Наследството

Звукът на гласа му, докосването на ръката му

— Ааа!…

— Ще ми се вречеш ли във вярност на древния език?

— Никога!

Неговият въпрос и нейният отговор се бяха превърнали в нещо като ритуал помежду им — думи от детска игра — само дето в тази игра тя губеше, дори когато печелеше.

Ритуалите бяха единственото, което позволяваше на Насуада да запази разсъдъка си. Чрез тях тя внасяше ред в света си; благодарение на тях можеше да издържи от един миг до следващия, защото те й даваха нещо, за което да се хване, когато е лишена от всичко друго. Ритуали от мисли, ритуали от действия, ритуали от болка и облекчение: те се бяха превърнали в рамката, на която се крепеше животът й. Без тях щеше да изгуби себе си — като овца без пастир, поклонничка без вяра… Ездачка без дракон.

За съжаление този конкретен ритуал винаги завършваше по един и същи начин: с ново докосване на желязото.

Насуада закрещя и си прехапа езика, и устата й се изпълни с кръв. Закашля, мъчейки се да прочисти гърлото си, но кръвта бе прекалено много и тя започна да се дави. Дробовете й пареха от липсата на въздух и линиите на тавана заплуваха и потъмняха, а после паметта я напусна и не остана нищо, дори и мрак.

След това Галбаторикс й говореше, докато железата се нагряваха.

Това също бе станало един от техните ритуали.

Той беше изцерил езика й — или поне тя смяташе, че е той, а не Муртаг, — защото, както бе казал: „Няма да е хубаво да не можеш да говориш, нали? Тогава как ще разбера кога си готова да ми служиш?“.

Както и преди, кралят седеше от дясната й страна, в самия край на полезрението й, където тя можеше да го види само като обрамчена в златно сянка, с фигура, полускрита от дългото му, тежко наметало.

— Знаеш ли, веднъж срещнах баща ти, когато бе управител на главното имение на Ендуриел — каза Галбаторикс. — Разказвал ли ти е за това?

Насуада потрепери и затвори очи. Усети как от ъгълчетата им се стичат сълзи. Противно й беше да го слуша. Гласът му бе твърде могъщ, твърде съблазнителен; предизвикваше у нея желание да стори онова, което той искаше, само за да чуе от устата му най-скромната похвала.

— Да — промълви тя.

— По онова време не му обръщах голямо внимание. А и защо да го правя? Той беше слуга, незначителен човек. Ендуриел му позволяваше известна свобода, за да движи по-добре делата на имението — твърде голяма свобода, както се оказа впоследствие. — Кралят махна с ръка и светлината озари мършавата му длан, подобна на птичи крак. — Ендуриел винаги беше прекалено снизходителен. Драконът му беше по-умният от двамата; Ендуриел просто правеше каквото му се каже… Ама че странна и забавна поредица от събития ни спретна съдбата. Като си помисля, че мъжът, който се грижеше ботушите ми да са добре излъскани, стана моят най-опасен враг след Бром, а сега ти, неговата дъщеря, се върна в Уру’баен и скоро ще започнеш да ми служиш като баща си. Много иронично, не смяташ ли?

— Баща ми избяга, като при това едва не уби Дурза — отвърна тя. — Всичките ти заклинания и клетви за вярност не можаха да го задържат, както няма да можеш да задържиш и мен.

Стори й се, че Галбаторикс се намръщи:

— Да, това беше неприятно. Навремето Дурза беше доста смутен от случката. Изглежда, семейството кара хората да променят по-лесно същността си, а оттам и истинските си имена. Ето защо вече избирам слугите си само измежду безплодните и неженените. Обаче жестоко грешиш, ако си мислиш, че ще се измъкнеш от оковите си. Единственият начин да излезеш от Залата на гадателката е, като ми се вречеш във вярност или като умреш.

— Тогава ще умра.

— Колко недалновидно. — Позлатената сянка на краля се приведе към нея. — Никога ли не ти е минавало през ума, Насуада, че светът щеше да е по-лошо място, ако не бях свалил Ездачите?

