Наследството

Смяна на властта

Роран седеше прегърбен над масата и си играеше с инкрустирания със скъпоценни камъни бокал, взирайки се в него без интерес.

Нощта бе паднала и единствената светлина в разкошната спалня идваше от двете свещи на бюрото и от малкия огън, пламтящ в камината край празното легло с балдахин. Цареше пълна тишина, нарушавана единствено от рядкото пропукване на горящо дърво.

Лек ветрец с дъх на сол повя през прозорците и раздвижи тънките бели пердета. Роран извърна лице, за да улови полъха, приемайки с радост милувката на хладния въздух върху сгорещената си кожа.

През прозорците виждаше Ароус, прострян пред него. Тук-там по улиците блестяха огньовете на лостовите, но иначе градът бе необичайно тъмен и притихнал, защото всички, които можеха, се криеха по домовете си.

Когато ветрецът утихна, той отпи пак от бокала, изливайки виното направо в гърлото си, за да не му се налага да преглъща. Една капка падна върху разцепената му долна устна и той се стегна и пое дъх през зъби, докато чакаше пронизалата го болка да отмине.

Остави бокала върху бюрото, до чинията с хляб и агнешко и полупразната бутилка вино, после хвърли поглед към огледалото, подпряно между двете свещи. То все така не показваше нищо друго, освен собственото му измъчено лице — ожулено, насинено, разкървавено и без голяма част от брадата от дясната му страна.

Роран извърна поглед. Тя щеше да се свърже с него, когато пожелае. Дотогава щеше да чака. Не можеше да прави нищо друго; болеше го прекалено много, за да спи.

Вдигна пак бокала и го завъртя между пръстите си.

Времето течеше.

По-късно през нощта огледалото затрептя като локва от живак. Роран премигна и се взря в него с размътен поглед през полупритворените си клепачи.

Пред него изплува сърцевидното лице на Насуада. Изражението й бе по-сериозно отвсякога.

— Роран — каза тя вместо поздрав. Гласът й бе ясен и силен.

— Лейди Насуада. — Той се поизправи, доколкото смееше, което бе само няколко сантиметра.

— Пленили ли са те?

— Не.

— Значи да разбирам, че Карн е или мъртъв, или ранен.

— Загина в битка с друг магьосник.

— Съжалявам да го чуя… Изглеждаше ми свестен човек, а трудно можем да си позволим да губим заклинателите си. — Тя направи кратка пауза. — А какво става с Ароус?

— Градът е наш.

Насуада повдигна вежди.

— Наистина ли? Извънредно съм впечатлена. Разкажи ми как протече битката? Всичко по план ли мина?

Като се опитваше да отваря челюстите си колкото се може по-малко, Роран с фъфлене й описа събитията от последните няколко дни — за пристигането си в Ароус, за едноокия, който го бе нападнал в палатката му, за разрушаването на дигите на водениците и за това как Варден си бяха проправили път през Ароус до двореца на лорд Халстед, включително и двубоя на Карн с вражеския магьосник.

После разказа как са го ранили в гърба и как Бригман е извадил стрелата.

— Имах късмет, че той беше там; справи се добре. Без него щях да съм кажи-речи безполезен, докато не откриехме някой лечител. — Той потръпна вътрешно, когато в ума му изскочи споменът как Бригман бе обгорил раната и сякаш отново усети допира на нажежения метал до плътта си.

— Надявам се, че все пак си намерил лечител да те прегледа.

— Да, по-късно, но не беше заклинател.

Насуада се облегна в стола си и известно време го изучаваше.

— Учудена съм, че все още имаш сили да говориш с мен. Хората от Карвахол наистина са направени от здрав материал.

— След това завладяхме двореца, както и останалата част от Ароус, макар че все още има някои места, където властта ни е крехка. Беше сравнително лесно да убедим войниците да се предадат, след като осъзнаха, че сме се промъкнали в тила им и сме превзели центъра на града.

— Ами лорд Халстед? Заловихте ли го?

— Той се опитваше да се измъкне от двореца, когато няколко от хората ми се натъкнаха на него. С Халстед имаше само малка група стражи — недостатъчно, за да окажат отпор на воините ни — затова той и свитата му се скриха в една винарска изба и барикадираха вратата… — Роран потърка с палец един рубин на бокала пред себе си. — Не искаха да се предадат, а аз не смеех да щурмувам помещението; щяхме да платим твърде висока цена. Затова… заповядах на мъжете да донесат от кухнята гърнета с олио, да ги запалят и да ги хвърлят към вратата.

— Опитал си да ги изкараш отвътре с дим, така ли? — попита Насуада.

Той кимна бавно.

