Наследството

Ароус

Беше късна утрин, когато Роран и хората му пристигнаха до групата палатки край пътя. Лагерът изглеждаше сив и неясен през мъглата от изтощение, забулила взора му. На миля на юг се простираше град Ароус, но Роран успя да различи само най-основното от него: белите като ледник стени, дълбоките арки на входовете, препречени от залостени порти, и множеството дебели четвъртити каменни кули.

Беше се вкопчил в седлото, докато влизаха в тръс в лагера. Конете им бяха на ръба да рухнат от изтощение. Някакъв рошав хлапак дотича, хвана сбруята на кобилата му и задърпа, докато животното не спря с препъване.

Роран се взря в момчето, без да е сигурен какво се бе случило току-що, и след един дълъг миг изрече дрезгаво:

— Доведи ми Бригман.

Без да обели и дума, момчето се втурна между палатките, вдигайки прах с босите си нозе.

На Роран му се стори, че е чакал повече от час. Неудържимото пъхтене на кобилата се сливаше с бученето на кръвта в ушите му. Когато погледна към земята, му се стори, че тя още се движи, протягайки се като тунел към някаква безкрайно далечна точка. Някъде звънтяха шпори. Около дузина воини се събраха наблизо, подпирайки се на копия и щитове, а на лицата им бе изписано нескрито любопитство.

През лагера към Роран закуцука широкоплещест мъж в синя туника, който използваше едно счупено копие като тояга. Имаше голяма, бухнала брада, макар че горната му устна бе обръсната и лъщеше от пот — дали от болка или жега, Роран не можеше да каже.

— Ти ли си Стронгхамър? — попита той.

Роран изсумтя утвърдително. Откопчи схванатите си пръсти от седлото, за да бръкне под туниката си, и подаде на Бригман протрития правоъгълник от пергамент, който съдържаше заповедите на Насуада.

Бригман разчупи восъчния печат с нокътя на палеца си. Прегледа пергамента, после го свали и се взря безизразно в Роран.

— Очаквахме те — каза той. — Един от заклинателите на Насуада се свърза с мен преди четири дена и каза, че си потеглил, но не мислех, че ще пристигнеш толкова бързо.

— Не беше лесно — отвърна Роран.

Голата горна устна на Бригман се сви.

— Сигурен съм, че не е било… сър. — Той му върна пергамента. — Хората са на вашите заповеди, Стронгхамър. Тъкмо се канехме да започнем щурм на западната порта. Може би ще желаете вие да поведете атаката? — Въпросът беше остър като кинжал.

Светът около Роран сякаш се наклони и той стисна по-здраво седлото. Беше прекалено уморен, за да си разменя хапливи забележки с някого, и го знаеше.

— Заповядайте на хората днес да останат в лагера — каза той.

— Да не сте си загубили ума? Че как иначе очаквате да превземем града? Цяла сутрин сме подготвяли атаката и нямам намерение да седя тук и да си клатя краката, докато вие си наваксвате със съня. Насуада очаква да приключим обсадата до няколко дни и в името на Ангвард, ще се погрижа това да стане!

С толкова нисък глас, че само Бригман можеше да го чуе, Роран изръмжа:

— Кажи на хората да останат по местата си, иначе ще наредя да те провесят за глезените и да те бичуват за неподчинение. Няма да одобря каквато и да било атака, докато не съм си отпочинал и анализирал ситуацията.

— Ама че си глупав! Това ще…

— Ако не можеш да си държиш езика зад зъбите и да си изпълняваш задълженията, ще те напердаша лично — още тук и сега.

Ноздрите на Бригман се издуха.

— В твоето състояние? Нямаш никакъв шанс.

— Грешиш — каза Роран. И говореше сериозно. Не беше сигурен как точно може да набие Бригман веднага, но усещаше с най-дълбоките фибри на съществото си, че е способен на това.

Бригман като че ли водеше борба със себе си.

