Наследството

Огън в нощта

Когато падна мрак, Ерагон направи заклинание, за да се скрие. После потупа Сапфира по носа и тръгна пеш към лагера на Варден.

— Внимавай — каза му тя.

Невидим му беше лесно да се промъкне покрай воините, разположени на пост по края на лагера. Стига да не вдигаше шум и мъжете да не забелязваха отпечатъците от стъпките му или сянката му, можеше да върви където си иска.

Обикаляше сред палатките, докато не откри тази на Роран и Катрина. Почука по централния прът и Роран подаде глава.

— Къде си? — прошепна той. — Бързо влизай!

Младият Ездач прекрати магията и стана отново видим. Роран трепна, а после го сграбчи за ръката и го дръпна в тъмната вътрешност на палатката.

— Добре дошъл, Ерагон — рече Катрина, ставайки от мястото си на малкото им легло.

— Катрина.

— Радвам се да те видя отново. — Тя го прегърна бързо.

— Това ще отнеме ли много време? — попита Роран.

Ерагон поклати глава.

— Не би трябвало. — Той приклекна, замисли се за момент, а после започна да напява тихо на древния език. Първо сложи заклинания около Катрина, за да я пазят от всеки, който би могъл да я нарани. Направи ги по-силни, отколкото смяташе първоначално, в опит да гарантира, че тя и нероденото й дете ще могат да се измъкнат от войските на Галбаторикс, ако нещо се случи с него и с Роран. — Тези защитни заклинания ще те предпазят от известен брой атаки — каза й младият Ездач. — Не мога да кажа точно колко, защото това зависи от силата на ударите или магиите. Дадох ти и още една защита. Ако се намираш в опасност, изречи два пъти думата „фретия“ и ще изчезнеш от поглед.

— Фретия — промърмори тя.

— Точно така. Само че това няма да те скрие напълно. Звуците, които издаваш, ще се чуват, а отпечатъците от стъпките ти ще се виждат. Каквото и да става, не влизай във вода, иначе веднага ще забележат къде си. Заклинанието ще черпи енергия от теб, което означава, че ще се изморяваш по-бързо от обикновено, и не ти препоръчвам да спиш, докато то действа. Може да не се събудиш. За да го прекратиш, кажи просто „фретия лета“.

— Фретия лета.

— Добре.

После Ерагон насочи вниманието си към Роран. Поставянето на защитните заклинания около братовчед му продължи по-дълго, защото Роран вероятно щеше да се изправи срещу по-голям брой заплахи, и той вложи в тях повече енергия, отколкото братовчед му би одобрил, но не го интересуваше. Не можеше да понесе мисълта, че ще победи Галбаторикс само за да открие, че Роран е загинал по време на битката.

След това каза:

— Този път направих нещо различно, за което трябваше да се сетя отдавна. В допълнение към обичайните заклинания ти дадох и няколко, които ще се хранят директно от силата ти докато си жив, ще те пазят от опасност. Но — той вдигна пръст — ще се задействат едва след като всички други заклинания са изтощени и ако бъдат подложени на твърде голямо напрежение, ще изпаднеш в безсъзнание, а после ще умреш.

— Значи в опита си да ме спасят, могат да ме убият? — попита Роран.

Ерагон кимна утвърдително.

— Не позволявай някой да събори друга стена върху теб и всичко ще е наред. Това е рисковано, но мисля, че си струва, ако ще попречи на някой кон да те стъпче или на някое копие да те прониже. Освен това ти дадох същото заклинание като на Катрина. Можеш да ставаш невидим и отново видим, когато си поискаш, като кажеш два пъти „фретия“ и съответно „фретия лета“. — Той сви рамена. — Може да го намериш за полезно по време на битката.

Роран се изкикоти зловещо.

— Определено.

— Само гледай елфите да не те сбъркат с някой от заклинателите на Галбаторикс.

Когато младият Ездач се изправи, Катрина стори същото. Изненада го, като хвана едната му ръка и я притисна към гърдите си.

— Благодаря ти, Ерагон — рече тя тихо. — Ти си добър човек.

Той се изчерви смутено.

— Няма нищо.

— Пази се добре утре. Ти означаваш твърде много и за двама ни и очаквам да си с нас, за да бъдеш любящ чичо на детето ни. Ще бъда крайно недоволна, ако се погубиш.

