Наследството

Завръщане

Ерагон се намръщи, когато излезе от тунела под ранната следобедна светлина, която обливаше поляната пред Скалата на Кутиан.

Имаше чувството, че е забравил нещо важно. Опита се да си спомни какво, но нищо не му дойде наум, само изпита някакво чувство на празнота, което го смути. Дали имаше нещо общо с… не, не можеше да си спомни.

— Сапфира, ти… — започна той, но после млъкна.

— Какво?

— Нищо. Просто си помислих… Остави, няма значение.

Зад тях вратата на тунела се затръшна с глух тътен и очертанията на глифовете върху нея помръкнаха. Грубата, обрасла с мъх, скала отново изглеждаше направена от плътен камък.

— Хайде — каза Умарот, — да тръгваме. Денят напредва, а между нас и Уру’баен има много мили.

Ерагон огледа поляната — все още имаше чувството, че пропуска нещо, — после кимна и се качи на седлото на Сапфира.

Докато пристягаше ремъците около краката си, сред клонестите ели отдясно прозвуча зловещото крякане на сенчеста птица. Той погледна натам, но създанието не се виждаше никъде. Младият Ездач направи гримаса. Радваше се, че е посетил Вроенгард, но не по-малко се радваше, че си тръгва. Този остров бе недружелюбно място.

— Е, да потегляме ли? — попита Сапфира.

— Давай — каза той с чувство на облекчение.

Драконката размаха крила, отскочи във въздуха и прелетя над ябълковата горичка от другата страна на поляната. Бързо се издигна над дъното на котловината, кръжейки около руините на Дору Араеба. Щом набра достатъчно височина, за да мине над планините, тя се обърна на изток и пое към континента и Уру’баен, оставяйки зад себе си развалините на някога славната твърдина на Ездачите.