— Добре — процеди той накрая. — И без това няма да е хубаво хората да ни гледат как се въргаляме в прахта. Ще останем в лагера, щом искаш, но аз няма да нося отговорност за загубеното време. Нека това падне на твоята глава, а не на моята.

— Винаги е така — рече Роран със стегнато от болка гърло, докато скачаше от кобилата. — Точно както ти си отговорен за кашата, която си забъркал с тази обсада.

Лицето на Бригман потъмня от гняв и Роран видя, че неприязънта на мъжа към него се превръща в истинска омраза. Прииска му се да бе избрал по-дипломатичен отговор.

— Палатката ти е насам.

Когато Роран се събуди, още бе утро.

Мека светлина проникваше през палатката и повдигна духа му. За миг си помисли, че е спал само няколко минути. После осъзна, че е прекалено жизнен и бодър, за да е така.

Изруга тихичко под нос, ядосан, че е позволил цял един ден да се изплъзне между пръстите му.

Покриваше го тънко одеяло, от което нямаше кой знае каква нужда при мекия южен климат, особено като се има предвид, че Роран още носеше дрехите и ботушите си. Той го отметна и опита да се изправи.

Задавен стон се изтръгна от гърлото му, когато цялото му тяло сякаш се разтегна и разкъса. Падна обратно и остана да лежи, пъшкайки, в постелята. Първоначалният му шок скоро отмина, но остави след себе си множество туптящи болежки — някои от тях по-лоши от другите.

Трябваха му няколко минути, за да събере силите си. С огромно усилие се претърколи настрана и прехвърли крака през ръба на леглото. Спря, за да си поеме дъх, преди да опита наглед невъзможната задача да се изправи.

След като се озова на крака, се усмихна горчиво. Щеше да е интересен ден.

Останалите вече бяха станали и го чакаха, като излезе от палатката. Изглеждаха уморени и измъчени; движенията им бяха също толкова сковани като неговите. След като размениха поздрави, Роран посочи към превръзката на предмишницата на Делвин, където един кръчмар го бе порязал с нож за белене на плодове.

— Болката утихна ли?

Делвин сви рамена.

— Не е толкова зле. Мога да се бия, ако се наложи.

— Хубаво.

— Е, с какво смяташ да започнеш? — попита Карн.

Роран изгледа пълзящото по небосвода слънце, опитвайки се да прецени колко време остава до обяд.

— Ще се поразходя — каза той.

Започна от центъра на лагера и мина със спътниците си покрай всяка редица от палатки, проверявайки състоянието на войниците и на снаряжението им. От време на време спираше, за да разпита някой от тях, преди да продължи нататък. Повечето от мъжете бяха уморени и обезсърчени, макар той да забеляза, че настроението им като че ли се подобряваше, щом го зърнат.

Обиколката му свърши в южния край на лагера, както бе планирал. Там спря заедно с останалите, за да се взре във внушителната грамада на Ароус.

Градът бе построен на две нива. Първото бе ниско, простираше се нашироко и обхващаше повечето сгради, докато второто, по-малко ниво, заемаше върха на голямо полегато възвишение, което бе най-високата точка на мили околовръст. И двете нива на града бяха опасани от външна стена. В нея се виждаха пет порти: през две от тях минаваха пътища — един на север и един на изток, — а останалите три се издигаха над канали, които течаха на юг, към града. От другата страна на Ароус се простираше неспокойното море, в което би трябвало да се изливат каналите.

„Поне няма ров“ — помисли си той.

Обърнатата на север порта бе надраскана и олющена от таран, а земята пред нея бе разровена и Роран позна следите от битка. Пред външната стена бяха струпани три катапулта, четири балисти от вида, който той познаваше от времето, прекарано на „Драконово крило“, и две паянтови обсадни кули. До тези военни машини клечаха шепа мъже, които пушеха лули и играеха на зарове върху парчета кожа. Машините изглеждаха жалки и неподходящи, сравнени с монолитната грамада на града.

