Наследството

Военен съвет

По време на полета от Вроенгард до Уру’баен на Сапфира не й се наложи да се справя с буря и имаше попътен вятър, който да ускорява придвижването й, защото Елдунари й казаха къде да намери бърз въздушен поток, който по думите им духал всеки ден от годината. Освен това те непрекъснато я подхранваха с енергия, така че никога да не се умори.

В резултат на това градът се появи на хоризонта само два дни след като напуснаха острова.

На два пъти по време на пътуването, когато слънцето бе най-ярко, на Ерагон му се стори, че зърва входа към пространствения джоб, където Елдунари се носеха скрити зад Сапфира. Изглеждаше като тъмна точка, толкова малка, че той не можеше да задържи очи върху нея за повече от секунда. Отначало помисли, че е прашинка, но после забеляза, че разстоянието между нея и Сапфира е постоянно, и всеки път, когато я види, се намира на едно и също място.

Докато летяха, драконите изливаха чрез Умарот спомен след спомен в умовете на Ерагон и Сапфира: порой от преживявания — спечелени и загубени битки, любов, омраза, заклинания, събития, видени по целия свят, съжаления, прозрения и размисли върху начините, по които действа светът. Драконите притежаваха хиляди години знание и, изглежда, копнееха да споделят всяка частица от него.

— Прекалено много е — бе възразил Ерагон. — Не можем да запомним всичко, камо ли да го разберем.

— Така е — каза Умарот. — Но можете да запомните нещо и може би именно то ще ви помогне да победите Галбаторикс. А сега да продължим.

Пороят от информация беше съкрушителен; понякога на младия Ездач му се струваше, че забравя кой е, защото драконовите спомени бяха далеч повече от неговите собствени. Когато това станеше, той отделяше ума си от техните и си повтаряше истинското си име, докато не се почувства отново сигурен в самоличността си.

Нещата, които той и Сапфира научаваха, го изумяваха и тревожеха, а и често го караха да се съмнява в собствените си вярвания. Но нямаше време да размишлява над това, защото винаги имаше нов спомен, чакащ да изпълни ума му. Ерагон знаеше, че ще му трябват години, за да осъзнае и малка част от всичко, което му показваха драконите.

Колкото повече научаваше за тях, толкова повече растеше благоговението му. Онези, които бяха живели стотици години, разсъждаваха по странен начин, а най-старите бяха толкова различни от Глаедр и Сапфира, колкото Глаедр и Сапфира от Фангурите в планините Беор. Общуването с тези стареи бе объркващо и смущаващо; те прибягваха към скокове на мисълта, асоциации и сравнения, които му изглеждаха безсмислени, но младежът знаеше, че имат смисъл на някакво дълбоко ниво. Той рядко разбираше какво се опитват да му кажат, а старите дракони не благоволяваха да се обяснят с термини, които би могъл да разбере.

След известно време Ерагон осъзна, че те не могат да се изразяват по друг начин. През вековете умовете им се бяха променили; това, което бе просто и разбираемо за него, на тях често им се виждаше сложно, и обратното. Имаше чувството, че да слуша техните мисли е все едно да слуша мислите на някой бог.

Когато отбеляза това наум, Сапфира изсумтя и рече:

— Има разлика.

— Каква?

— За разлика от боговете, ние вземаме участие в световните събития.

— Може би боговете предпочитат да действат незабелязано.

— Тогава каква полза от тях?

— Смяташ, че драконите са по-добри от боговете? — попита той, развеселен.

— Когато пораснем напълно, да. Че кое същество е по-велико от нас? Дори Галбаторикс разчита на нас за своята сила.

— Ами нидвалите?

Тя изпръхтя.

— Ние можем да плуваме, но те не могат да летят.

Най-старият Елдунари, дракон на име Валдр — което на древния език означаваше „владетел“ — им заговори директно само веднъж. От него получиха видение на лъчи от светлина, които се превръщат в пясъчни вълни, както и обезпокоителното чувство, че всичко, което изглежда плътно, е предимно празно пространство. После Валдр им показа гнездо със спящи скорци и Ерагон усети мислите, трепкащи в умовете им, бързи като мигване на око. Отначало чувството на Валдр бе презрение — сънищата на скорците изглеждаха мънички, жалки и незначителни — но после настроението му се промени и стана топло и съчувствено, и дори най-дребната грижа на скорците нарасна по важност, докато не се изравни с тревогите на кралете.

