Наследството

Удар с чук

— Не! — изкрещя Ерагон, когато стената на крепостта рухна с гръмотевичен тътен, погребвайки Роран и още петима мъже под могила от камъни, висока двайсет стъпки. Дворът се изпълни с тъмен облак прах.

Крясъкът му бе толкова силен, че гласът му секна и той усети в гърлото си вкус на кръв. Младежът вдиша и се преви от кашлица.

— Ваетна — прошепна той и махна с ръка. Със звук като шумолене на коприна, гъстият прашен облак се раздели надве, разчиствайки средата на двора. Ерагон бе толкова притеснен за Роран, че изобщо не усети как магията изцежда силата му.

— Не, не, не, не — ломотеше той. — Не може да е мъртъв. Не може, не може, не може. — Продължи да си повтаря наум тази фраза, сякаш така можеше да я направи истина. Но с всяко повторение тя звучеше все по-малко като излагане на факт или надежда и все повече като молитва към целия свят.

Пред него Аря и други воини от Варден кашляха и търкаха с ръце очите си. Мнозина се бяха присвили, сякаш очакваха удар; други зяпаха фасадата на полуразрушената крепост. Натрошени камъни се бяха пръснали по двора, покривайки мозайката. Две стаи и половина на втория етаж и още една на третия — стаята, където бе загинал магьосникът — бяха изложени на показ пред външния свят. Под ярката слънчева светлина помещенията и тяхното обзавеждане изглеждаха мръсни и доста мизерни. Намиращите се вътре половин дузина войници, въоръжени с арбалети, отстъпиха припряно от зейналата пред тях бездна. После, блъскайки се един в друг, се промушиха бързо през вратите в далечния край на стаите и потънаха в недрата на крепостта.

Ерагон се опита да отгатне колко тежи един от късовете в гигантската купчина от отломки; сигурно стотици килограми. Ако той, Сапфира и елфите се хванеха да работят заедно, беше сигурен, че ще успеят да отместят камъните с магия, но това щеше да изцеди силите им и да ги направи уязвими. Нещо повече, щеше да отнеме неразумно дълго време. За миг младият Ездач си помисли за Глаедр — златният дракон притежаваше предостатъчно сила, за да вдигне цялата купчина камъни наведнъж — само че бързината бе от съществено значение, а докато отиде да вземе неговия Елдунари, щеше да мине много време. Пък и така или иначе, той не знаеше дори дали ще успее да убеди Глаедр да говори с него, камо ли да му помогне да спаси Роран и останалите.

После в ума му изникна образът на Роран така, както го бе зърнал за последно, преди градушката от камъни и прашният облак да го скрият от погледа му — застанал под вратата на крепостта — и внезапно осъзна какво трябва да направи.

— Сапфира, помогни им! — извика той, захвърли щита си и се втурна напред. Чу как зад него Аря произнася нещо на древния език — кратка фраза, която би могла да е: „Скрийте това!“. После елфката го застигна. Тичаше с меч в ръка, готова за битка.

Щом стигнаха до основата на купчината, Ерагон скочи нагоре с всичка сила. Приземи се на един крак върху наклонената повърхност на каменен блок и се оттласна пак — скачаше от камък на камък като планинска коза по стената на клисура. Рискуваше да размести камъните и да предизвика срутване, но това бе най-бързият начин да стигне до своята цел.

С един последен скок се озова на втория етаж на крепостта и се втурна през стаята. Блъсна вратата пред себе си, тя се тресна в стената и здравите дъбови дъски се сцепиха.

Ерагон се затича по коридора. Струваше му се, че екотът на стъпките му и тежкото му дишане звучат странно приглушено. Все едно ушите му бяха пълни с вода.

Забави крачки, щом наближи една отворена врата. През нея зърна кабинет, в който петима въоръжени мъже сочеха някаква карта и спореха. Никой от тях не го забеляза.

Той продължи да тича.

Сви на бегом зад един ъгъл и се сблъска с някакъв войник, който вървеше в обратната посока. Пред очите му изскочиха червени и жълти искри, когато прасна челото си в ръба на щита му. Вкопчи се в мъжа и двамата се заклатушкаха насам-натам в коридора като двойка пияни танцьори.

Войникът изруга, опитвайки се да възстанови равновесието си.

— Какво те е прихванало, бе, трижди проклет… — А после видя лицето на Ерагон и очите му се разшириха. — Ти?

Ерагон сви десния си юмрук и го фрасна в корема, точно под ребрата. Ударът отлепи войника от пода и го запрати нагоре, за да се блъсне в тавана.

— Аз — потвърди Ерагон, когато мъжът падна безжизнен на пода.