Равнината около Ароус се спускаше под лек наклон към морето. Стотици ферми бяха осеяли зелената земя, всяка от тях с дървена ограда и поне една сламена колиба. Тук-там се издигаха луксозни имения: просторни каменни къщи, защитени с високи стени и както предполагаше Роран, пазени от собствени стражи. Те без съмнение принадлежаха на благородниците от Ароус, а може би и на някой и друг заможен търговец.

— Какво мислиш? — попита той Карн.

Магьосникът поклати глава и посърналите му очи изглеждаха по-тъжни отвсякога.

— Със същия успех бихме могли да обсадим някоя планина.

— Така е — отбеляза Бригман, приближавайки се към тях.

Роран запази своите наблюдения за себе си; не искаше другите да разберат колко е обезкуражен.

„Насуада е луда, ако си мисли, че можем да превземем Ароус само с осемстотин души. Ако имах осем хиляди, плюс Сапфира и Ерагон, бих могъл да съм сигурен в успеха. Но не и така…“

Въпреки това знаеше, че трябва да намери начин, ако не заради друго, то заради Катрина.

Без да поглежда към Бригман, Роран каза:

— Разкажи ми за Ароус.

Воинът завъртя няколко пъти копието, триейки долния му край в земята, преди да отговори:

— Галбаторикс е бил предвидлив; погрижил се е градът да бъде напълно запасен с храна, преди да отрежем пътищата към останалата част от Империята. Както сам виждате, не страдат от недостиг на вода. А дори и да отклоним каналите, пак ще им останат няколко извора и кладенецът в града. Могат да издържат вероятно до зимата, ако не и повече, макар че бих се обзаложил, че ще им дойде до гуша да ядат репи. Освен това, Галбаторикс е разквартирувал в тукашния гарнизон сериозно количество войници — повече от два пъти от нашите — в добавка към обичайния им контингент.

— Откъде знаеш това?

— От информатор. Той обаче няма опит във военната стратегия и ни предостави твърде оптимистична оценка за слабостите на Ароус.

— Аха.

— Също така ни обеща, че може да пусне малка група мъже в града под прикритието на нощта.

— И?

— Чакахме го, но той така и не дойде. На следващата сутрин видяхме главата му, набучена на стената. Още си е там, до източната порта.

— Така е. Има ли други порти, освен тези пет?

— Да, още три. Край пристанището има водна порта, достатъчно голяма, за да могат и трите потока да излизат наведнъж, а до нея има сухопътна порта за хора и коне. Освен това има още една сухопътна порта ей там — той посочи към западния край на града, — същата като останалите.

— Възможно ли е да се проникне през някоя от тях?

— Не и бързо. Край брега нямаме достатъчно място за маневриране и не можем да се изтеглим извън обсега на камъните и стрелите на защитниците. Следователно ни остават тези порти и западната. Теренът е еднакъв от всички страни, освен откъм брега, затова реших да съсредоточим щурма си върху най-близката порта.

— От какъв материал са?

— Желязо и дъб. Ще издържат стотици години, ако не ги съборим.

— Защитени ли са с някакви заклинания?

— Не мога да знам, тъй като Насуада не сметна за нужно да ни даде някой от магьосниците си. Халстед има…

— Халстед?

— Лорд Халстед, владетелят на Ароус. Сигурно сте чували за него?

— Не.

Последва кратка пауза, през която Роран усети как презрението на Бригман към него нараства. После мъжът продължи:

— Халстед има свой магьосник: гнусно бледо създание, което сме виждали на стените да мърмори в брадата си и да се опитва да ни порази със заклинания. Изглежда ми рядко некадърен, защото досега не е постигнал кой знае какво, освен че успя да подпали двама от мъжете, които носеха тарана.

Роран размени погледи с Карн — чародеят изглеждаше още по-притеснен от преди — но реши, че ще е по-добре да обсъдят този въпрос насаме.

— Няма ли да е по-лесно да проникнем през портата на каналите? — попита той.