— Щом вратата изгоря, няколко от войниците изтичаха навън, но Халстед се забави твърде много. Открихме го на пода, задушен.

— Какво нещастие.

— А също и… дъщеря му, лейди Галиана. — Той все още я виждаше в ума си: дребничка, деликатна, облечена в прекрасна рокля с цвят на лавандула с множество волани и панделки.

Насуада се намръщи.

— Кой ще наследи Халстед като граф на Фенмарк?

— Тарос Бързия.

— Същият, който е предвождал атаката срещу теб вчера?

— Същият.

По средата на следобеда хората му бяха довели Тарос при него. Дребният брадат мъж изглеждаше замаян, макар да не беше ранен, а шлемът му с пищните пера липсваше. Роран, който лежеше по корем върху една мека кушетка, за да щади гърба си, му бе казал:

— Мисля, че ми дължиш бутилка вино.

— Как го направи?! — бе попитал в отговор Тарос и в гласа му бе прозвучало отчаяние. — Градът беше непристъпен. Никой, освен дракон, не би могъл да пробие стените ни. И все пак гледай какво постигна! Ти си нещо повече от човек, нещо повече от… — И бе млъкнал, неспособен да говори повече.

— Как реагира той на смъртта на баща си и сестра си? — попита Насуада.

Роран подпря глава на дланта си. Челото му лъщеше от пот, затова го избърса с ръкав. Потрепери. Въпреки че се потеше, му бе студено, особено на ръцете и краката.

— Изглежда, не му пукаше много за баща му. За сестра му обаче… — Роран трепна, щом си спомни за пороя от ругатни, които Тарос бе избълвал срещу него, щом узна, че Галиана е мъртва.

— Ако ми се отдаде възможност, ще те убия заради това — беше казал Тарос. — Заклевам се.

— В такъв случай по-добре действай бързо — бе отвърнал Роран. — Друга вече е предявила претенции към живота ми и ако някой ще ме убива, вероятно ще е тя.

— … Роран?… Роран!

С лека изненада той осъзна, че Насуада го вика по име. Погледна пак към нея, очертана като портрет в рамката на огледалото, и се помъчи да раздвижи скования си език. Накрая рече:

— Всъщност Тарос не е истинският граф на Фенмарк. Той е най-младият от седемте синове на Халстед, но всичките му братя са избягали или се крият. Така че засега Тарос е единственият претендент за титлата. От него ще излезе добър посредник между нас и градските старейшини. Без Карн обаче няма как да разберем кой е дал клетва на Галбаторикс и кой не. Повечето благородници са дали, предполагам, както, разбира се, и войниците, но няма начин да узнаем кой още.

Насуада присви устни.

— Разбирам… Даут е най-близкият до теб град. Ще помоля лейди Аларис — която мисля, познаваш — да изпрати в Ароус някой опитен в четенето на мисли. Повечето благородници държат в свитата си по един такъв човек, така че за Аларис няма да е трудно да изпълни искането ни. Само че когато потеглихме към Пламтящите равнини, крал Орин взе със себе си всички по-кадърни заклинатели в Сурда и това означава, че онзи, когото Аларис ще ти прати, вероятно няма да притежава други магически умения, освен да чете мисли. А без подходящите заклинания ще е трудно да попречим на хората, верни на Галбаторикс, да ни създават спънки на всяка крачка.

Докато тя говореше, Роран плъзна поглед по бюрото, докато не попадна върху тъмната бутилка с вино.

„Чудя се дали Тарос не е сложил отрова в него?“ Но тази мисъл не го разтревожи.

После чу, че Насуада пак му говори:

— … се надявам, че държиш хората си под здрав контрол и няма да им позволиш да се развилнеят из Ароус, да палят, да плячкосват и да си позволяват разни волности с жителите му.

Роран беше толкова уморен, че му бе трудно да формулира смислен отговор, но накрая успя да каже:

— Хората ми са прекалено малко, за да правят поразии. Те знаят не по-зле от мен, че войниците могат да си върнат града, стига да им дадем и най-малката възможност.

— Е, предполагам, че това си има и предимствата, и недостатъците… Колко жертви дадохте при атаката?

— Четирийсет и две.

За известно време се възцари тишина. После Насуада попита:

— Карн имаше ли семейство?

Роран сви рамена, или по-точно помръдна леко лявото си рамо.

— Не знам. Беше някъде от север, струва ми се, но не сме говорили за живота си преди… преди всичко това… Не ни се струваше особено важно.

Внезапно дразнене в гърлото накара Роран да се закашля продължително и той се преви над масата, докато челото му не опря в дървения плот, а лицето му се сгърчи от болката, която го връхлиташе на талази от гърба, рамото и разбитата му уста. Конвулсиите му бяха толкова силни, че виното в бокала се разплиска върху дланта и китката му.

