Бурята се разразява

— Сър, време е.

Роран отвори очи и кимна на момчето с фенера, което бе пъхнало глава в палатката. Момчето изчезна и той се наведе да целуне Катрина по бузата. Тя също го целуна. Никой от двамата не беше спал.

Заедно станаха и се облякоха. Катрина се приготви първа, защото на него му трябваше повече време да си сложи бронята и оръжията.

Когато си надяна ръкавиците, тя му подаде филия хляб, резен сирене и чаша хладък чай. Той дори не погледна хляба, отхапа само веднъж от сиренето и пресуши чая наведнъж.

Прегърнаха се за момент и Роран каза:

— Ако е момиче, дай й някакво свирепо име.

— Ами ако е момче?

— Пак. Момче или момиче, трябва да си силен, за да оцелееш на този свят.

— Ще го направя. Обещавам. — Те се пуснаха и Катрина го погледна в очите. — Бий се добре, съпруже.

Той кимна, а след това се обърна и излезе, преди да е загубил самообладание.



Мъжете под негово командване се събираха в северния край на лагера, когато Роран се присъедини към тях. Единствената светлина бе от бледото сияние в небето и забитите по насипите факли. На това неясно, трепкащо осветление фигурите на воините приличаха на стадо тъпчещи зверове, заплашителни и странни.

Сред тях имаше голям брой ургали, включително и няколко Кул. Батальонът му включваше повече ургали от останалите, защото Насуада бе решила, че е по-вероятно те да изпълняват неговите заповеди, от тези на който и да било друг. Ургалите носеха дългите и тежки обсадни стълби, които щяха да бъдат използвани за изкачване на градските стени.

Имаше също така и двайсетина елфи. Повечето от тяхната раса щяха да се бият сами, но кралица Исланзади бе разрешила някои да служат в армията на Варден, за да я пазят от атаки на заклинателите на Галбаторикс.

Роран поздрави елфите и отдели време да попита всеки за името му. Те отговаряха достатъчно любезно, но той имаше чувството, че мнението им за него не е особено високо. В това нямаше нищо лошо. Той също не ги харесваше. Нещо в тях будеше недоверието му; бяха прекалено сдържани, прекалено вещи и най-вече прекалено различни. Джуджетата и ургалите поне ги разбираше. Но не и елфите. Не можеше да познае какво си мислят и това го безпокоеше.

— Поздрави, Стронгхамър! — рече Нар Гарцвог с шепот, който се чуваше на трийсет крачки. — Днес ще спечелим много слава за племената си!

— Да, днес ще спечелим много слава за племената си — съгласи се Роран и продължи нататък.

Хората бяха нервни; част от по-младите изглеждаха така, сякаш им е зле — и за някои това бе вярно, както можеше да се очаква — но дори и възрастните изглеждаха напрегнати, сприхави и твърде разговорливи или твърде затворени. Причината бе очевидна: Шруйкан. Роран не можеше да направи кой знае какво, за да им помогне, освен да крие собствените си страхове и да се надява, че мъжете няма да загубят съвсем кураж.

Очакването, което измъчваше всички, включително и него, бе ужасно. Бяха пожертвали много, за да стигнат дотук, и в предстоящата битка на риск бе изложен не само собственият им живот, а и сигурността и добруването на семействата и потомците им, както и бъдещето на самия свят. Всички предишни битки бяха не по-малко плашещи, но тази беше последната. Това бе краят. По един или друг начин след днешния ден нямаше да има повече битки с Империята.

Тази мисъл му се струваше почти нереална. Никога повече нямаше да имат шанс да убият Галбаторикс. И макар че сблъсъкът с краля им изглеждаше нещо обикновено в късните нощни разговори, сега, когато моментът почти бе настъпил, перспективата ги ужасяваше.

Роран потърси Хорст и другите селяни от Карвахол и заедно с тях образуваха плътна групичка в батальона. Сред мъжете беше и Биргит, стиснала брадва, която изглеждаше наскоро наточена. Той я поздрави с вдигане на щита си, все едно бе халба бира. Тя отвърна на жеста му и Роран си позволи една сурова усмивка.

Воините омотаха ботушите и краката си с парцали и зачакаха заповедта за потегляне.

Тя скоро пристигна и те напуснаха лагера, като се стараеха с всички сили да не вдигат шум с ръцете и оръжията си. Роран ги поведе през полето към мястото им пред главната порта на Уру’баен, където се присъединиха към останалите два батальона: единият, воден от някогашния му командир Мартланд Червенобрадия, а другият — от Йормундур.

Малко след това в Уру’баен се вдигна тревога, така че те свалиха парцалите от оръжията си и се приготвиха за атака. Няколко минути по-късно роговете на Варден дадоха сигнал за настъпление и всички се затичаха по тъмната земя към грамадата на градските стени.

Роран зае място в челните редици на атакуващите. Това бе най-бързият начин да се погуби, но хората трябваше да го видят как се излага на същите опасности като тях. Надяваше се, че това ще им вдъхне смелост и ще им попречи да се пръснат при първия признак за сериозна съпротива, защото, каквото и да станеше, Уру’баен нямаше да падне лесно. В това беше сигурен.