Валдр задържа дълго това видение, сякаш за да се увери, че младият Ездач и Сапфира ще го запомнят сред всички останали спомени. Но никой от двамата не бе сигурен какво се опитва да им каже драконът, а Валдр не пожела да обясни повече.

Когато най-после Уру’баен се появи на хоризонта, Елдунари престанаха да споделят спомени с Ерагон и Сапфира и Умарот каза:

— Сега ще е най-полезно да изучите леговището на нашия враг.

Така и направиха, докато Сапфира се спускаше постепенно към земята в продължение на много левги. Онова, което видяха, не ги окуражи особено, а и настроението им с нищо не се подобри, когато Глаедр каза:

— Галбаторикс е построил много, откакто ни прогони от това място. По наше време стените не бяха толкова дебели, нито толкова високи.

А Умарот добави:

— Нито пък по време на войната между нашия вид и елфите Илиреа беше толкова укрепена. Предателят се е заровил дълбоко и е струпал планина от камък върху дупката си. Мисля, че няма да излезе по своя воля. Той е като борсук, скрит в леговището си и готов да разкървави носа на всеки, който се опита да го измъкне оттам.

На миля източно от оградената със стена скална тераса и града под нея лежеше лагерът на Варден. Беше значително по-голям, отколкото го помнеше Ерагон, и това го озадачи, докато не се сети, че сигурно кралица Исланзади и армията й най-после са пристигнали. Изпусна слаба въздишка на облекчение. Дори Галбаторикс се опасяваше от могъществото на елфите.

Когато двамата със Сапфира бяха на около левга от палатките, Елдунари помогнаха на младия Ездач да разшири обхвата на мислите си, докато не почувства умовете на хората, джуджетата, елфите и ургалите, събрани в лагера. Докосването му бе твърде леко, за да го усети някой, освен ако не го очаква специално, и щом разпозна отчетливата нишка дива магия, която бележеше мислите на Бльодгарм, се съсредоточи само върху елфа.

— Бльодгарм — каза той. — Това съм аз, Ерагон. — Сега, след като бе прекарал дълго време в преживяване на спомени от отминали епохи, по-официалната формулировка му се струваше съвсем естествена.

— Сенкоубиецо! Добре ли си? Умът ти изглежда доста странно. Сапфира с теб ли е? Ранена ли е? Нещо случило ли се е с Глаедр?

— И двамата са добре, както и аз.

— Тогава… — Объркването на Бльодгарм личеше ясно.

Младият Ездач го прекъсна.

— Ние не сме далече, но съм направил заклинание, за да ни скрия от погледите засега. Илюзията за мен и Сапфира още ли е видима за тези долу?

— Да, Сенкоубиецо. Накарали сме Сапфира да кръжи на миля над палатките. Понякога я скриваме в облак или правим да изглежда, сякаш вие двамата сте отишли да патрулирате, но не смеем да позволим на Галбаторикс да си мисли, че сте напуснали задълго. Сега ще накараме образите ви да се отдалечат, така че да можете да се присъедините към нас, без да будите подозрения.

— Не. По-добре изчакайте и поддържайте илюзията още малко.

— Сенкоубиецо?

— Няма да се върнем директно в лагера. — Ерагон хвърли поглед към земята. — На около две мили на югоизток има малък хълм. Знаеш ли го?

— Да, виждам го.

— Сапфира ще кацне зад него. Накарай Аря, Орик, Йормундур, Роран, кралица Исланзади и крал Орин да дойдат там, но се погрижи да не напуснат лагера едновременно. Най-добре ще е, ако можеш да помогнеш да ги скрием. Ти също трябва да дойдеш.

— Както желаеш… Сенкоубиецо, какво намерихте на…

— Не! Не ме питай. Опасно ще е да мислим за това тук. Ела и ще ти кажа, но не искам да тръбя отговора, когато и други биха могли да чуят.

