Наследството

Предсмъртни гърчове

Роран седеше на носилка, която елфите бяха сложили върху един от многото каменни блокове току зад разрушената порта на Уру’баен, и раздаваше заповеди на воините пред себе си.

Четирима елфи го бяха изнесли извън града, където можеха да използват магия, без да се страхуват, че заклинанията на Галбаторикс ще изкривят техните. Бяха изцерили изкълчената му ръка и счупените му ребра, както и другите рани, нанесени му от Барст, но го предупредиха, че ще минат седмици, преди костите му да станат здрави като преди и настояха да не стои прав през остатъка от деня.

Роран пък бе настоял да се присъедини към битката. Елфите почнаха да спорят с него, но той им каза:

— Или ще ме отнесете обратно, или ще отида сам.

Недоволството им бе очевидно, но накрая се съгласиха и го донесоха на това място, където седеше сега, загледан над площада.

Както и бе очаквал, войниците бяха загубили желание да се бият след смъртта на командира им и Варден бяха успели да ги изтласкат назад в тесните улички. Докато Роран се върне, вече бяха завзели около една трета от града, или даже повече, и бързо се приближаваха към цитаделата.

Бяха дали много жертви — мъртвите и умиращите осейваха улицата, а канавките бяха почервенели от кръв — но след последните им успехи армията бе обзета отново от вяра в победата; Роран го виждаше по лицата на хората, джуджетата и ургалите, макар и не по тези на елфите, които продължаваха да излъчват студена ярост заради смъртта на тяхната кралица.

Елфите го безпокояха; беше ги видял да убиват войници, които се опитваха да се предадат, посичайки ги без никакви угризения. Изглежда, веднъж освободена, жаждата им за кръв трудно можеше да се овладее.

Скоро след като Барст падна, крал Орин бе уцелен със стрела в гърдите, докато щурмуваше едно караулно помещение дълбоко в града. Раната беше сериозна и май дори елфите не бяха сигурни, че ще могат да я изцерят. Войниците на краля бяха отнесли Орин обратно в лагера и досега Роран не бе чул никаква вест за съдбата му.

Макар че не можеше да се бие, Роран все пак можеше да дава заповеди. На своя глава започна да организира армията откъм тила, като събираше откъснали се от частите си воини и ги изпращаше със задачи из Уру’баен — първата от които бе да пленят останалите катапулти по стените. Когато получеше информация, която смяташе, че трябва да се знае от Йормундур, Орик, Мартланд Червенобрадия или някой от другите капитани в армията, пращаше хора да ги намерят между сградите и да им я предадат.

— … и ако видиш някакви войници в близост до голямата сграда с купола край пазара, погрижи се да съобщиш на Йормундур и за това — каза той на слабия, висок воин, който стоеше пред него.

— Слушам, сър — отвърна мъжът и адамовата му ябълка подскочи, когато преглътна.

Роран се втренчи в него за миг, запленен от това движение, после махна с ръка и каза:

— Върви.

Докато мъжът се отдалечаваше тичешком, Роран се намръщи и се взря над островърхите покриви на къщите към цитаделата в основата на надвисналата скала.

„Къде си?“ — зачуди се той. Никой не бе виждал Ерагон или другите с него, откакто бяха влезли в крепостта, и продължителното им отсъствие го тревожеше. Можеше да се сети за множество обяснения за закъснението, но никое от тях не вещаеше нещо хубаво. Най-благо приятният вариант бе Галбаторикс просто да се крие и Ерагон и спътниците му да го търсят. Но след като бе видял могъществото на Шруйкан предната нощ, Роран не можеше да си представи, че кралят би избягал от враговете си.

Ако най-лошите му страхове се сбъднеха, тогава победата на Варден щеше да се окаже кратка и Роран знаеше, че няма голяма вероятност той или някой от другите воини в армията им да доживее до края на деня.

Един от мъжете, които бе пратил по-рано — стрелец с пясъчноруса коса и румено петно по средата на всяка буза — се появи тичешком от една улица вдясно от Роран. Спря пред каменния блок и сведе глава, докато се опитваше да си поеме дъх.

— Намери ли Мартланд? — попита Роран.

Стрелецът закима и косата му се замята над лъщящото му от пот чело.

— И му предаде съобщението ми?

— Тъй вярно, сър. Мартланд ми каза да ви предам, че… — Той млъкна, за да си поеме дъх. — … войниците са се оттеглили от баните, но са се барикадирали в едно здание близо до южната стена.