Претичаха покрай една от обсадните кули, чиито колела бяха високи над двайсет стъпки и скърцаха като ръждясали панти, а после се озоваха на открито. Стрели и копия се посипаха върху тях от войниците върху бойниците.

Елфите извикаха на техния странен език и на бледата утринна светлина Роран видя как много от стрелите и копията се отклониха и се забиха в земята, без да причинят вреда. Но не всички. Един мъж зад него нададе отчаян вик и Роран чу дрънченето на брони, когато хора и ургали отскачаха настрана, за да не стъпят върху падналия воин. Не се озърна назад, нито пък той или хората около него забавиха стремглавия си бяг към стената.

Една стрела се заби в щита, който държеше над главата си. Роран едва усети удара.

Когато стигнаха до стената, той се дръпна встрани, викайки:

— Стълбите! Направете път за стълбите!

Хората се разделиха, за да пропуснат напред ургалите, носещи стълбите. Поради голямата им дължина Кул трябваше да използват прътове, направени от привързани едно към друго дървета, за да ги изправят. След като стълбите докоснаха стената, се огънаха навътре под собствената си тежест, така че горните две трети се прилепиха към дялания камък и започнаха да се хлъзгат наляво-надясно, заплашвайки да паднат.

Роран си проби път с лакти през мъжете и сграбчи за ръката една от елфите, Отиара. Тя го изгледа ядосано, но той не обърна внимание на това.

— Задръжте стълбите на място! — извика. — Не позволявайте на войниците да ги избутат!

Отиара кимна и поде напев на древния език, а другите елфи я последваха.

Роран се обърна и изтича обратно до стената. Един от мъжете вече бе тръгнал да се катери по най-близката стълба. Роран го сграбчи за колана и го дръпна.

— Аз съм пръв — каза той.

— Стронгхамър!

Роран метна щита на гърба си и се закатери с чук в ръка. Никога не си бе падал по височините и докато хората и ургалите под него се смаляваха, усети растящо безпокойство. Чувството се усили още по вече, когато стигна до онази част на стълбата, която бе долепена към стената, защото вече не можеше да се хваща добре за стъпенките, нито пък да закрепи здраво краката си — върху покритите с кора клони имаше място само за върховете на ботушите му и той трябваше да се движи внимателно, за да е сигурен, че няма да се подхлъзне.

Покрай него прелетя стрела — толкова близо, че усети вятъра върху бузата си.

Роран изруга и продължи да се катери.

Беше на по-малко от един разкрач от бойниците, когато някакъв синеок воин се надвеси над ръба и се взря право в него.

— Бау! — изкрещя Стронгхамър и воинът трепна и отстъпи назад. Преди да е успял да се опомни, Роран изкачи и останалите стъпенки и прескочи бойниците, за да се озове на площадката върху горния край на стената.

Войникът, когото бе подплашил, стоеше на няколко крачки пред него, хванал къс меч, с каквито бяха въоръжени стрелците. Главата му бе обърната настрана и той викаше към група войници по-нататък по стената.

Щитът на Роран още бе на гърба му, затова той замахна с чука към китката на мъжа. Знаеше, че без щит трудно би могъл да се предпази от добре обучен боец с меч; най-безопасният начин на действие бе да обезоръжи противника си колкото се може по-бързо.

Войникът видя какво се кани да направи и парира удара му. После го намушка в корема.

Или по-скоро се опита. Заклинанията на Ерагон спряха върха на острието на половин сантиметър от плътта на Роран. Той изсумтя изненадано, изби меча настрана и пръсна мозъка на мъжа с три бързи удара.

Изруга отново. Това бе лошо начало.

Отляво и отдясно по стената още Варден се опитваха да се прехвърлят през бойниците. Малцина успяваха. На върха на почти всяка стълба чакаше групичка войници, а откъм града долу се стичаха подкрепления.

Балдор се появи до него — беше използвал същата стълба, която и Роран — и двамата заедно се втурнаха към близката балиста, управлявана от осем войници. Тя бе монтирана близо до основата на една от множеството кули, издигащи се по стената на около двеста стъпки една от друга. Зад войниците и кулата Роран видя създадената от елфите илюзия на Сапфира да лети около стената, обливайки я с огън.

Войниците бяха умни; сграбчиха копията си и се заеха да мушкат към него и Балдор, държейки ги на разстояние. Стронгхамър се опита да улови едно копие, но мъжът, който го държеше, бе твърде бърз и замалко да го намушка отново. Той разбра, че съвсем скоро войниците ще надвият него и Балдор.

Преди това да стане, един ургал се издърпа през ръба на стената зад защитниците, наведе глава и ги атакува с рев, размахвайки обкованата си с желязо тояга.

Улучи един мъж в гърдите, строшавайки ребрата му, а друг по хълбока, счупвайки таза му. И двете наранявания трябваше да извадят войниците от строя, но докато ургалът преминаваше стремглаво покрай тях, двамата се надигнаха от камъка, като че ли нищо не се е случило, и го намушкаха в гърба.

