Наследството

Кухината, част втора

За миг Ерагон не можеше да мърда или да диша.

После прошепна:

— Яйца, Сапфира… Яйца.

Тя потрепери, сякаш от студ, и люспите по гърба й настръхнаха, надигайки леко връхчетата си от кожата й.

— Кои сте вие? — попита Ерагон ума. — Откъде да знаем, че можем да ви вярваме?

— Те казват истината, Ерагон — обади се Глаедр на древния език. — Знам, защото Оромис беше сред онези, които създадоха плана на това място.

— Оромис…?

Преди Глаедр да може да поясни, другият ум каза:

— Името ми е Умарот. Моят Ездач бе елфът Враел, водачът на нашия орден, преди да ни сполети гибелта. Говоря от името на другите, но не ги командвам, защото макар много от нас да бяха обвързани с Ездачи, повечето не бяха, а дивите ни братя не признават друга власт, освен своята собствена. — Той изрече това с нотка на раздразнение. — Би било твърде объркващо да говорим всички заедно, затова моят глас ще представлява останалите.

— Това ти ли си? — Ерагон посочи сребристия мъж с драконова глава, застанал пред него и Сапфира.

— Не — отвърна Умарот. — Това е Куарок, Ловеца на нидвали и Проклятието на ургалите. Силвари Чародейката изработи за него тялото, което носи сега, за да има кой да ни защитава, в случай че Галбаторикс или някой друг враг проникне със сила в Хранилището на душите.

Докато Умарот говореше, мъжът с драконовата глава посегна с дясната ръка към лявата страна на тялото си, освободи едно лостче и отвори предната част на гърдите си като врата на шкаф. Вътре лежеше едно пурпурно истинско сърце, заобиколено от хиляди сребърни жички, не по-дебели от косъм. После Куарок затвори нагръдника си и Умарот каза:

— Не, аз съм тук — и насочи погледа на Ерагон към една ниша, която съдържаше голям бял Елдунари.

Младият Ездач бавно прибра Бризингър.

Яйца и Елдунари. Струваше му се, че не може да възприеме наведнъж мащабите на това разкритие. Мислите му се влачеха мудно, като че ли бе получил удар по главата, което в известен смисъл си беше така.

Тръгна към полиците вдясно от черната, покрита с глифове, арка, после спря пред Куарок и попита, едновременно на глас и с ума си:

— Може ли?

Мъжът с драконовата глава щракна със зъби и се оттегли с гърмящи стъпки, за да застане до сияещата яма по средата на залата. Все пак остави меча си изваден — и Ерагон бе наясно с този факт през цялото време.

Почуда и благоговение изпълниха младежа, докато се приближаваше към яйцата. Той се подпря на долната полица и изпусна треперлив дъх, докато се взираше в едно златисточервено яйце, високо почти пет стъпки. Обзет от внезапно желание, свали едната си ръкавица и допря голата си длан до яйцето. То бе топло на докосване и когато Ерагон устреми ума си, усети дремещото съзнание на неизлюпения дракон в него.

Горещият дъх на Сапфира облъхна врата му, когато тя дойде при него.

— Твоето яйце беше по-малко — каза той.

— Защото майка ми не беше толкова възрастна и толкова едра като драконката, която е снесла това.

— Аха. Не ми беше минало през ума.

Младият Ездач огледа останалите яйца и почувства как гърлото му се свива.

— Толкова са много — прошепна. Притисна рамо към масивната челюст на Сапфира и усети тръпките, минаващи през нея. Личеше си, че тя не иска нищо друго, освен да се радва и да прегърне умовете на сродниците си, но също като него й бе трудно да повярва, че онова, което вижда, е истинско.

Драконката изсумтя и завъртя глава, оглеждайки останалата част от стаята, а после нададе рев, от който от тавана се посипа прах.

— Как?! — изръмжа тя наум. — Как сте могли да избягате от Галбаторикс? Ние драконите не се крием от битка. Не сме страхливци, че да бягаме от опасността. Обяснете!

— Не толкова високо, Бяртскулар, че ще разтревожиш малките в яйцата им — смъмри я Умарот.

Муцуната на Сапфира се набръчка, когато се озъби.

— Тогава говори, древни, и ни кажи как е възможно това.

За миг Умарот изглеждаше развеселен, но когато й отвърна, думите му бяха печални.

— Права си: ние не сме страхливци и не се крием от битка, но дори драконите могат да се спотайват и да чакат, за да изненадат жертвата си. Не си ли съгласни, Сапфира?

Тя изсумтя пак и размаха опашка.

— Освен това не сме като Фангурите или по-нисшите змии, които изоставят малките си да живеят или умрат според прищевките на съдбата. Ако се бяхме включили в битката за Дору Араеба, само щяхме да бъдем унищожени. Победата на Галбаторикс щеше да е пълна — каквато той наистина вярва, че е — и видът ни щеше да изчезне завинаги от лицето на земята.