— Че къде ще застанем? Вижте как е вдлъбната в стената, няма дори и стъпка място, където да се закрепиш. Нещо повече: на свода има процепи и капаци, откъдето бранителите могат да изливат врящо олио, да хвърлят камъни или да стрелят с лъкове към всеки, който е толкова глупав, че да се озове там.

— Портата не може да е плътна чак до долу, иначе ще спира водата.

— Тук си прав. Под повърхността има решетка от дърво и метал с достатъчно големи дупки, че да не пречат много на течението.

— Разбирам. А портата през повечето време ли е спусната във водата, дори когато Ароус не е под обсада?

— През нощта със сигурност, но мисля, че денем я държат отворена.

— Хм. Ами стените?

Бригман се размърда.

— Гранит, гладко полиран и напаснат толкова плътно, че не можеш дори нож да забиеш между блоковете. Джуджешка работа, предполагам, отпреди падането на Ездачите. Предполагам също, че стените са запълнени с чакъл, но не мога да кажа със сигурност, защото още не сме успели да пробием външната обвивка. Стигат поне на дванайсет стъпки под земята, а може би и повече, което означава, че не можем да прокопаем тунел под тях или да ги подровим.

Бригман пристъпи напред и посочи към именията на север и запад.

— Повечето благородници са се оттеглили в Ароус, но са оставили хора да охраняват собствеността им. Те ни създадоха някои проблеми — нападаха разузнавачите ни, крадяха ни конете, такива ми ти работи. В началото завзехме две от именията — той посочи две обгорели останки от къщи на няколко мили оттам, — но открихме, че за задържането им са нужни повече усилия, отколкото заслужават, затова ги оплячкосахме и опожарихме. За нещастие, нямаме достатъчно хора да превземем останалите.

Тогава се обади Балдор:

— Защо тези канали влизат в Ароус? Не ми изглежда да ги ползват за напояване на посеви.

— Тук няма нужда от напояване, момко. Не повече, отколкото някой северняк има нужда да си кара сняг за зимата. По-големият проблем е как да останеш сух.

— Тогава за какво ги използват? — попита Роран. — И откъде идват? Не очакваш да повярвам, че водата се отклонява от река Джиет, която е на толкова левги оттук.

— Едва ли — намръщи се Бригман. — На север от нас има езера и блата. Водата е гадна и нездравословна, но хората тук са свикнали с нея. Един-единствен канал я отвежда от блатата до едно място на три мили оттук. Там каналът се разделя на три — тези, които виждаш, — и те минават през редица каскади, задвижвайки водениците, които мелят брашно за града. По жътва селяните карат зърното на водениците, а после чувалите с брашно се товарят на баржи и се спускат до Ароус. Това е удобен способ за превозване и на други стоки, например дървен материал или вино, от именията до града.

Роран разтърка тила си, докато продължаваше да изучава Ароус. Казаното от Бригман го заинтригува, но не бе сигурен по какъв начин можеше да му помогне.

— Има ли още нещо важно наоколо? — попита той.

— Само една каменоломна на юг по брега.

Роран изсумтя, без да спира да мисли.

— Трябва да посетя водениците — рече той. — Но първо искам да чуя пълен отчет за времето, което сте прекарали тук, и искам да знам дали сме добре запасени с всичко, от стрели до сухари.

— Моля, последвай ме… Стронгхамър.

Роран прекара следващия час в съвещание с Бригман и двама от лейтенантите му, като слушаше и задаваше въпроси, докато те му описваха всички щурмове, предприети срещу градските стени, и му изреждаха списък на припасите, останали на воините под негово командване.

„Поне не страдаме от недостиг на оръжия“ — помисли си той, броейки мъртвите. Но дори Насуада да не му бе дала срок за изпълнение на задачата, мъжете и конете не разполагаха с достатъчно храна, за да останат на лагер пред Ароус повече от седмица.

Много от фактите и числата, които му изреждаха Бригман и неговите подчинени, бяха записани на свитъци пергамент. Роран се мъчеше да скрие, че не може да разшифрова редовете от ъгловати черни знаци, като настояваше да му четат всичко, но се дразнеше, че е зависим от други.