— Разбирам. Ще дойдем по най-бързия начин, но може да ни отнеме известно време да съставим подходящ план за измъкването си.

— Разбира се. Вярвам, че ще направиш каквото е най-добре.

Ерагон прекъсна връзката и се отпусна назад в седлото. Усмихна се лекичко, представяйки си изражението на Бльодгарм, когато научи за Елдунари.

Сапфира се приземи в малката падина в основата на хълма, вдигайки истинска вихрушка, и подплаши едно близко стадо овце, които побягнаха с жално блеене.

Докато сгъваше крила, драконката се загледа подир овцете и рече:

— Лесно ще е да ги уловя, като не ме виждат. — Тя облиза муцуната си.

— Да, но кое му е забавното на това? — попита Ерагон, развързвайки ремъците около бедрата си.

— Забавлението не може да ти напълни стомаха.

— Не, но пък ти не си гладна, нали? — Енергията от Елдунари, макар и нематериална, бе потиснала желанието й да яде.

Драконката изпусна нещо като въздишка.

— Не, всъщност не съм.

Докато чакаха, младият Ездач изпъна изтръпналите си го крайници и хапна лек обяд от провизиите, които му оставаха. Знаеше, че Сапфира се е проснала в цялата си дължина на земята до него, макар че не можеше да я види. Присъствието й се издаваше само от сенчестата вдлъбнатина със странна форма, която тялото й оставяше върху сплесканите треви. Тази гледка го забавляваше, макар и да не бе сигурен защо.

Докато ядеше, се взираше в приятните поля около хълма, наблюдавайки движението на въздуха между стръковете пшеница и ечемик. Нивите бяха разделени от дълги, ниски стени от натрупани камъни; на местните фермери сигурно са им били нужни стотици години, за да изкопаят толкова камъни от земята.

„В долината Паланкар поне този проблем го нямахме“ — помисли си той.

Миг по-късно един от драконовите спомени се върна и той разбра точно колко стари са каменните стени — те датираха от времето, когато хората бяха дошли да живеят в руините на Илиреа, след като елфите бяха сразили воините на крал Паланкар. Можеше да види, сякаш е бил там, редиците мъже, жени и деца, които претърсваха прясно разораните ниви и носеха намерените камъни на местата, където щяха да се издигнат стените.

След известно време Ерагон остави спомена да избледнее и отвори ума си към енергийните течения около тях. Заслуша се в мислите на мишките в тревата, червеите в земята и птиците, които пърхаха над главите им. Това бе малко рисковано, защото можеше да предупреди някой близък вражески заклинател за присъствието им, но младият Ездач предпочиташе да знае кой и какво има наоколо, за да не може никой да ги нападне изненадващо.

Ето защо усети приближаването на Аря, Бльодгарм и кралица Исланзади и не се стресна, когато сенките на стъпките им се появиха иззад западния край на хълма и се приближиха към него.

Въздухът затрептя като вода и тримата елфи изникнаха пред очите му. Кралица Исланзади стоеше отпред, царствена както винаги. Тя носеше люспеста златна броня, инкрустиран със скъпоценни камъни шлем и червеното си, обточено с хермелин, наметало. На кръста й висеше дълъг, тънък меч. В едната си ръка държеше дълго копие с бял връх, а в другата — щит с формата на брезов лист, на който дори ръбът му бе назъбен като листа.

Аря също бе сменила обичайните си тъмни дрехи с броня като на майка си — макар че нейната беше в сивия цвят на гола стомана, а не златна, — и носеше шлем, украсен с релефна плетеница на челото, с предпазител за носа и чифт стилизирани орлови крила, които стърчаха назад от слепоочията й. В сравнение с великолепието на одеждите на Исланзади, тези на Аря бяха мрачни, но поради това още по-смъртоносни. Заедно майката и дъщерята бяха като чифт еднакви остриета, едното от които бе украсено за показ, а другото — пригодено за битка.

Също като двете жени, Бльодгарм носеше люспеста броня, но бе гологлав и нямаше друго оръжие, освен един малък нож на колана си.