— Ездачите са пазели мира — рече тя. — Пазели са цяла Алагезия от война, от чума… от заплахата на Сенките. По време на глад са носели храна на гладуващите. Как би могъл светът да е по-добро място без тях?

— Защото службата им си имаше цена. Ти по-добре от всички би трябвало да разбираш, че за всичко на тоя свят се плаща — независимо дали с пари, време или кръв. Нищо не е безплатно, дори и Ездачите. Особено Ездачите. Да, те пазеха мира, но също така задушаваха расите на тази земя, както елфите и джуджетата, така и нас, хората. С какви думи се възхваляват Ездачите, когато бардовете оплакват гибелта им? Че господството им е продължило хиляди години и по време на този прехвален златен век не се е променило почти нищо, освен имената на кралете и кралиците, които седели в самодоволство и сигурност на троновете си. О, имало е разни дребни вълнения — някоя Сянка тук, нашествие на ургали там, схватка между два джуджешки клана за някакъв рудник, от който никой, освен тях не се интересувал. Но като цяло редът на нещата си оставал абсолютно същият, както по времето, когато Ездачите установили властта си.

Насуада чу дрънчене на метал в метал, когато Муртаг разрови жаравата. Искаше й се да види лицето му, за да прецени как реагира на думите на Галбаторикс, но той по навик стоеше с гръб към нея, взирайки се в мангала. Поглеждаше я само когато трябваше да допре нажежения метал до плътта й. Това бе неговият ритуал и Насуада подозираше, че Муртаг се нуждае от него не по-малко, отколкото тя от своите.

А Галбаторикс продължаваше да говори:

— Това не ти ли се струва голямо зло, Насуада? Животът е промяна, ала Ездачите я потискаха, така че светът да тъне в неспокоен сън, неспособен да се отърси от оковите си, неспособен да се развива или запада според изискванията на природата… неспособен да се превърне в нещо ново? Видях със собствените си очи свитъците в хранилищата на Вроенгард и тук, в подземията на Илиреа, които описват открития — магически, механични и от всяка област на естествената философия — открития, които Ездачите са крили поради страх от онова, което ще се случи, ако тези неща станат общоизвестни. Ездачите бяха страхливци, сраснали се със стария начин на живот и на мислене и решени да ги бранят до сетния си дъх. Тяхната тирания бе нежна, но все пак тирания.

— Нима обаче решението бе убийство и измяна? — попита тя, без да се интересува дали той ще я накаже за това.

Галбаторикс се засмя, наглед искрено развеселен.

— Ама че лицемерие! Осъждаш ме за същото, което се опитваш да направиш и ти. Ако можеше, би ме убила намясто, и то без да се колебаеш повече, отколкото ако бях бясно куче.

— Ти си предател, аз не съм.

— Аз съм победителят. В крайна сметка нищо друго няма значение. С теб не сме толкова различни, колкото си мислиш, Насуада. Ти искаш да ме убиеш, защото вярваш, че смъртта ми ще бъде от полза за Алагезия, и защото смяташ, че макар да си още почти дете, можеш да се справиш по-добре от мен с управлението на Империята. Това твое високомерие би накарало други хора да те презират. Но не и мен, защото аз те разбирам. Точно по същите причини и аз вдигнах ръка срещу Ездачите, и то с право.

— Нима отмъщението няма нищо общо?

Стори й се, че Галбаторикс се усмихна.

— То може да ми е дало началното вдъхновение, но водещият ми мотив не бе нито омразата, нито отмъщението. Тревожех се в какво са се превърнали Ездачите и бях убеден — и все още съм, — че можем да процъфтим като раса едва когато те си отидат.

За миг болката от раните й я надви и Насуада не можеше да говори. После успя да прошепне:

— Ако това, което казваш, е вярно — нямам причина да ти вярвам, но ако все пак е така — значи с нищо не си по-добър от Ездачите. Ти оплячкоса библиотеките им и присвои всичките им запаси от знания, а досега не си споделил нищо от тях с когото и да било.

Той се приведе към нея и тя усети дъха му в ухото си.