Младият Ездач се изсмя.

— Не се тревожи. Сапфира няма да ми позволи да върша глупости.

— Добре. — Тя го целуна по двете бузи и го пусна. — Довиждане, Ерагон.

— Довиждане, Катрина.

Роран го придружи навън. Махна с ръка към палатката и рече:

— Благодаря ти за това.

— Радвам се, че можах да помогна.

Те се хванаха за ръце и се прегърнаха, после Роран каза:

— Нека късметът бъде с теб.

Ерагон си пое дълъг, треперлив дъх.

— Нека късметът бъде с теб. — Той стисна по-здраво ръката на братовчед си, чувствайки нежелание да я пусне, като знаеше, че може никога да не се видят пак. — Ако двамата със Сапфира не се върнем, ще се погрижиш ли да ни погребат у дома? Не искам костите ни да лежат тук.

Роран повдигна вежди.

— Малко ще ни е трудничко да завлечем Сапфира дотам.

— Елфите ще помогнат, сигурен съм.

— В такъв случай, обещавам. Имаш ли предпочитания към някое конкретно място?

— На върха на голия хълм — отвърна Ерагон, имайки предвид едно възвишение до фермата им. То винаги му се бе струвало прекрасно място за замък и като малки двамата бяха обсъждали тази тема надълго и нашироко.

Роран кимна.

— А ако аз не се върна…

— Ще направим същото и за теб.

— Не за това исках да те помоля. Ако не се върна… нали ще се погрижиш за Катрина?

— Разбира се. Знаеш го.

— Да, но трябваше да съм сигурен. — Двамата продължиха да се взират един в друг още минута. Накрая Роран каза: — Ще те чакам на вечеря утре.

— Ще дойда.

После Роран се пъхна обратно в палатката, оставяйки Ерагон сам в нощта.

Той вдигна поглед към звездите и усети пристъп на тъга, като че ли вече бе загубил някой близък.

След малко се отдалечи през сенките, разчитайки на тъмнината да го скрие.

Обикаля из лагера, докато не намери палатката, която Хорст и Илейн деляха с невръстната си дъщеричка Надежда. Тримата бяха още будни, тъй като бебето плачеше.

— Ерагон! — възкликна тихо Хорст, когато младият Ездач оповести присъствието си. — Влизай, влизай! Не сме те виждали много след Драс-Леона! Как си?

Ерагон разговаря с тях в продължение на близо час — не им каза за Елдунари, но им разказа за пътуването си до Вроенгард, — и когато Надежда най-сетне заспа, се сбогува с тях и излезе пак в нощта.

После потърси Джеод и го откри да чете свитъци на светлината на една свещ, докато жена му Хелън спеше. Когато младият Ездач почука и пъхна глава в палатката, покритият с белези мършав мъж остави свитъците си и излезе навън при него.

Джеод имаше много въпроси и макар че Ерагон не отговори на всички, отговори на достатъчно, за да може ученият да отгатне до голяма степен какво предстои.

След това Джеод сложи ръка на рамото му.

— Не ти завиждам за задачата, която ти предстои да изпълниш. Бром щеше да се гордее с куража ти.

— Надявам се.

— Аз пък съм сигурен… Ако не се видим повече, трябва да знаеш: написал съм кратка хроника на премеждията ти и на събитията, довели до тях — най-вече моите приключения с Бром при отмъкването на яйцето на Сапфира. — Ерагон го изгледа изненадано. — Може да нямам възможност да я завърша, но си мислех, че от нея ще излезе полезно допълнение към труда на Хеслант „Домиа абр вирда“.

Младият Ездач се засмя.

— Струва ми се извънредно подходящо. Все пак, ако след утрешния ден и двамата сме живи и свободни, бих искал да ти разкажа някои неща, които ще направят хрониката ти далеч по-пълна и далеч по-интересна.

— Ще разчитам да удържиш на думата си.

Ерагон продължи да скита из лагера още около час, като спираше край огньовете, където седяха будни хора, джуджета и ургали. Разговаряше кратко с всеки воин, когото срещнеше, интересуваше се дали се отнасят добре с тях, съчувстваше им за подбитите нозе и оскъдните дажби, а понякога разменяше с тях и по някоя шеговита забележка. Надяваше се, че като им се показва, би могъл да повдигне духа им и да укрепи тяхната решимост, и по този начин да вдъхне оптимизъм на армията. Откри, че ургалите са в най-добро настроение; изглеждаха доволни от предстоящата битка и възможностите за слава, които тя им предлагаше.