— Покажи се, Ерагон Сенкоубиецо — рече Исланзади, поглеждайки към мястото, където стоеше той.

Младият Ездач прекрати заклинанието, което скриваше него и Сапфира, и се поклони на кралицата на елфите.

Тя плъзна тъмните си очи по него, изучавайки го, като че ли беше пленен впрегатен кон. За разлика отпреди, не му бе трудно да издържи на погледа й. След няколко секунди кралицата каза:

— Станал си по-добър, Сенкоубиецо.

Той се поклони за втори път, по-леко.

— Благодаря, Ваше Величество. — Както винаги, от звука на гласа й го побиха тръпки. Той ехтеше от магия и музика, сякаш всяка дума бе част от епическа поема. — Комплимент като този е много ценен, когато идва от някой толкова мъдър и прекрасен.

Исланзади се засмя, показвайки дългите си зъби, и смехът й огласи хълма и полето.

— Станал си също и красноречив! Ти не ми каза, че е станал толкова изискан, Аря!

Лека усмивка се появи върху лицето на Аря.

— Още се учи. — После се обърна към Ерагон: — Радвам се, че се върнахте благополучно.

Елфите затрупаха него, Сапфира и Глаедр с множество въпроси, но тримата отказаха да отговарят, преди да са дошли и останалите. Въпреки това на младия Ездач му се стори, че елфите доловиха нещо от Елдунари, защото забеляза как от време на време поглеждаха по посока на истинските сърца, макар че май не го осъзнаваха.

Орик бе следващият, който се присъедини към тях. Пристигна от юг, яхнал рошаво пони, което бе разпенено и дишаше тежко.

— Здрасти, Ерагон! Здрасти, Сапфира! — извика джуджешкият крал, вдигайки юмрук. Смъкна се от изтощеното животно, приближи се тромаво и сграбчи младия Ездач в груба прегръдка, тупайки го по гърба.

Когато свършиха с приветствията и Орик потърка Сапфира по носа, което я накара да затананика, Ерагон попита:

— Къде са стражите ти?

Орик махна през рамо.

— Сплитат си брадите край една фермерска къща на миля западно оттук и смея да кажа, не са особено щастливи. Бих се доверил на всеки от тях — от един клан сме — но Бльодгарм каза, че е по-добре да дойда сам, затова идвам сам. Я кажи сега, за какво е цялата тази потайност? Какво откри на Вроенгард?

— Ще трябва да почакаш останалите от нашия съвет, за да разбереш — отвърна Ерагон. — Но се радвам да те видя отново. — И тупна Орик по рамото.

Малко по-късно Роран пристигна пеша, мрачен и покрит с прах. Стисна ръката на младия Ездач и го поздрави, а после се отдръпна встрани и рече:

— Можеш ли да им попречиш да ни чуват? — И посочи с брадичка към Орик и елфите.

На Ерагон му отне само няколко секунди да направи заклинание, което да ги защити от подслушване.

— Готово. — Същевременно той отдели съзнанието си от това на Глаедр и другите Елдунари, но не и от Сапфира.

Роран кимна и се взря през полето.

— Имах няколко пререкания с крал Орин, докато те нямаше.

— Пререкания ли? Защо?

— Държеше се като глупак и му го казах.

— Предполагам, че не го е приел особено благосклонно.

— И още как. Опита се да ме намушка.

— Какво?!

— Успях да избия меча от ръката му, преди да нанесе удар, но ако зависеше от него, би ме убил.

— Орин? — На Ерагон му бе трудно да си представи, че кралят може да извърши подобно нещо. — Лошо ли го рани?

Роран за първи път се усмихна: кратка усмивка, която бързо се стопи под брадата му.

— Уплаших го, което може да е по-зле.

Младият Ездач изсумтя и стисна дръжката на Бризингър. Осъзна, че двамата с Роран са заели една и съща поза; с ръце на оръжията и отпуснали теглото си на другия крак.

— Кой друг знае за това?

— Йормундур — той беше там — и всеки, на когото Орин е казал.