— След като станаха ясни истинските мащаби на силата и амбициите на Галбаторикс — обади се Глаедр, — и след като осъзнахме, че той и предателите с него смятат да нападнат Вроенгард, Враел, Умарот, Оромис, аз и няколко други решихме, че ще е най-добре да скрием яйцата на нашата раса, както и известен брой Елдунари. Беше лесно да убедим дивите дракони; Галбаторикс ги преследваше и те нямаше как да се защитят от магията му. Дивите дракони дойдоха тук и възложиха на Враел да се грижи за неизлюпеното им потомство, а тези, които можеха, снесоха яйца, макар че иначе биха изчакали, защото знаехме, че е заплашено оцеляването на расата ни. Оказа се, че предохранителните ни мерки са били добра идея.

Ерагон разтърка слепоочията си.

— Защо не знаеше за това по-рано? Ами Оромис? И как е възможно да се скрият умовете им? Ти ми каза, че това не може да бъде сторено.

— Не може — отвърна Глаедр, — или поне не само с магия. В този случай обаче, където магията се проваля, разстоянието може да успее. Ето защо се намираме дълбоко под земята, на цяла миля под връх Еролас. Дори Галбаторикс и Клетвопрестъпниците да се бяха сетили да потърсят с умовете си на такова невероятно място, при всичките скали над нас трудно биха усетили нещо повече от объркани енергийни потоци и щяха да ги припишат на водовъртежи в кръвта на земята, която се намира малко по-надолу. Нещо повече, преди битката за Дору Араеба, преди повече от сто години, всички Елдунари бяха въведени в транс, толкова дълбок, че да прилича на смърт, което допълнително затрудни откриването им. Планът ни беше да ги събудим след края на битката, но онези, които построиха това място, също така направиха заклинание, което да ги събуди от транса им, след като изтекат няколко месеца.

— Както и стана — рече Умарот. — Хранилището на душите бе поместено тук и по друга причина. Ямата, която виждате, стига до езеро от разтопен камък, което лежи под тези планини от раждането на света. То ни осигурява топлината, нужна на яйцата, за да се чувстват добре, както и светлината, нужна на нас, Елдунари, за да запазим силата си.

Ерагон се обърна към Глаедр:

— Още не си отговорил на въпроса ми: защо ти и Оромис не помнехте това място?

Отговори му Умарот:

— Защото всички, които знаеха за Хранилището на душите, в това число и Глаедр, се съгласиха знанието да бъде премахнато от умовете им и заменено с фалшива памет. Решението не беше лесно, особено за майките на яйцата, но не можехме да позволим никой извън тази стая да знае истината, за да не би Галбаторикс да я разбере от тях. Затова се сбогувахме с приятелите и другарите си, съзнавайки напълно, че може никога да не ги видим отново и че ако се случи най-лошото, те ще умрат с вярата, че сме навлезли в пустотата… Както казах, решението не беше лесно. Също така заличихме от паметта на всички името на скалата, която бележи входа към това убежище, както по-рано бяхме заличили имената на тринайсетте дракона, решили да ни изменят.

— Аз прекарах последните сто години, вярвайки, че видът ни е обречен на забвение — каза Глаедр. — Да разбера сега, че душевните ми страдания са били напразни… Радвам се обаче, че с неведението си можах да помогна за опазването на нашата раса.

После Сапфира попита Умарот:

— Защо Галбаторикс не е забелязал, че вие и яйцата липсвате?

— Помислил си е, че сме загинали в битката. Ние бяхме само малка част от намиращите се на Вроенгард Елдунари, недостатъчна, че липсата ни да събуди неговите подозрения. Що се отнася до яйцата, без съмнение е бил бесен от загубата им, но не е имал причина да мисли, че тук е замесена някаква хитрост.

— Ах, да — рече тъжно Глаедр. — Ето защо Тувиел се съгласи да се жертва: за да скрие измамата ни от Галбаторикс.

— Но Тувиел не беше ли убил много от своите? — попита Ерагон.

— Така е, и това бе огромна трагедия — отвърна Умарот. — Все пак бяхме се уговорили той да не действа, освен ако не стане очевидно, че поражението е неизбежно. Принасяйки се в жертва, Тувиел унищожи сградите, където обикновено държахме яйцата, и също така направи острова отровен, за да не реши Галбаторикс да се засели тук.

— А той знаеше ли защо се самоубива?

— Не и в момента, когато го направи. Знаеше, само че е необходимо. Един от Клетвопрестъпниците бе убил дракона му месец по-рано. Макар че Тувиел се въздържа да навлезе в пустотата, защото имахме нужда от всеки воин в битката срещу Галбаторикс, той вече нямаше желание да живее. Даже се зарадва на задачата си; тя му даваше избавлението, за което копнееше, като същевременно му позволяваше да бъде в услуга на нашата кауза. Като пожертва живота си, Туви си осигури бъдещето както на нашата раса, така и на Ездачите. Той беше велик и храбър герой и някой ден името му ще се възпява във всички краища на Алагезия.

— А след битката сте чакали — каза Сапфира.