Продължи нататък. И без това учестеният му пулс сякаш бе станал двойно по-бърз, откакто влезе в крепостта; имаше чувството, че сърцето ще изскочи от гърдите му.

„Къде е?“ — мислеше си трескаво. Надникна през още една врата, но видя само празна стая.

Най-сетне, в края на един мрачен страничен коридор зърна вита стълба. Втурна се по нея надолу към първия етаж, взимайки по пет стъпала наведнъж, без изобщо да мисли за собствената си безопасност. Спря се само веднъж, колкото да изблъска от пътя си някакъв изненадан стрелец.

Стълбата свърши и той се озова в сводеста зала, която му напомни за катедралата в Драс-Леона. Завъртя се, оглеждайки я набързо: висящи по стените щитове, оръжия и червени знамена; тесни прозорчета високо горе под тавана; факли в поставки от ковано желязо; празни камини; дълги тъмни маси, подредени от двете страни на залата; а в средата — подиум, на който брадат, облечен в роба, мъж стоеше пред стол с висока облегалка. Ерагон се намираше в главната зала на крепостта. Отдясно, между него и двукрилата врата, която водеше към крепостната порта, имаше група от петдесет или повече войници. Златните бродерии на туниките им проблеснаха, когато те се размърдаха изненадано.

— Убийте го! — заповяда мъжът в робата. Звучеше по-скоро уплашено, отколкото властно. — Който го убие, ще получи една трета от съкровищата ми! Обещавам!

Ужасен гняв се надигна в Ерагон, щом видя, че отново ще го забавят. Той измъкна меча от ножницата, вдигна го над главата си и извика:

— Бризингър!

Полъхна въздух и около острието се завихриха призрачни синкави пламъци, които се стекоха към върха му. Топлината на огъня загря ръката на Ерагон чак до рамото и едната страна на лицето му.

После той сведе поглед към войниците.

— Чупката — изръмжа.

Те се поколебаха за миг, после се обърнаха и търтиха да бягат.

Ерагон се втурна напред, без да обръща внимание на по-мудните от тях, които още бяха в обсега на пламтящия му меч. Един се спъна и падна пред него; младежът го прескочи, без дори да докосне върха на шлема му.

Вятърът от движението му развяваше пламъците по острието на меча, така че те приличаха на гривата на препускащ кон.

Ерагон присви рамена и блъсна двукрилата врата на главната зала. Разби я и профуча през дълго, широко помещение, от двете страни на което се редяха стаи, пълни с войници, а също и със зъбни колела, скрипци и други механизми за вдигане и сваляне на решетката. После блъсна с пълна сила самата решетка, която му препречваше пътя към мястото, където бе стоял Роран, когато фасадата на крепостта бе рухнала.

При удара железните пръти се огънаха, но не се счупиха.

Ерагон залитна крачка назад.

Извлече отново енергия от диамантите в колана си, даден му от Белот Мъдрия, изчерпа целия им ценен запас и го насочи към Бризингър, подклаждайки огъня му до почти непоносима горещина. Мощен вик се изтръгна от гърлото му, когато замахна и удари решетката. Върху него се посипа рой от жълти и оранжеви искри, които оставиха дупчици върху ръкавиците и туниката му и опариха голата му кожа. Капка разтопено желязо падна със съскане на върха на ботуша му. Той я изтръска.

Замахна три пъти и част от решетката с размерите на човек падна навътре. Разсечените краища на метала грееха, нажежени до бяло, и озаряваха мястото с мекото си сияние.

Ерагон остави пламъците на Бризингър да угаснат и мина през отвора, който бе направил.

Първо зави наляво, после — надясно, а след това — пак наляво. Той тичаше по криволичещия коридор, който бе построен по този начин, за да забавя напредването на враговете, ако успеят да проникнат в крепостта.

Щом сви зад последния ъгъл, видя своята цел: затрупаното с отломки преддверие. Тук бе тъмно, защото падащите камъни бяха угасили факлите по стените, и дори с елфическото си зрение Ерагон можеше да различи само най-едрите предмети. Чу странно пъшкане и дращене, като че ли някакъв тромав звяр ровеше сред отломките.

— Наина — произнесе той.

Синя светлина, идваща от неопределена посока, заля помещението. И пред него, покрит с прах, кръв, пепел и пот, и оголил зъби в страховита гримаса, се появи Роран, борещ се с един войник над труповете на други двама.

Войникът трепна при внезапно блесналата светлина и Роран се възползва от това разсейване, за да го повали на колена. После измъкна камата от пояса на мъжа и я заби отстрани под челюстта му.

Войникът пририта два пъти и замря.

Дишайки тежко, Роран се надигна от трупа. От пръстите му капеше кръв. Погледна към Ерагон със странно изцъклен взор.

— Крайно време беше да… — каза той, а после подбели очи и припадна.