Мръщейки се, Ерагон закрачи напред-назад, като се опитваше да реши какво да прави.

— Това не би могло да се случи в по-лош момент.

— Знам. Нямаше да съм толкова рязък с Орин, ако не бе поискал да прати „кралски поздрав“ на Галбаторикс и други такива глупости. Щеше да изложи на опасност всички ни. Не можех да допусна това. И ти би направил същото.

— Може би, но това само затруднява нещата. Сега аз съм водачът на Варден. Всяко нападение срещу теб или който и да било от воините под мое командване е нападение срещу мен. Орин го знае и знае, че сме от една кръв. Това е все едно да хвърли ръкавица в лицето ми.

— Беше пиян — каза Роран. — Не съм сигурен, че е мислел за това, когато извади меча си.

Ерагон видя как Аря и Бльодгарм хвърлят любопитни погледи към него. Спря да крачи и им обърна гръб.

— Тревожа се за Катрина — добави братовчед му. — Ако Орин е достатъчно ядосан, може да прати хората си да нападнат мен или нея. И в двата случая, тя може да пострада. Йормундур вече сложи пазач пред палатката ни, но това не е достатъчна защита.

Младият Ездач поклати глава.

— Орин не би посмял да я нарани.

— Нима? Той не може да нарани теб и няма куража да се изправи открито срещу мен, така че какво му остава? Засада. Ножове в мрака. Убийството на Катрина ще е лесен начин да си отмъсти.

— Съмнявам се, че кралят би прибягнал към ножове в мрака или че би наранил Катрина.

— Но не си сигурен.

Ерагон се замисли за момент.

— Ще поставя някои заклинания на Катрина, за да я пазят, и ще се погрижа Орин да разбере, че съм ги поставил. Това би трябвало да сложи край на всякакви планове, които би могъл да има.

Напрежението като че ли се отцеди от Роран.

— Ще съм ти благодарен.

— Ще поставя някои нови заклинания и на теб.

— Не, пази си силите. Аз мога и сам да се грижа за себе си.

Младият Ездач настоя, но братовчед му упорито отказваше. Накрая Ерагон каза:

— Мътните те взели! Чуй ме. Ще влезем в битка с хората на Галбаторикс. Трябва да имаш някаква защита, пък макар и само срещу магия. Ще ти направя предпазни заклинания, независимо дали искаш или не, така че по-добре се усмихни и ми благодари!

Роран се мръщеше насреща му, но после изсумтя и вдигна ръце.

— Добре, както желаеш. Никога не си знаел кога е разумно да отстъпиш.

— А ти знаеш, така ли?

Кикот се разнесе откъм брадата на Роран.

— Предполагам, че не. Сигурно е семейна черта.

— Аха. Между Бром и Гароу не знам кой беше по-инат.

— Татко — отвърна Роран.

— Хм… Бром беше… Не, прав си. Беше Гароу.

Двамата си размениха усмивки, спомняйки си живота във фермата. После Роран пристъпи от крак на крак и хвърли на Ерагон странен кос поглед.

— Изглеждаш ми по-различен отпреди.

— Така ли?

— Да. По-самоуверен.

— Може би защото сега разбирам по-добре себе си.

За това Роран нямаше отговор.

Половин час по-късно Йормундур и крал Орин пристигнаха заедно на коне. Ерагон поздрави Орин учтиво както винаги, но кралят му отвърна рязко и не срещна погледа му. Дори от няколко стъпки разстояние младият Ездач надуши виното в дъха му.

След като всички се събраха пред Сапфира, Ерагон започна. Първо накара всички да се закълнат на древния език, че ще пазят тайна. После обясни идеята за Елдунари на Орик, Роран, Йормундур и Орин и им разказа накратко историята на драконовите истински сърца, Ездачите и Галбаторикс.

Елфите изглеждаха неспокойни от готовността му да обсъжда Елдунари пред другите, но никой не възрази, което го зарадва. Поне толкова доверие си бе заслужил. Орик, Роран и Йормундур реагираха с изненада, неверие и десетки въпроси. А в очите на Роран заблестя искрица, сякаш тази информация му даваше куп нови идеи как да убие Галбаторикс.