— Това е защото, разпръснати сред купищата им тайни, аз открих намеци за по-велика истина — истина, която може да даде отговор на един от най-мъчните въпроси в историята.

Тръпка пробяга по гръбнака й.

— Какъв… въпрос?

Галбаторикс се облегна назад и подръпна края на наметалото си.

— Въпросът как някой крал или кралица може да наложи своите закони, когато сред поданиците му има такива, които използват магия. Щом осъзнах накъде водят тези намеци, зарязах всичко друго и се посветих на усилията да издиря тази истина, този отговор, защото знаех, че е от първостепенно значение. Ето защо запазих тайните на Ездачите за себе си; бях зает със своите изследвания. Отговорът на този въпрос трябва да бъде установен, преди да направя някое от тези открития обществено достояние. Светът вече е неспокойно място и е по-добре да укротим водите, преди да ги размътим отново… Трябваха ми близо сто години, за да открия нужната информация, а сега, когато вече разполагам с нея, ще я използвам, за да променя цяла Алагезия.

Магията е най-голямата несправедливост на света. Нямаше да е толкова нечестно, ако тази способност се срещаше само сред слабите — защото тогава щеше да е компенсация за онова, от което са ги лишили шансът или обстоятелствата — но не е така. Вероятността силните да могат да използват магия е същата, а те извличат и по-голяма полза от това. Достатъчно е човек да погледне елфите, за да се убеди, че е вярно. Проблемът не се ограничава до отделни индивиди; той засяга и взаимоотношенията между расите. За елфите е по-лесно да поддържат ред в обществото си, отколкото за нас, защото почти всичките могат да използват магия и следователно по-малко от тях са зависими от друг. В това отношение те имат късмет, какъвто ние, джуджетата и дори прокълнатите ургали нямаме. Ние можем да живеем в Алагезия само защото елфите ни разрешават. Ако искаха, биха могли да ни изтрият от лицето на земята с такава лекота, с каквато потоп помита мравуняк. Но вече не, не и когато аз съм тук, за да се противопоставя на тяхната мощ.

— Ездачите никога не биха им позволили да ни избият или да ни прогонят.

— Не, но докато Ездачите съществуваха, ние бяхме зависими от тяхната добра воля, а не е правилно да разчитаме на друг за своята сигурност. Ездачите са започнали като средство за опазване на мира между елфите и драконите, но накрая главната им цел бе станала да поддържат законите по цялата земя. Те обаче не бяха достатъчно за тази задача, както не са и моите собствени заклинатели — Черната ръка. Проблемът е твърде всеобхватен, за да може една група да се справи с него. Моят живот е ясно доказателство за това. Дори ако съществуваше надеждна група заклинатели, които са в състояние постоянно да бдят над всички други магьосници в Алагезия и са готови да се намесят и при най-малкия признак на злоупотреба, пак щяхме да сме зависими от същите онези, чиито сили се опитваме да ограничим. И в крайна сметка светът нямаше да е по-сигурно място, отколкото е сега. Не, за да решим този проблем, трябва да го атакуваме на по-дълбоко, по-фундаментално ниво. Древните са знаели как да го сторят, а сега знам и аз.

Галбаторикс се размърда на стола си и тя зърна остър проблясък в окото му, като от фенер в някоя дълбока пещера.

— Ще направя така, че никой магьосник да не може да нарани друг човек, джудже или елф. Никой няма да може да прави заклинания, без да е получил разрешение, а ще се позволяват само магии, които са полезни и благодатни. Дори елфите ще бъдат подчинени на това правило и ще се научат да си мерят думите внимателно или изобщо да не говорят.

— А кой ще дава разрешения? — попита тя. — Кой ще решава кое е позволено и кое не? Ти ли?

— Все някой трябва да го прави. Аз съм този, който осъзна какво е нужно, аз открих средствата да го осъществя и аз ще го приложа. Смешно ли ти се струва? Е, тогава, Насуада, запитай се следното: нима бях лош крал? Бъди искрена. По стандартите на предшествениците ми, не съм вършил нищо потресаващо.

— Беше жесток.

