решена да не чака, докато той покаже намеренията си, Насуада се опита да заговори, да го помоли за вода, но гърлото й бе прекалено сухо, така че успя само да издаде дрезгав звук.

Мъжът в сиво зацъка с език и за нейно учудване се зае да сваля оковите й.

Щом се оказа свободна, тя седна на плочата, изпъна дясната си длан и замахна да нанесе саблен удар по шията на мъжа.

Той улови китката й във въздуха, сякаш без никакво усилие. Насуада изръмжа и посегна към очите му с пръстите на другата си ръка.

Той пак я сграбчи за китката. Тя се задърпа, но онзи я стискаше прекалено здраво — ръцете й все едно бяха заклещени в камък.

Отчаяна, Насуада се хвърли напред и впи зъби в дясната предмишница на мъжа. В устата й бликна гореща кръв със солен метален вкус. Тя се задави, но продължи да стиска зъби, докато кръвта не потече от устните й. Усещаше как мускулите на мъжа се свиват между челюстите й като множество пленени змии, опитващи се да се измъкнат.

Но с изключение на това, той не реагира.

Накрая Насуада пусна ръката му, дръпна глава назад и изплю кръвта в лицето му.

Дори и тогава мъжът продължи да я наблюдава със същата безизразна физиономия, без да мига или да показва някакви признаци на болка или гняв.

Тя задърпа пак ръцете си, после извъртя крака и се опита да го ритне в корема.

Преди да успее да нанесе удара, той пусна лявата й китка и я зашлеви силно през лицето.

Бяла светлина блесна пред очите й и около нея сякаш избухна без шумна експлозия. Главата й се отметна на една страна, зъбите й изчаткаха и от основата на черепа й надолу по гръбнака се стрелна остра болка.

Когато погледът й се проясни, Насуада седна, гледайки свирепо мъжа, но не се опита да го нападне отново. Разбра, че се намира в негова власт… Разбра, че за да го надвие, трябва да намери нещо, с което да му пререже гърлото или да го прободе в окото.

Той пусна и другата й китка и бръкна под туниката си, за да извади мръснобяла кърпичка. Избърса лицето си, попивайки всяка капка кръв и плюнка. После върза кърпичката около раната на ръката си, помагайки си със зъби.

Тя трепна, когато мъжът посегна и я хвана над лакътя. Големите му дебели пръсти обхванаха ръката й изцяло. Той я дръпна от пепелявосивата плоча и краката й се подгънаха, щом стъпи на пода. Насуада увисна като кукла в хватката на мъжа, с ръка, извита под странен ъгъл над главата й.

Той я изправи на крака. Този път тя успя да се задържи. Като я крепеше, мъжът я отведе до малка странична врата, която не бе могла да види, докато лежеше по гръб. До нея имаше късо стълбище, което водеше до втора, по-голяма врата — същата, през която бе влязъл надзирателят й. Вратата бе затворена, но по средата й имаше прозорче с метална решетка и през него тя зърна добре осветен гоблен, висящ на гладка каменна стена.

Мъжът бутна страничната врата и я въведе в тясна тоалетна. За нейно облекчение я остави там сама. Тя потърси в стаята нещо, което би могла да използва за оръжие или като средство за бягство, но за свое разочарование откри само прах, талаш и което бе по-зловещо, засъхнала кръв.

Затова направи каквото се очакваше от нея и когато излезе, потният мъж в сиво я хвана отново за ръката и я отведе до плочата.

Щом я доближиха, Насуада започна да рита и да се бори — предпочиташе да я ударят пак, отколкото да бъде завързана като преди. Въпреки всичките си усилия обаче не можа да спре или да забави мъжа. Крайниците му бяха като желязо под ударите й и дори наглед мекото му шкембе почти не поддаде, когато го фрасна.

Справяйки се с нея с такава лекота, като че ли бе малко дете, той я вдигна на плочата, притисна рамената й към камъка и закопча оковите около китките и глезените й. Накрая сложи ремъка на челото й и го пристегна достатъчно, за да държи главата й на място, но не толкова, че да й причинява болка.

Тя очакваше мъжът да отиде да си изяде обяда — или вечерята, или каквото беше там — но вместо това той взе подноса, донесе го при нея и й даде да пие от разреденото с вода вино.

Беше й трудно да преглъща, лежейки по гръб, така че трябваше да пие течността на бързи и малки глътки от сребърния бокал, притиснат към устата й. Усещането от разреденото вино, плъзгащо се по пресъхналото й гърло, бе хладно и облекчаващо.

Когато бокалът се изпразни, мъжът го остави настрана, наряза хляба и сиренето и ги поднесе към устата й.

— Как… — произнесе Насуада, след като гласът й най-после започна да се подчинява на командите й. — Как се казваш?

Мъжът се взираше безстрастно в нея. Изпъкналото му чело блестеше като полирана слонова кост на светлината на фенера без пламък.

Той побутна хляба и сиренето към нея.