Но младият Ездач имаше и друга цел: да разпространи невярна информация. Всеки път, когато някой го питаше за атаката срещу Уру’баен, той намекваше, че двамата със Сапфира ще са в батальона, който ще обсади северозападната стена на града. Надяваше се, че шпионите на Галбаторикс ще предадат тази лъжа на краля веднага щом сигналът за тревога го събуди на заранта.

Докато се взираше в лицата на своите слушатели, Ерагон неволно се чудеше кои от тях са слуги на Галбаторикс, ако имаше такива. Тази мисъл го смущаваше и той откри, че се ослушва за стъпки зад себе си, докато вървеше от един огън към друг.

Накрая, когато реши, че е говорил с достатъчно войници, за да е сигурен, че информацията ще стигне до Галбаторикс, младежът се отправи към една палатка, която се намираше малко встрани от другите в южния край на лагера.

Почука по централния прът: един, два, три пъти. Не получи отговор, затова почука пак, този път по-силно.

Миг по-късно чу сънливо пъшкане и шумолене на одеяла. Изчака търпеливо, докато една малка ръка дръпна настрана покривалото на входа и се появи детето вещица Елва. Тя носеше тъмна роба, твърде голяма за нея, и на слабата светлина на една близка факла той забеля за намръщено изражение върху ъгловатото й лице.

— Какво искаш, Ерагон? — попита Елва.

— Не знаеш ли?

Тя се намръщи още повече.

— Не, не знам. Знам само, че го искаш достатъчно силно, за да ме събудиш посред нощ, което и идиот може да види. Какво има? И без това почивам малко, така че дано да е нещо важно.

— Важно е.

Той говори без прекъсване в продължение на няколко минути, описвайки плана си, а после каза:

— Без теб няма да проработи. Ти си точката, около която се върти всичко.

Елва се изсмя неприятно.

— Ама че ирония, могъщият воин да разчита на едно дете да убие онзи, когото той не може.

— Ще ми помогнеш ли?

Момичето сведе поглед и зачовърка земята с босия си крак.

— Ако го направиш, всичко това — Ерагон махна към лагера и града зад него — може да свърши доста по-бързо и тогава няма да ти се налага да търпиш толкова…

— Ще ти помогна. — Елва тупна с крак по земята и се втренчи в него. — Не е нужно да ме подкупваш. Щях да ти помогна и без това. Нямам намерение да оставя Галбаторикс да унищожи Варден, само защото не те харесвам. Не си чак толкова важен, Ерагон. Освен това дадох обещание на Насуада и смятам да го изпълня. — Тя наклони глава. — Има нещо, което не ми казваш. Нещо, което се страхуваш, че Галбаторикс ще разбере, преди да атакуваме. Нещо за…

Прекъсна я дрънчене на вериги.

За миг Ерагон бе объркан. После осъзна, че звукът идва откъм града.

Сложи ръка върху меча си.

— Приготви се — каза той на Елва. — Може да се наложи да потеглим веднага.

Без да спори, момичето се обърна и изчезна в палатката.

Младият Ездач устреми ума си към Сапфира и попита:

— Чуваш ли това?

— Да.

— Ако се наложи, ще се срещнем край пътя.

Дрънченето продължи още малко, а след това се раздаде глух бумтеж, последван от тишина.

Ерагон напрягаше слуха си докрай, но не чу нищо повече. Тъкмо се канеше да направи заклинание, за да увеличи чувствителността на ушите си, когато се разнесе глухо „туп“, придружено от няколко остри потраквания.

После още едно…

И още едно…

Тръпка на ужас плъзна по гръбнака на младия Ездач. Звукът несъмнено бе от дракон, стъпващ по камък. Но що за дракон трябваше да е, че стъпките му да се чуват на повече от миля?

„Шруйкан“ — помисли си той и стомахът му се сви от ужас.

Из целия лагер рогове затръбиха тревога и хора, джуджета и ургали почнаха да палят факли, докато армията се будеше.