— Това не е същото… Ти си водила Варден, разбираш бремето на командването. Без съмнение осъзнаваш каква заплаха представлява магията за стабилността на всяко кралство? Нека ти дам само един пример: прекарал съм повече време, трудейки се над магиите, които предпазват монетите в кралството от фалшифициране, отколкото върху която и да било друга част от задълженията си. И въпреки това, несъмнено някъде има някой хитър дребен магьосник, който е намерил начин да заобиколи защитните ми заклинания и който в момента произвежда цели чували оловни монети, с които да мами както благородниците, така и простолюдието. Защо иначе мислиш, че толкова се старах да огранича употребата на магия в Империята?

— Защото представлява заплаха за теб.

— Не! Точно тук грешиш. Тя не е заплаха за мен. Никой и нищо не е. Заклинателите обаче са заплаха за правилния ход на делата в моето кралство, а това няма да го търпя. След като принудя всеки магьосник на света да спазва законите, представи си какъв мир и благоденствие ще се възцарят. Хората и джуджетата вече няма да се страхуват от елфите. Ездачите вече няма да са в състояние да налагат волята си другиму. Онези, които не могат да използват магия, вече няма да стават жертви на онези, които могат… Алагезия ще бъде преобразена и с тази наша новопридобита сигурност ще изградим едно по-прекрасно бъдеще, в което и самата ти можеш да участваш.

Съгласи се да ми служиш, Насуада, и ще имаш възможността да ръководиш създаването на един свят, какъвто никога досега не е съществувал — свят, в който хората ще зависят само от силата на крайниците си и остротата на ума си, а не от това дали случайността ги е дарила с магически умения. Човек може да развие тялото и ума си, но никога не може да се научи да използва магия, ако е роден без тази способност. Както казах, магията е голяма несправедливост и за доброто на всички аз ще наложа ограничения на всеки съществуващ магьосник.

Тя се взираше в линиите на тавана и се опитваше да не му обръща внимание. Толкова много от онова, което говореше Галбаторикс, приличаше на нещата, които сама си бе мислила. Той беше прав: магията бе най-разрушителната сила на този свят и ако имаше начин да бъде контролирана, Алагезия щеше да е едно по-добро място. Не й харесваше, че нищо не може да попречи на Ерагон да…

Синьо. Червено. Шарки от преплитащи се цветове. Туптенето на раните й. Насуада отчаяно се помъчи да се съсредоточи върху нещо друго, а не върху… нищо. Онова, за което се канеше да си помисли, беше нищо, не съществуваше.

— Ти ме наричаш зъл. Проклинаш името ми и се опитваш да ме свалиш. Но не забравяй, Насуада: не аз започнах тази война и не нося отговорност за онези, които загубиха живота си в нея. Аз не съм се стремил към това. Ти беше. Аз щях да съм напълно доволен да се посветя на своите проучвания, но Варден пожелаха да отмъкнат яйцето на Сапфира от съкровищницата ми, така че ти и твоите хора сте виновни за всичката кръв и мъка, която последва. В края на краищата вие сте тези, които върлуват из страната, опожаряват и грабят както им скимне, а не аз. И въпреки това имаш безочието да твърдиш, че аз съм лошият! Ако влезеш в домовете на селяните, те ще ти обяснят, че най-много ги е страх от Варден. Ще ти разкажат как разчитат на моите войници за закрила и как се надяват, че Империята ще срази Варден и всичко ще се върне постарому.

Насуада навлажни устни. Макар да знаеше, че дързостта може да й струва скъпо, каза:

— Струва ми се, че прекалено много негодуваш… Ако беше толкова загрижен за благоденствието на своите поданици, щеше още преди седмици да отлетиш да посрещнеш Варден, вместо да оставиш една армия да шета на воля из владенията ти. Разбира се, ако наистина си толкова сигурен в могъществото си, колкото се преструваш. Или пък те е страх, че елфите ще превземат Урубаен в твое отсъствие? — Както вече й бе станало навик, тя говореше за Варден, сякаш знаеше за тях не повече от всеки случаен човек в Империята.