През цялото време Орин се цупеше и упорито отказваше да повярва в съществуването на Елдунари. Накрая единственото, което разсея съмненията му, бе, когато младият Ездач извади от дисагите истинското сърце на Глаедр и представи дракона на четиримата.

Благоговението, което проявиха те при срещата с Глаедр, достави удоволствие на Ерагон. Дори Орин изглеждаше впечатлен, макар че след като размени няколко думи с дракона, се обърна към Ерагон и попита:

— Насуада знаеше ли за това?

— Да. Казах й във Фейнстер.

Както и очакваше, това признание не се понрави на краля.

— Значи за пореден път двамата сте решили да ме пренебрегнете. Без подкрепата на моите хора и храната на моя народ, Варден нямаше да имат никакъв шанс да се изправят срещу Империята. Аз съм върховен владетел на една от четирите държави в Алагезия, армията ми представлява сериозна част от нашите сили и въпреки това никой от двама ви не е сметнал за уместно да ме информира за тази работа!

Преди Ерагон да успее да отговори, Орик пристъпи напред.

— Те не са казали и на мен, Орин — избоботи кралят на джуджетата. — А моят народ помага на Варден по-дълго от твоя. Не бива да се обиждаш. Ерагон и Насуада са постъпили както са сметнали, че е най-добре за каузата ни; не са искали да проявят неуважение.

Орин се намръщи и изглеждаше, сякаш се кани да продължи спора, но Глаедр го изпревари и каза:

— Те направиха както поисках аз, кралю на сурданците. Елдунари са най-голямата тайна на моята раса и ние нея споделяме с лека ръка с другите, дори и да са крале.

— Тогава защо решихте да го направите сега? — попита Орин. — Можехте да влезете в битката, без изобщо да се разкривате.

В отговор Ерагон им разказа за пътуването си до Вроенгард, включително за срещата с бурята в морето и гледката, на която бяха станали свидетели от самия връх на облаците. Аря и Бльодгарм изглеждаха най-заинтригувани от тази част на историята, докато Орик изглеждаше най-смутен.

— Барзул, това ми звучи като гадно преживяване — каза той. — Тръпки ме побиват само като си мисля за него. Подобаващото място за едно джудже е на земята, а не в небето.

— Съгласна съм — рече Сапфира, което накара Орик да се намръщи подозрително и да усуче сплетените краища на брадата си.

Ерагон продължи своя разказ и описа как той, Сапфира и Глаедр бяха влезли в Хранилището на душите, макар да пропусна факта, че за това се изискваха истинските им имена. А когато накрая разкри какво е съдържало хранилището, за миг се възцари смаяно мълчание.

После младият Ездач каза:

— Отворете умовете си.

Миг по-късно звукът на шепнещи гласове сякаш изпълни въздуха и Ерагон почувства как присъствието на Умарот и останалите скрити дракони ги заобикаля.

Елфите се олюляха, а Аря падна на едно коляно, притиснала ръка отстрани на главата си, сякаш я бяха цапардосали. Орик извика и се озърна с див поглед, докато Роран, Йормундур и Орин стояха онемели.

Кралица Исланзади коленичи, заемайки поза, подобна на тази на дъщеря си. В ума си младият Ездач я чу да говори с драконите, да поздравява много от тях по име и да ги приветства като стари приятели. Бльодгарм направи същото и в продължение на няколко минути между драконите и групата, събрала се в основата на хълма, прелиташе порой от мисли.

Умствената какофония бе толкова силна, че Ерагон се заслони от нея и се оттегли, за да седне на един от предните крака на Сапфира, докато чакаше шумът да утихне. Разкритието, изглежда, бе подействало най-силно на елфите: Бльодгарм се взираше във въздуха с изражение на радост и почуда, докато Аря продължаваше да стои на едно коляно. На младия Ездач му се стори, че вижда сълзи по бузите й. Исланзади сияеше тържествуващо и за първи път, откакто я познаваше, той си помисли, че изглежда наистина щастлива.