„Насуада беше права — осъзна той. — Трябва да се науча да чета, иначе няма как да знам дали някой не ме лъже, когато казва, че на този лист пише това и това… Може би Карн ще ме научи, като се върнем при Варден.“

Колкото повече научаваше Роран за Ароус, толкова повече съчувстваше на Бригман за даденото от него обещание — превземането на града бе изтощителна задача без очевидно решение. Въпреки своята неприязън към мъжа, той реши, че капитанът се е справил възможно най-добре при дадените обстоятелства. Беше се провалил не защото бе некадърен командир, а защото му липсваха двете качества, които многократно бяха носили победа на Роран: дързост и въображение.

След като свърши с прегледа, се отправи заедно с петимата си спътници и Бригман да огледа от по-близо, но все пак безопасно разстояние, стените и портите на Ароус. Качването отново на седлото беше болезнено, но той го изтърпя, без да се оплаква.

Когато конете им излязоха на павирания път край лагера и поеха в тръс към града, Роран забеляза, че от време на време копитата им издават странен звук при ударите им в земята. Спомни си, че бе чувал подобен звук през последния ден от пътуването и той го бе смутил.

Сведе поглед и видя, че плоските камъни, от които се състоеше пътната настилка, като че ли са покрити с потъмняло сребро и негови тежилки образуват неправилна шарка, подобна на паяжина.

Роран извика на Бригман и го попита за това, а онзи му отговори, също викайки:

— От пръстта тук не става добър хоросан, затова използват олово, за да задържат камъните на място!

Първоначалната реакция на Роран бе недоверие, но капитанът изглеждаше сериозен. Струваше му се изумително, че някой метал може да е толкова често срещан, та хората да го хабят за строеж на пътища.

И така те продължиха да яздят по каменно-оловния път към блестящия в далечината град.

Проучиха защитите на Ароус с голямо внимание. Но близкият оглед не им разкри нищо ново и само затвърди впечатлението на Роран, че градът е практически непревземаем.

Той приближи коня си до този на Карн. Магьосникът се взираше в Ароус със застинало изражение, а устните му шаваха беззвучно, като че ли си говореше сам. Роран го изчака да спре, после попита тихичко:

— Има ли някакви заклинания на портите?

— Мисля, че да — отвърна Карн също толкова тихо, — но не съм сигурен колко са и каква е целта им. Трябва ми повече време, за да открия отговорите.

— Защо е толкова трудно?

— Всъщност не е. Повечето заклинания се забелязват лесно, освен ако някой не е положил усилия да ги скрие, и дори тогава магията обикновено оставя определени издайнически следи, ако знаеш какво да търсиш. Безпокои ме това, че едно или няколко от заклинанията може да са капани, поставени, за да попречат на хората да бърникат в магиите на портите. Ако е така и подходя директно, със сигурност ще ги задействам и тогава кой знае какво ще стане. Може да се превърна в локвичка пред очите ти, а бих предпочел да избягна тази участ, ако зависи от мен.

— Искаш ли да останеш тук, докато ние продължим нататък?

Карн поклати глава.

— Не мисля, че ще е умно да те оставям без защита, докато сме извън лагера. Ще се върна тук след залез-слънце и тогава ще видя какво мога да направя. Освен това, би било добре да съм по-близо до портите, а сега не смея да се приближа, защото стражите ме виждат ясно.

— Както искаш.

Когато Роран се убеди, че са научили всичко възможно от наблюдението на града, накара Бригман да ги заведе до най-близката група воденици.

Бяха до голяма степен каквито ги описваше той. Водата в каналите минаваше през три последователни пада. Всеки от тях бе висок по двайсет стъпки и в долния му край имаше воденично колело с кофи по периферията. Водата падаше в кофите и въртеше механизма. Три дебели оси свързваха колелата с три еднакви постройки, наредени една над друга по терасирания бряг, в които се намираха тежките воденични камъни, смилащи житото на брашно за населението на Ароус. Макар че колелата се въртяха, Роран се досети, че не са свързани със сложния предавателен механизъм, скрит в сградите, защото не чуваше тътнежа от движещи се воденични камъни.