Галбаторикс се размърда и Насуада разбра, че се кани да й отговори, но още не бе свършила.

— Ами ургалите? Не можеш да ме убедиш, че каузата ти е справедлива, когато си готов да изтребиш цяла раса, само за да облекчиш болката от загубата на първия си дракон. Нямаш ли отговор на това, клетвопрестъпнико?… Тогава да поговорим за драконите. Кажи ми защо изби толкова много, че обрече техния вид на бавно, но сигурно измиране. И накрая обясни ми защо се отнасяш толкова зле с пленените от теб Елдунари. — В гнева си тя позволи на това да й се изплъзне. — Ти си ги прекършил, съсипал и подчинил на волята си. Няма нищо правилно в нещата, които вършиш: само егоизъм и неизчерпаема жажда за власт.

В продължение на една дълга, неловка пауза Галбаторикс я гледаше мълчаливо. После тя видя как силуетът му се раздвижи, когато той скръсти ръце.

— Мисля, че железата би трябвало вече да са достатъчно горещи. Муртаг, ако обичаш…

Насуада стисна юмруци, забивайки нокти в кожата си, и мускулите й затрепериха въпреки всичките й усилия да ги задържи неподвижни. Един от ръжените изстърга в ръба на мангала, когато Муртаг го издърпа. Той се обърна към нея и тя неволно се взря във върха на светещия метал. После погледна в очите на Муртаг и видя вината и себеотвращението в тях, и я заля чувство на дълбока тъга.

„Какви глупаци сме — помисли си. — Какви жалки, нещастни глупаци.“

А после вече нямаше енергия за мислене, затова се върна към изтърканите си ритуали, вкопчвайки се в тях, за да оцелее, както удавник се вкопчва в парче дърво.

Когато Муртаг и Галбаторикс си тръгнаха, тя изпитваше твърде голяма болка, за да прави нещо друго, освен да се взира безразлично в шарките по тавана, мъчейки се да не плаче. Едновременно се потеше и трепереше, сякаш бе в треска, и не можеше да се съсредоточи върху едно нещо за повече от няколко секунди. Болката от изгарянията не утихваше, както става при порязвания или синини; всъщност пулсирането в раните й като че ли се усилваше с времето.

Насуада затвори очи и се концентрира върху това да забави дишането си и да накара тялото си да се отпусне.

При първото посещение на Галбаторикс и Муртаг беше далеч по-смела. Беше ги проклинала и дразнила, и бе направила всичко по силите си да ги уязви с думи. Само че Галбаторикс — чрез Муртаг — я бе накарал да съжалява за своята дързост и тя скоро загуби желание да се бунтува открито. Желязото я правеше плаха; само при спомена за него й се искаше да се свие на кълбо. При второто им, последно засега посещение, бе говорила колкото се може по-малко преди неразумното си избухване в края.

Беше се опитала да провери твърдението на Галбаторикс, че нито той, нито Муртаг ще я излъжат. Направи го, като им задаваше въпроси за вътрешните дела на Империята — факти, за които я бяха информирали нейните шпиони, но Галбаторикс нямаше причини да подозира, че тя ги знае. Доколкото можеше да определи, досега и двамата й казваха истината, но не смяташе да вярва на всичко, изречено от краля, след като нямаше начин да се увери в правдивостта на думите му.

Що се отнася до Муртаг, не беше толкова сигурна. Когато кралят бе с него, тя не вярваше на думите му, но когато останеше сам…

Няколко часа след първата й мъчителна аудиенция с крал Галбаторикс — тъкмо когато бе потънала в лек, неспокоен сън — Муртаг бе дошъл сам в Залата на гадателката, с размътени очи и вонящ на алкохол. Той бе застанал до монолита, на който лежеше тя, и се бе взрял в нея с такова странно, измъчено изражение, че Насуада не бе сигурна какво ще направи.