Роран се размърда върху носилката и болка прониза наскоро излекуваната му ръка.

— Ами кулите по стените между баните и хамбарите? Завзети ли са вече?

— Две от тях; още водим битка за останалите. Мартланд обаче е убедил няколко елфи да отидат да помогнат. Също така…

Прекъсна го приглушен рев от вътрешността на каменния хълм.

Стрелецът пребледня, с изключение на румените петна по бузите му, които изглеждаха още по-ярки и червени отпреди, като размазана боя по кожата на труп.

— Сър, това…

— Шшшт! — Роран наклони глава, вслушвайки се. Само Шруйкан би могъл да реве толкова мощно.

Известно време не се чу нищо повече. После нов рев се разнесе от вътрешността на цитаделата и на Роран му се стори, че различава други, по-слаби шумове, макар да не бе сигурен какви са.

Навсякъде около разрушената порта хора, елфи, джуджета и ургали спряха и погледнаха към цитаделата.

Отекна трети рев, още по-мощен от предишния.

Роран стисна края на носилката. Тялото му се бе вцепенило.

— Убий го — промърмори той. — Убий копелето.

Вибрация — слаба, но доловима — премина през града, сякаш нещо много тежко се бе стоварило на земята. Едновременно с това Роран чу звук, който му заприлича на чупене.

Над Уру’баен се възцари тишина и всяка следваща секунда сякаш се проточваше по-дълго от предишната.

— Мислите ли, че той има нужда от помощта ни? — попита тихо стрелецът.

— Не можем да направим нищо за тях — отвърна Роран, без да откъсва очи от цитаделата.

— Не биха ли могли елфите…

Земята затътна и се разтресе, после предната част на цитаделата избухна навън в кълбо от жълто-бял пламък, толкова ярък, че Роран видя костите в шията и главата на стрелеца — плътта му бе като червено гроздово зърно пред запалена свещ.

Роран сграбчи мъжа и се претърколи през ръба на каменния блок, повличайки го със себе си.

Докато падаха, ги удари звукова вълна. Роран имаше чувството, че в ушите му се забиват шипове. Изкрещя, но не можа да чуе гласа си — нито каквото и да било друго след първоначалния гръм. Паважът под тях подскочи, облак от прах и отпадъци прелетя над главите им, затулвайки слънцето, и силен вятър задърпа дрехите на Роран.

Прахта го накара да стисне очи. Можеше само да държи стрелеца и да чака катаклизмът да премине. Опита да си поеме дъх, но горещият вятър грабна въздуха от устните и носа му, преди да е успял да изпълни дробовете си. Нещо го удари по главата и той усети, че шлемът му отхвърча.

Трусовете продължиха много дълго време, но накрая земята се успокои отново и Роран отвори очи, страхувайки се от това, което ще види.

Въздухът бе сив и мътен; обектите, намиращи се на повече от няколкостотин стъпки, се губеха в мъглата. Малки парчета дърво и камък валяха от небето, заедно с частици пепел. Една счупена греда, която лежеше от другата страна на улицата — част от стълбище, разбито от елфите, когато унищожиха портата — гореше. Вече бе почерняла цялата от топлината на експлозията. Воините, останали на открито, сега лежаха на земята — някои още мърдаха, други очевидно бяха мъртви. Роран погледна към стрелеца. Мъжът бе прехапал долната си устна и брадичката му бе обляна в кръв.

Помогнаха си взаимно да се изправят и Роран погледна към мястото, където се бе намирала цитаделата. Не виждаше нищо, освен сив полумрак. „Ерагон!“ Възможно ли бе двамата със Сапфира да са преживели експлозията? Възможно ли бе да оцелее някой, намиращ се близо до центъра на подобен ад?

Роран отвори уста няколко пъти, опитвайки се да прочисти ушите си, които звънтяха и го боляха силно, но без резултат. Когато докосна дясното, по пръстите му остана кръв.

— Чуваш ли ме? — изкрещя той на стрелеца. Думите не бяха нищо повече от вибрации в устата и гърлото му.

Мъжът се намръщи и поклати глава.

Пристъп на замайване накара Роран да се наведе и подпре на каменния блок. Докато чакаше да си възвърне равновесието, си помисли за надвисналата над тях скала и изведнъж му хрумна, че може целият град да е в опасност.

„Трябва да се махнем, преди да е паднала“ — помисли си. Изплю кръв и пясък на паважа. После погледна пак по посока на цитаделата. Прахта продължаваше да я скрива. Мъка стисна сърцето му.

„Ерагон!“