Слезе от коня до най-долната воденица и тръгна нагоре по пътя между сградите, оглеждайки шлюзовете, които контролираха пропусканото количество вода. Шлюзовете бяха отворени, но въпреки това под всяко от бавно въртящите се колела имаше дълбок яз.

Той спря по средата на склона в меката трева отстрани на пътя, скръсти ръце, опря брадичка в гърдите си и се замисли как би могъл да превземе Ароус. Беше сигурен, че съществува някаква хитрост или стратегия, която би му позволила да проникне през отбраната на града, но решението му убягваше.

Мисли, докато се умори, след което се унесе в скърцането на въртящите се оси и плискането на падащата вода.

Колкото и успокояващи да бяха тези звуци, трънчето на безпокойството още го човъркаше, защото това място му напомняше за воденицата на Демптън в Теринсфорд, където бе отишъл да работи в деня, когато Ра’зак бяха изгорили дома му и бяха измъчвали баща му, оставяйки го смъртно ранен.

Роран се опита да потисне този спомен, но той остана, глождейки го отвътре.

„Само да бях изчакал още няколко часа, преди да тръгна, можех да го спася. — А после по-практичната част от него се обади: — Да, и Ра’зак щяха да ме убият, преди да успея да вдигна ръка. Без Ерагон да ме защитава, щях да съм безпомощен като новородено бебе.“

Балдор дойде с тихи стъпки при него на брега на канала.

— Останалите се чудят: имаш ли някакъв план? — попита той.

— Имам идеи, но не и план. Ами ти?

Балдор също скръсти ръце.

— Можем да почакаме Насуада да ни прати на помощ Сапфира и Ерагон.

— Пфу!

Известно време двамата гледаха неспирното движение на водата под тях. После Балдор каза:

— Ами ако просто ги приканиш да се предадат? Може би толкова ще се уплашат, като чуят името ти, че ще отворят портите, ще паднат в краката ти и ще молят за милост.

Роран се изкикоти.

— Съмнявам се, че вестите за мен са стигнали чак до Ароус. И все пак… — Той прокара пръсти през брадата си. — Може би си струва да опитам, ако не за друго, поне за да ги разсея.

— Дори и да успеем да проникнем в града, дали ще можем да го задържим с толкова малко хора?

— Може би да, а може би не.

Между двамата настъпи тежко мълчание, после Балдор подхвърли:

— Колко далеч стигнахме, а?

— Да.

И пак единствените звуци останаха тези на водата и въртящите се колела. Накрая Балдор каза:

— Тук топенето на снеговете сигурно не е толкова обилно като у дома. Иначе напролет тези колела щяха да се окажат до половината във водата.

Роран поклати глава.

— Няма значение колко е снегът или дъждът. Шлюзовете могат да ограничат количеството вода, падащо върху колелата, за да не се въртят прекалено бързо.

— Ами когато водата прехвърли нивото на шлюзовете?

— С малко късмет, дотогава меленето за деня ще е свършило, но и да не е, просто откачаш механизма, вдигаш шлюзовете и… — Гласът на Роран заглъхна, когато поредица от картини прелетя през съзнанието му и топлина плъзна по цялото му тяло, сякаш бе обърнал наведнъж пълна халба медовина.

„Мога ли да го направя? — замисли се трескаво той. — Дали ще проработи или… Няма значение; трябва да опитаме. Какво друго можем да сторим?“

Закрачи по дигата на средния водоем и сграбчи дръжките, които стърчаха от високия дървен винт, служещ за издигане и спускане на вратата на шлюза. Винтът бе заял и се движеше трудно, макар че Роран опря рамо в него и натисна с цялата си тежест.