Ерагон хвърли кос поглед към Елва, когато тя излезе забързано от палатката, следвана от Грета, старицата, която се грижеше за нея. Момичето бе облякло къса червена туника, а отгоре носеше ризница, изработена по нейна мярка.

Стъпките в Уру’баен престанаха. Сенчестата грамада на дракона затъмняваше повечето фенери и стражеви огньове в града. „Колко ли е голям?“ — зачуди се смаяно младият Ездач. Със сигурност беше по-голям от Глаедр. Колкото Белгабад? Не можеше да прецени. Не още.

После драконът се оттласна нагоре и разгъна огромните си крила, все едно хиляди черни платна се издуха от вятъра. Когато ги размаха, въздухът се разтресе като от гръмотевица и из цялата равнина завиха кучета и закукуригаха петли.

Без да разсъждава, Ерагон се сви, чувствайки се като мишка, криеща се от орел.

Елва подръпна подгъва на туниката му.

— Трябва да вървим — настоя тя.

— Почакай — прошепна той. — Не още.

Много от звездите изчезнаха, когато Шруйкан закръжи над града, издигайки се все по-високо. Ерагон се помъчи да отгатне големината на дракона по очертанията му, но нощта бе прекалено тъмна, а разстоянието — прекалено трудно за определяне. Но каквито и да бяха точните размери на Шруйкан, той бе плашещо огромен. Възрастта му беше само век и би трябвало да е по-малък, но изглежда, Галбаторикс бе ускорил растежа му, както на Торн.

Докато гледаше сянката, носеща се в небето, младият Ездач с всички сили се надяваше Галбаторикс да не е с дракона, или ако е, да не си прави труда да изследва умовете на тези долу. Ако го направеше, щеше да разбере…

— Елдунари — ахна Елва. — Ето какво криеш! — Зад нея бавачката й се намръщи озадачено и понечи да попита нещо.

— Тихо! — изръмжа Ерагон. Елва отвори уста и той я затисна с длан, за да мълчи. — Не сега и не тук — рече предупредително. Тя кимна и Ерагон махна ръката си.

В същия миг огнена струя, широка колкото река Анора, бликна в небето. Шруйкан раздвижи глава насам-натам, разпръсквайки потока от заслепяващи пламъци над лагера и околните поля, и нощта се изпълни със звуци като от гърмящ водопад. Горещина опари вдигнатото лице на младия Ездач. После пламъците изчезнаха като мъгла под слънцето, оставяйки подире си пулсиращ вторичен образ и миризма на дим и сяра.

Грамадният дракон се обърна и размаха още веднъж крила, разтърсвайки въздуха, преди безформената му черна фигура да се плъзне обратно към града и да кацне сред сградите. Отново се чуха стъпки, последвани от дрънченето на верига, а накрая отекна тътенът на затръшваща се порта.

Ерагон изпусна затаения си дъх и преглътна, макар че гърлото му бе сухо. Сърцето му блъскаше толкова силно, че чак болеше. „Трябва да се бием… срещу това?“ — помисли си той и старите му страхове нахлуха отново.

— Защо не ни нападна? — попита Елва с плах гласец.

— Искаше да ни уплаши. — Младият Ездач се намръщи. — Или да ни отвлече вниманието. — Той затърси сред умовете на Варден, докато не откри Йормундур, и нареди на воина да провери дали всички постови са на местата си и да удвои стражата за остатъка от нощта. А на Елва каза: — Успя ли да почувстваш нещо откъм Шруйкан?

Момичето потрепери.

— Болка. Голяма болка. И гняв. Ако можеше, той би убил всяко същество, което срещне, и би изгорил всяко растение, докато не остане нищо. Напълно луд е.

— Няма ли някакъв начин да достигнем до съзнанието му?

— Не. Най-милостивото, което можем да направим, е да го избавим от мъките.

Това натъжи Ерагон. Той винаги се бе надявал, че може би ще успеят да спасят Шруйкан от Галбаторикс. Накрая каза унило:

— Най-добре да вървим. Готова ли си?

Елва обясни на бавачката си, че ще тръгва, което не се понрави на старицата, но момичето уталожи тревогите й с няколко бързи думи. Способността й да вижда в сърцата на другите никога не преставаше да изумява младия Ездач, нито пък да го безпокои.

След като Грета даде съгласието си, Ерагон скри себе си и Елва с магия и двамата заедно поеха към хълма, където чакаше Сапфира.