Чувство на обреченост обзе Роран.

— За да ги спрем, ще трябва да им строшим черепите или да им отсечем главите — изръмжа той на Балдор. Без да сваля очи от войниците, извика на намиращите се зад тях Варден: — Те не усещат болка!

Далеч над града илюзорната Сапфира се блъсна в една кула. Всички, освен Роран спряха, за да погледнат; той знаеше какво правят елфите.

Хвърли се напред и уби един от войниците с удар в слепоочието. Използва щита си, за да изблъска следващия настрана; после се озова прекалено близо, за да могат копията да са им от полза, и успя набързо да им види сметката с чука си.

След като двамата с Балдор избиха останалите войници около балистата, Балдор погледна към него с отчаяно изражение.

— Видя ли? Сапфира…

— Тя е добре.

— Но…

— Не се тревожи. Добре е.

Балдор се поколеба, после се довери на думата на Роран и двамата се втурнаха към следващата групичка войници.

Скоро след това Сапфира — истинската Сапфира — се появи над южния край на стената и полетя към цитаделата, което предизвика възгласи на радост и облекчение от страна на Варден.

Роран се намръщи. Тя трябваше да остане скрита през целия си полет.

— Фретия. Фретия — изрече той бързо под нос. Остана видим. „Мамка му“ — изпсува наум.

Обърна се и каза:

— Обратно към стълбите!

— Защо? — попита Балдор, докато се биеше с поредния войник. Надавайки свиреп вик, той го изблъска от стената и мъжът полетя към града долу.

— Стига си задавал въпроси! Мърдай!

Рамо до рамо, те си пробиха път през защитниците, които ги деляха от стълбите. Това бе кървава и трудна задача и Балдор получи рана на левия прасец, точно зад предпазителя, и жестока синина на рамото, където едно копие едва не проби ризницата му.

Фактът, че войниците не изпитваха болка, означаваше, че единственият сигурен начин да ги спрат е, като ги убият, а това не бе лесна работа. Също така означаваше, че Роран не си позволяваше да проявява милост. Неведнъж си мислеше, че е убил някой войник, но онзи пак се изправяше и го нападаше, докато той се биеше с друг противник. А на стената имаше толкова войници, че Стронгхамър започна да се опасява, че двамата с Балдор никога няма да се измъкнат.

Когато стигнаха до най-близката стълба, Роран каза:

— Тук! Стой тук.

Дори да беше озадачен, Балдор не го показа. Те продължиха да отблъскват войниците сами, докато още двама мъже се покатериха по стълбата и се присъединиха към тях, а после и трети, и накрая Роран започна да си мисли, че имат добър шанс да изтласкат бранителите и да завземат този участък от стената.

Макар че атаката беше замислена само за отвличане на вниманието, Роран не виждаше смисъл да се отнася към задачата си по този начин. Щом щяха да рискуват живота си, защо да не извлекат нещо от това? Така или иначе трябваше да разчистят стените.

После чуха как Торн реве от ярост и червеният дракон се появи над върховете на сградите и полетя към цитаделата. Роран видя на гърба му фигура, която предположи, че е Муртаг, с ален меч в ръката.

— Какво означава това? — извика Балдор между два удара на меча.

— Че играта свърши! — отвърна Роран. — Стегнете се, тези копелета ги чака изненада!

Едва бе довършил, когато гласовете на елфите се извисиха над шума от битката, неземни и красиви, докато пееха на древния език.

Стронгхамър се приведе, за да избегне едно копие, и халоса с върха на чука си корема на войника, изкарвайки въздуха от дробовете му. Войниците можеше и да не усещат болка, но все пак трябваше да дишат. Докато мъжът се мъчеше да се съвземе, Роран преодоля отбраната му и смаза гърлото му с ръба на щита си.

Тъкмо се готвеше да нападне следващия, когато почувства, че камъкът потрепери под краката му. Отстъпи, докато не опря гръб в бойниците, а после се разкрачи за по-добра опора.

Един от войниците бе достатъчно глупав да се втурне срещу него в същия този момент. Докато тичаше насреща му, треперенето се усили, после горният край на стената се нагъна като одеяло и войникът, както и мнозина от другарите му, паднаха и останаха проснати върху камъните, без да могат да станат, докато земята продължаваше да се тресе.

От другата страна на кулата, която ги делеше от главната порта на Уру’баен, се разнесе звук като от разцепваща се планина. Във въздуха пръснаха струи вода с формата на ветрило, а после с мощен тътен стената над портата потрепери и започна да се руши навътре.

А елфите не преставаха да пеят.

Когато движението под краката му се успокои, Роран скочи напред и уби трима от войниците, преди да са успели да се изправят. Останалите се обърнаха и хукнаха да бягат надолу по стълбите към града.

Роран помогна на Балдор да стане, а после извика:

— След тях! — Ухили се, наслаждавайки се на първата малка победа. Може би началото все пак не беше толкова лошо.

Загрузка...