— Помогни ми — каза той на Балдор, който продължаваше да стои на брега и го наблюдаваше озадачено и с интерес.

Балдор внимателно дойде при него и заедно успяха да затворят шлюза. После, отказвайки да отговаря на каквито и да било въпроси, Роран настоя да направят същото и с горния, и долния шлюз.

Когато и трите бяха здраво затворени, Роран се върна при Карн, Бригман и останалите и им даде знак да слязат от конете и да се съберат около него. Докато чакаше, потупваше по главата на чука си, внезапно обзет от силно нетърпение.

— Е? — попита Бригман, когато се събраха.

Роран изгледа всички подред в очите, за да се увери, че разполага с пълното им внимание, а после каза:

— Така, ще направим следното…

И започна да говори бързо и напрегнато. В рамките на половин час им обясни всичко, което му бе минало през ума в онзи миг на прозрение. Докато говореше, Мандел започна да се хили и макар че Балдор, Делвин и Хамънд останаха по-сериозни, те също изглеждаха развълнувани от дързостта на плана, който им описваше.

Реакцията им достави удоволствие на Роран. Той бе направил много, за да спечели доверието им, и се радваше да види, че все още може да разчита на тяхната подкрепа. Страхуваше се единствено да не ги разочарова; от всички съдби, които можеше да си представи, само загубата на Катрина му се струваше по-лоша.

Карн, от друга страна, изглеждаше изпълнен със съмнения. Роран бе очаквал това, но съмненията на магьосника не бяха нищо в сравнение с неверието на Бригман.

— Ти си луд! — възкликна той, щом Роран свърши. — Никога няма да се получи.

— Вземи си думите назад! — рече Мандел й скочи напред, стиснал юмруци. — Роран е печелил повече битки, отколкото ти изобщо си виждал, и го е правил без всичките войници, които имаш да командориш!

Бригман изръмжа и голата му горна устна се сви като змия.

— Ах, ти, пале! Ще ти дам урок по уважение, който никога няма да забравиш.

Роран изблъска Мандел назад, преди младежът да се нахвърли върху Бригман.

— Стига! — изръмжа той. — Дръж се прилично.

С намусена физиономия Мандел престана да се съпротивлява, но продължи да се мръщи на Бригман, който пък му се ухили в отговор.

— Планът със сигурност е необичаен — рече Делвин, — но пък твоите необичайни планове са ни вършили добра работа в миналото. — Останалите мъже от Карвахол изхъмкаха в знак на съгласие.

Карн кимна и каза:

— Може да стане, може и да не стане. Не знам. Във всеки случай, сигурно е, че ще изненада враговете ни, и трябва да призная, че съм любопитен да видя какво ще излезе. Никога досега не е било опитвано подобно нещо.

Роран се усмихна лекичко. Обърна се към Бригман и рече:

— Да продължаваме както преди — ето това би било лудост! Имаме само два дена и половина да превземем Ароус. Обикновените методи няма да са ни достатъчни, затова трябва да рискуваме с необикновени.

— Може би — промърмори Бригман, — но това е абсурдно начинание, което ще погуби много добри хора, и то само за да покажеш колко си умен.

Усмивката на Роран се разшири и той пристъпи към капитана, докато не се озова на няколко сантиметра от него.

— Не си длъжен да се съгласяваш с мен; длъжен си само да правиш каквото ти кажа. Е, ще изпълняваш ли заповедите ми или не?

Въздухът между тях се нагря от дъха им и от топлината, излъчваща се от кожата им. Бригман скръцна със зъби и завъртя копието си още по-усърдно отпреди, но после погледът му трепна и той отстъпи.

— Проклет да си — рече. — За известно време ще бъда твое куче, Стронгхамър, но почакай, скоро ще дойде време за разплата и тогава ще ти се наложи да отговаряш за взетите решения.

„Не ми пука — помисли си Роран, — стига да превземем Ароус.“

— По конете! — извика той. — Имаме много работа за вършене и твърде малко време, за да я свършим! Бързо, бързо, бързо!