Накрая Муртаг се извърна, отиде до най-близката стена и се смъкна на пода до нея. Остана да седи там, придърпал колена към гърдите си. Дългата му рошава коса закриваше по-голямата част от лицето му, а от ожулените кокалчета на дясната му ръка се процеждаше кръв. След минути, както й се стори, той бръкна под тъмнокафявия си жакет — защото носеше същите дрехи като преди, макар и без маската, — и измъкна малка каменна бутилка. Отпи няколко пъти от нея и заговори.

Говореше, а тя го слушаше. Нямаше избор, но не си позволи да вярва на казаното. Поне отначало. Не знаеше дали всичко това не е преструвка, с цел да спечели доверието й.

Първо Муртаг й разказа доста объркана история за човек на име Торнак, която включваше злополука при езда и някакъв съвет, който Торнак му дал за това как трябва да живее един почтен мъж. Тя не успя да разбере дали Торнак беше приятел, слуга, далечен роднина или някаква комбинация от тези неща, но какъвто и да беше, явно означаваше много за Муртаг.

Когато свърши с разказа си, младият мъж каза:

— Галбаторикс щеше да нареди да те убият… Знаеше, че Елва не те пази както по-рано, затова реши, че моментът е идеален да опита покушение. Аз научих за плана му съвсем случайно; присъствах, когато даде заповедите си на Черната ръка. — Муртаг поклати глава. — Вината е моя. Аз го убедих вместо това да те докара тук. Идеята му хареса; знаеше, че ще подмамиш Ерагон да дойде по-бързо… Това беше единственият начин да му попреча да те убие… Съжалявам… Съжалявам. — И той зарови глава в ръцете си.

— По-добре да бях умряла.

— Знам — рече Муртаг с дрезгав глас. — Ще ми простиш ли?

Тя не отговори. Разкритието му само я накара да се почувства по-неспокойна. Защо си бе направил труда да спаси живота й и какво очакваше в замяна?

Известно време той не каза нищо повече. После, като ту плачеше, ту беснееше, й разказа как е бил отгледан в двора на Галбаторикс, за недоверието и завистта, с която се бе сблъсквал като син на Морзан, за благородниците, които се бяха опитвали да го използват, за да си спечелят благоразположението на краля, и за копнежа по майка си, която почти не помнеше. На два пъти спомена Ерагон и го наруга, наричайки го глупак, обичан от съдбата.

— Той не би се справил толкова добре, ако местата ни бяха разменени. Но майка ни избра да отведе него в Карвахол, а не мен. — Муртаг плю на пода.

На Насуада целият този епизод й се стори сълзлив и изпълнен със самосъжаление и неговата слабост само събуди презрението й, докато той не й разказа как Близнаците го отвлекли от Фардън Дур, колко зле се отнасяли с него по пътя до Уру’баен и как Галбаторикс го прекършил след пристигането им. Някои от мъченията, които описваше, бяха по-лоши от нейните — ако думите му бяха верни — и я накараха да изпита леко съчувствие към нещастието му.

— Погуби ме Торн — призна накрая Муртаг. — Когато той се излюпи за мен и се обвързахме… — Младежът поклати глава. — Обичам го. Та как мога да не го обичам? Обичам го също както Ерагон обича Сапфира. В мига щом го докоснах, бях загубен. Галбаторикс го използва срещу мен. Торн беше по-силният от двама ни. Не се предаде. Но аз не можех да го гледам как страда, затова се врекох във вярност на краля, а после… — Устните на Муртаг се свиха от погнуса. — А после Галбаторикс влезе в ума ми. Научи всичко за мен и ми каза истинското ми име. И сега му принадлежа… Навеки.

Той опря глава в стената и затвори очи, и тя видя как сълзи се стичат по бузите му.

Накрая Муртаг се изправи и на път към вратата спря до нея и я докосна по рамото. Ноктите му, забеляза тя, бяха чисти и подрязани, но далеч не толкова добре обгрижвани като тези на надзирателя й. Той промълви няколко думи на древния език и миг по-късно болката й се стопи, макар че раните й изглеждаха същите като преди.

Когато Муртаг махна ръката си, тя каза:

— Не мога да ти простя… но те разбирам.

Той кимна и се отдалечи, залитайки, като я остави да се чуди дали е намерила нов съюзник.