После Орик се отърси от своя унес, погледна към Ерагон и каза:

— В името на чука на Морготал, това поставя нещата в нова светлина! С тяхна помощ може наистина да успеем да убием Галбаторикс!

— А по-рано не вярваше ли, че ще успеем? — попита меко младият Ездач.

— Разбира се, че вярвах. Но не колкото сега.

Роран тръсна глава, сякаш се събуждаше от сън.

— Аз пък не вярвах… Знаех, че ти и елфите ще се борите с всички сили, но не мислех, че можете да спечелите. — Той срещна погледа на братовчед си. — Галбаторикс е победил толкова много Ездачи, а ти си само един, и то не особено стар. Не ми изглеждаше възможно.

— Знам.

— Сега обаче… — В очите на Роран се появи вълче изражение. — Сега имаме шанс.

— Да — рече Йормундур. — И помислете си само: вече няма нужда да се тревожим толкова за Муртаг. Той не може да се мери с теб и драконите, взети заедно.

Ерагон заудря с пети по крака на Сапфира и не отвърна нищо. Имаше други идеи по този въпрос. Освен това не му харесваше да мисли, че ще му се наложи да убие Муртаг.

Тогава заговори Орин.

— Умарот казва, че си измислил боен план. Имаш ли намерение да го споделиш с нас, Сенкоубиецо?

— Аз също бих искала да го чуя — рече Исланзади с по-любезен тон.

— И аз — обади се Орик.

Младият Ездач се взря в тях за момент, а после кимна. Обърна се към Исланзади:

— Армията ви готова ли е да се бие?

— Да. Отдавна чакахме за своята мъст; не е нужно да чакаме повече.

— Ами нашата? — попита Ерагон, отправяйки въпроса към Орин, Йормундур и Орик.

— Моите кнурлан са жадни за битка — обяви Орик.

Йормундур хвърли поглед към крал Орин.

— Нашите хора са уморени и гладни, но волята им не е сломена.

— И ургалите ли?

— И те.

— Тогава ще атакуваме.

— Кога? — попита Орин.

— Призори.

За момент никой не проговори.

Мълчанието бе нарушено от Роран.

— Лесно е да се каже, но е трудно да се направи. Как?

Ерагон им обясни. Когато свърши, настъпи нова тишина.

Роран приклекна и се зае да чертае в прахта с върха на пръста си.

— Рисковано е.

— Но дръзко — рече Орик. — Много дръзко.

— Вече няма безопасни пътища — каза младият Ездач. — Ако успеем да хванем Галбаторикс неподготвен, дори мъничко, това може да е достатъчно, за да наклони везните.

Йормундур потърка брадичката си.

— Защо да не убием първо Муртаг? Ето това не разбирам. Защо да не довършим него и Торн, докато имаме този шанс?

— Защото — отвърна Ерагон — тогава Галбаторикс ще разбере за тях. — И посочи към мястото, където плуваха скритите Елдунари. — Ще загубим предимството на изненадата.

— Ами детето? — попита грубо Орин. — Какво те кара да мислиш, че Елва ще ти помогне? Досега не го е правила.

— Този път ще го направи — обеща младият Ездач с повече увереност, отколкото чувстваше.

Кралят изсумтя неубедено.

Тогава Исланзади каза:

— Ерагон, това, което предлагаш, е нещо велико и ужасно. Наистина ли си готов да го сториш? Питам не защото се съмнявам в твоята самоотверженост или храброст, а защото към такова нещо трябва да се пристъпва само след дълбок размисъл. Затова те питам: готов ли си да го сториш, макар да знаеш каква може да бъде цената?

Младият Ездач не се изправи, но вложи в гласа си стоманена нотка.

— Да. Това трябва да бъде направено и ние сме тези, на които се е паднала тази задача. Каквато и да е цената, не можем да се откажем сега.

В знак на съгласие Сапфира отвори челюстите си на няколко сантиметра, а после ги захлопна, акцентирайки на края на изречението му.

Исланзади обърна лице към небето.

— А ти и онези, от чието име говориш, одобрявате ли това, Умаротелда?

— Да — отвърна белият дракон.

— Значи се започва — промърмори Роран.