Докато се съвземаше бавно, Насуада каза:

— Роран, трябва да повикаш лечител да те прегледа. Не си добре и трябва да си в леглото.

— Не. — Той избърса слюнката от ъгълчето на устата си и вдигна поглед към нея. — Те направиха каквото можаха, а и аз не съм дете, че да се суетят около мен.

Насуада се поколеба, после кимна леко.

— Както желаеш.

— Какво ще правим по-нататък? — попита той. — Приключих ли вече тук?

— Смятах да те повикам обратно веднага щом завземем Ароус — по какъвто и да било начин — но ти не си в състояние да яздиш чак до Драс-Леона. Ще трябва да почакаш, докато…

— Няма да чакам — изръмжа Роран. Грабна огледалото и го придърпа към себе си, докато то не се озова само на сантиметри от лицето му. — Не ме глезете, лейди Насуада. Мога да яздя, и то бързо. Единствената причина да дойда тук беше, че Ароус представляваше заплаха за Варден. Тази заплаха вече я няма — аз я премахнах — и ранен или не, не смятам да стоя тук, докато жена ми и нероденото ми дете се намират на по-малко от миля от Муртаг и неговия дракон!

Гласът на Насуада за миг стана по-твърд.

— Ти отиде в Ароус, защото аз те изпратих. — После добави с по-спокоен тон: — За другото обаче си прав. Можеш да се върнеш веднага, ако си в състояние да го сториш. Няма причина да яздиш денонощно, както на отиване, но пък не бива и да се мотаеш. Бъди разумен. Не искам да ми се налага да обяснявам на Катрина, че си се убил от пътуване… Кого мислиш, че трябва да избера за твой заместник, когато напуснеш Ароус?

— Капитан Бригман.

— Бригман ли? Защо? Нямаше ли някакви трудности с него?

— Той успя да запази реда сред хората, когато ме раниха. В онзи момент главата ми не беше съвсем бистра…

— Предполагам.

— … и той се погрижи те да не се паникьосат или да изгубят кураж. Също така ги предвождаше вместо мен, докато бях принуден да седя в този скапан замък, приличащ на музикална кутийка. Бригман бе единственият, който имаше нужния опит. Без него нямаше да успеем да установим контрол над целия град. Мъжете го харесват, а и той има големи способности в планирането и организацията. Ще се справи добре с управлението на града.

— Тогава нека да е Бригман. — Насуада извърна поглед от огледалото и прошепна нещо на някакъв човек, когото Роран не виждаше. После се обърна пак към него и рече: — Трябва да призная, че изобщо не очаквах наистина да превземеш Ароус. Изглеждаше ми невъзможно някой да преодолее защитата на града за толкова кратко време, с толкова малко хора и без помощта на дракон или Ездач.

— Тогава защо ме изпратихте тук?

— Защото трябваше да опитам нещо, преди да позволя на Ерагон и Сапфира да отлетят толкова далеч, и защото на теб вече ти е навик да опровергаваш очакванията и да постигаш успех там, където други биха се разколебали или отказали. Ако невъзможното все пак се случеше, най-вероятно бе да стане под твое командване, както и се получи.

Роран изсумтя тихичко. „А колко ли време ще мога да изкушавам съдбата, преди да свърша мъртъв като Карн?“

— Смей се, ако искаш, но не можеш да отречеш собствения си успех. Днес ти спечели голяма победа за нас, Стронгхамър. Или по-точно, би трябвало да кажа капитан Стронгхамър. Напълно си заслужи това звание. Изключително съм ти благодарна за всичко, което направи. Превземайки Ароус, ти ни спаси от перспективата да водим война на два фронта, което почти сигурно щеше да доведе до унищожаването ни. Всички от Варден сме ти задължени и ти обещавам, че жертвите, които ти и хората ти направихте, няма да бъдат забравени.

Роран се опита да каже нещо, но не успя, опита втори път и пак не успя, преди най-сетне да промълви:

— Аз… ще се погрижа мъжете да научат за вашата признателност. Това ще означава много за тях.

— Направи го. А сега трябва да се сбогуваме. Късно е, ти си болен, а аз и без това те задържах прекалено дълго.

— Чакайте… — Той посегна към нея и върховете на пръстите му се чукнаха в огледалото. — Чакайте. Не ми казахте как върви обсадата на Драс-Леона.

Тя се взря в него с безизразна физиономия.

— Зле. И няма никакви изгледи за подобрение. Можеш да си ни от полза тук, Стронгхамър. Ако не намерим начин да разрешим тази ситуация, и то бързо, всичко, за което сме се борили, ще бъде загубено.