— Кой си ти?… Това Уру’баен ли е? Затворник като мен ли си? Двамата можем да си помогнем взаимно. Галбаторикс не е всезнаещ. За едно бихме могли да намерим начин за бягство. Може да изглежда невъзможно, но не е, гарантирам ти. — Тя продължи да говори с тих, спокоен глас, надявайки се да каже нещо, което или да спечели симпатията на мъжа, или да събуди интереса му.

Знаеше, че може да бъде убедителна — дългите часове на преговори от името на Варден й го бяха доказали, — но думите й сякаш нямаха никакъв ефект върху мъжа. Ако не беше дишането му, той можеше да мине и за мъртвец, както стоеше там, протегнал хляба и сиренето. Хрумна й, че може да е глух, но после се сети, че бе забелязал, когато тя се опита да поиска вода, затова отхвърли тази възможност.

Насуада говори, докато не изчерпа всички аргументи и призиви, за които се сети, и когато млъкна, за да потърси друг подход, мъжът опря хляба и сиренето в устните й и ги задържа там. Бясна, тя му заповяда да ги махне, но ръката му изобщо не трепна и той продължи да се взира в нея със същия празен, незаинтересован поглед.

Насуада настръхна, щом осъзна, че държането му не е преструвка; тя наистина не означаваше нищо за него. Щеше да го разбере, ако я мразеше или ако си бе доставил извратеното удоволствие да я измъчва, или ако беше роб, неохотно изпълняващ заповедите на Галбаторикс, но изглежда никое от тези неща не бе вярно. Той бе по-скоро безразличен и не изпитваше и капка съчувствие. Тя не се съмняваше, че би я убил със същата готовност, с която се грижеше за нея, и без повече угризения от тези на човек, стъпкващ мравка.

Като проклинаше мълчаливо необходимостта да го направи, тя отвори уста и му позволи да сложи хапка хляб и сирене върху езика й, въпреки че й се искаше да му захапе пръстите.

Той я хранеше. Като дете. Слагаше всеки залък в устата й толкова внимателно, сякаш бе кухо стъклено топче, което можеше да се счупи при всяко по-рязко движение.

Изпълни я дълбоко чувство на отвращение. Да се превърне от водачка на най-големия съюз в историята на Алагезия в… Не, не, нищо от онова не съществуваше. Тя беше дъщеря на баща си. Беше живяла в Сурда сред прах и жега, сред ехтящите викове на продавачите по оживените търговски улици. Това бе всичко. Нямаше причина за горделивост, нямаше причина да се възмущава от падението си.

Въпреки това мразеше надвесения над нея мъж. Мразеше го, задето настояваше да я храни, когато тя сама можеше да се справи с това. Мразеше факта, че Галбаторикс или който там надзираваше нейното пленничество, се опитва да я лиши от гордост и достойнство. И мразеше това, че до известна степен успяваха.

Реши, че ще убие мъжа. Ако можеше да осъществи само още едно нещо в живота си, искаше това да е смъртта на нейния надзирател. С изключение на бягството, нищо друго не би й доставило по-голямо удоволствие. „Ще намеря начин да го направя, каквото и да ми коства.“

Тази идея я разведри и тя изяде останалата храна с наслада, като през цялото време обмисляше как би могла да уреди гибелта на мъжа.

Когато свършиха, той взе подноса и излезе.

Насуада слушаше отдалечаващите се стъпки, отварянето и затварянето на вратата, изщракването на резето и тежкото бумтене на греда, поставена от външната страна.

След това пак остана сама, нямайки какво друго да прави, освен да чака и да обмисля начини за убийство.

Известно време се развличаше, проследявайки една от изрисуваните на тавана линии, като се опитваше да определи дали има начало или край. Линията, която избра, бе синя; този цвят й харесваше, защото й напомняше за човека, за когото най-вече не смееше да мисли.

С времето се отегчи от линиите и от фантазиите си за отмъщение, затвори очи и потъна в неспокоен полусън, в който, с парадоксалната логика на кошмарите, времето течеше хем по-бързо, хем по-бавно от нормалното.

Когато мъжът със сивата туника се върна, тя почти се зарадва да го види — реакция, за която се презираше, смятайки я за слабост.

Не беше сигурна колко дълго е чакала — нямаше как да е сигурна, освен ако някой не й кажеше — но знаеше, че периодът е бил по-кратък от предишния. Въпреки това чакането й се бе сторило безкрайно и се бе опасявала, че ще я оставят окована и самотна, ала със сигурност не и пренебрегната, за същия дълъг интервал от време. За свое отвращение, откри, че се радва, че мъжът ще я посещава по-често, отколкото си бе мислила преди. Да лежи неподвижно върху каменна плоча в продължение на часове бе достатъчно болезнено, но да е лишена от контакт с друго живо същество — дори някое толкова грозно и отблъскващо като нейния надзирател — бе мъчение само по себе си и бе най-трудно поносимото изпитание от всички досега.

Когато мъжът я освободи от оковите, Насуада забеляза, че раната на ръката му е излекувана — кожата бе гладка и розова като на прасенце сукалче.

Тя не оказа съпротива, но по пътя към тоалетната се престори, че се спъва и пада с надеждата, че ще се доближи достатъчно до подноса, за да открадне малкия нож, с който надзирателят режеше храната. Подносът обаче се оказа прекалено далече, а мъжът бе прекалено тежък, за да го повлече нататък, без да издаде намеренията си. След като замисълът й се бе провалил, Насуада се насили да изтърпи спокойно останалите грижи на надзирателя; трябваше да го убеди, че се е предала, за да го накара да се отпусне и с малко късмет, да стане небрежен.

Докато онзи я хранеше, тя изучаваше ноктите му. Предишния път бе прекалено ядосана, за да им обърне внимание, но сега, когато вече бе по-спокойна, те й се видяха доста странни.

Ноктите му бяха дебели и удължени. Впиваха се дълбоко в плътта и белите полумесеци в основата им бяха големи и широки. Общо взето не се различаваха от ноктите на много хора и джуджета, които бе виждала.

Кога ги бе виждала?… Не помнеше.

Това, което отличаваше ноктите на мъжа, бе колко внимателно бяха поддържани — като редки цветя, за които градинарят се е грижил в продължение на дълги часове. Кутикулът беше гладък, без следи от разкъсване, докато самите нокти бяха подрязани равно — нито твърде дълги, нито твърде къси — и ъглите им бяха заоблени. Отгоре ноктите бяха полирани, докато заблестят като гледжосани грънци, а кожата около тях изглеждаше сякаш в нея е втрито масло.

Ако се изключат елфите, тя никога не бе виждала мъж с такива съвършени нокти.

Елфите ли? Тя се отърси от тази мисъл, ядосана на себе си. Не познаваше никакви елфи.

Ноктите бяха загадка, странен детайл в иначе разбираемата обстановка, мистерия, която й се искаше да разгадае, макар че опитите й вероятно щяха да са безполезни.

Тя се зачуди кой ли е отговорен за безупречното състояние на ноктите. Дали бе самият мъж? Изглеждаше й твърде придирчив и тя не можеше да си представи, че има жена, дъщеря, слуга или друг близък човек, който би отделял такова внимание на маникюра му. Разбира се, беше наясно, че може и да греши. Мнозина обръгнали на битки ветерани — сурови, мълчаливи мъже, които на пръв поглед обичаха само виното, жените и войната — я бяха изненадвали с някоя черта на характера си, която противоречеше на външния им вид: умения в дърво резбата, склонност към наизустяване на романтични стихове, любов към хрътките или силна преданост към семейството си, което криеха от останалия свят. Още преди години бе узнала, че Йор…

Тя пресече тази мисъл, преди да е стигнала по-далеч.

Както и да е, въпросът, който се въртеше в главата й, беше простичък: защо? Мотивацията издаваше характера на човека, дори когато се отнасяше до нещо толкова дребно като ноктите му.

Ако ноктите бяха дело на някой друг, значи свидетелстваха за голяма обич или голям страх. Но тя се съмняваше, че случаят е такъв; някак си това й се струваше погрешно.

Ако пък бяха дело на самия мъж, тогава имаше много възможни обяснения. Може би за него ноктите бяха начин да упражни малко контрол над живота си, който вече не му принадлежеше. Или пък ги смяташе за единствената част от себе си, която е или може да бъде привлекателна. Или може би грижата за тях бе просто нервен тик — навик, който нямаше друга цел, освен да убие малко време.

Каквато и да бе истината, фактът си оставаше факт — някой бе почистил, подрязал, полирал и намазал с мазнина ноктите му, и то не небрежно или невнимателно.

Насуада продължи да разсъждава върху този въпрос, докато ядеше, почти без да усеща вкуса на храната. От време на време вдигаше поглед, за да потърси върху лицето на мъжа някакъв знак, но безуспешно.

След като й даде и последния залък хляб, мъжът се отдалечи от края на плочата, вдигна подноса и се обърна.

Тя сдъвка и преглътна залъка хляб колкото се може по-бързо, без да се задави, после каза с предрезнял от дългото мълчание глас:

— Хубави нокти имаш. Много са… лъскави.

Мъжът спря насред крачка и извърна към нея масивната си глава. За миг й се стори, че може пак да я удари, но после сивите му устни се разделиха бавно и той й се усмихна, показвайки и двата си реда зъби.

Насуада потисна едно потреперване — мъжът изглеждаше така, сякаш се готвеше да отхапе главата на някое пиле.

Без да променя смущаващото си изражение, надзирателят продължи да върви и излезе от полезрението й. Няколко секунди по-късно тя чу как вратата на килията се отвори и затвори.

По нейните устни също плъзна усмивка. Гордостта и суетата бяха слабости, които би могла да използва. Ако я биваше в нещо, то бе да подчинява другите на волята си. Мъжът й бе дал нещо съвсем дребничко, за което да се залови — не с цяла ръка, а с пръст, или може би дори с нокът — но това й стигаше. Сега вече можеше да започне да се катери.