— Така е — съгласи се Умарот. Мисълта да прекараш над сто години в една-единствена стая, заровена дълбоко под земята, накара Ерагон да потрепери. — Обаче не стояхме бездейно. Когато се събудихме от своя транс, започнахме да устремяваме умовете си навън, отначало предпазливо, а после с все по-голяма увереност, след като осъзнахме, че Галбаторикс и Клетвопрестъпниците са напуснали острова. Обединена, силата ни е голяма и ние бяхме в състояние да наблюдаваме много от онова, което се случваше по света през годините. Не можем да използваме ясновидство, не и по нормалния начин, но можем да виждаме сплитовете от енергия, простиращи се през Алагезия, и често можем да чуем мислите на онези, които не полагат усилия да защитят умовете си. По този начин събирахме информацията си.

Докато десетилетията се нижеха, започнахме да губим надежда, че някой ще успее да убие Галбаторикс. Бяхме се приготвили да чака ме векове, ако е нужно, но усещахме, че силата на Яйцетрошача расте, и се бояхме, че чакането ни може да се проточи не векове, а хилядолетия. Стигнахме до съгласие, че това е неприемливо както за здравия ни разум, така и за малките в яйцата. Те са обвити с магия, която забавя растежа им, и могат да останат в това състояние още години, но не е добре за тях да стоят твърде дълго в черупките си. Ако го направят, съзнанието им може да се деформира и да станат особени.

Затова, подтиквани от своята загриженост, започнахме да се намесваме в събитията, които виждахме. Отначало намесата ни бе дребна: побутване тук, прошепната идея там, чувство за тревога у някой, който скоро ще попадне в засада. Невинаги успявахме, но можехме да помогнем на онези, които все още се бореха срещу Галбаторикс, и с течение на времето станахме по-вещи и по-уверени в намесите си. В няколко редки случая присъствието ни беше забелязано, но никой не успя да определи кой или какво сме ние. На три пъти успяхме да уредим смъртта на някой от Клетвопрестъпниците; когато не бе ръководен от страстите си, Бром беше полезно оръжие за нас.

— Помагали сте на Бром! — възкликна Ерагон.

— Да, а също и на мнозина други. Когато човекът, известен като Хефринг, открадна яйцето на Сапфира от съкровищницата на Галбаторикс — преди близо двайсет години, — ние му помогнахме да се измъкне, но стигнахме твърде далеч, защото той ни забеляза и се уплаши. Побягна и не се срещна с Варден, както трябваше да направи. По-късно, когато Бром спаси яйцето и Варден и елфите започнаха да водят младоци при него, в опит да намерят онзи, за когото то ще се излюпи, решихме, че трябва да направим някои приготовления за такъв случай. Затова устремихме умовете си към котколаците, които са отколешни приятели на драконите, и разговаряхме с тях. Те се съгласиха да ни помогнат и ние им дадохме знанието за Скалата на Кутиан и за ярката стомана под корените на дървото Меноа, а после изтрихме от паметта им всички спомени за нашия разговор.

— Направили сте всичко това оттук? — попита удивено Ерагон.

— Това и повече. Не си ли се чудил някога защо яйцето на Сапфира се появи пред теб, докато се намираше насред Гръбнака?

— Това е било ваше дело? — възкликна Сапфира, шокирана не по-малко от младия Ездач.

— Мислех, че защото Бром ми е баща, Аря ме е объркала с него.

— Не — рече Умарот. — Заклинанията на елфите не се объркват толкова лесно. Ние променихме потока на магията, така че вие със Сапфира да се срещнете. Смятахме, че има шанс — малък, но все пак шанс — да се окажеш подходящ за нея. Бяхме прави.

— Но защо не ни доведохте тук по-рано? — попита Ерагон.

— Защото имахте нужда от време за обучението си, а и в противен случай рискувахме да издадем присъствието си на Галбаторикс, преди вие или Варден да сте готови да се изправите срещу него. Ако се бяхме свързали с вас след Битката на Пламтящите равнини, например, каква щеше да е ползата от това, след като Варден бяха още толкова далеч от Уру’баен?

Настъпи кратка тишина.

После младият Ездач бавно попита:

— Какво друго сте направили за нас?

— Няколко побутвания, най-вече предупреждения. Видения за Аря в Гил’еад, когато тя имаше нужда от помощта ти. Изцеряването на раната на гърба ти по време на Агаети Бльодрен.

Откъм Глаедр се излъчи чувство на неодобрение.

— Пратили сте ги в Гил’еад необучени и без защитни заклинания, знаейки, че ще трябва да се изправят срещу Сянка?

— Мислехме, че Бром ще е с тях, но дори и след смъртта му не можехме да ги спрем, защото те трябваше да отидат в Гил’еад, за да се срещнат с Варден.

— Чакайте — каза Ерагон. — Вие ли бяхте отговорни за моята… трансформация?

— Отчасти. Докоснахме образа на нашата раса, който елфите призоваха по време на тържеството. Ние осигурихме вдъхновението, а той — като осигури силата за заклинанието.

Ерагон сведе поглед и стисна юмруци за момент не толкова ядосан, колкото изпълнен с други емоции, така че не можеше да стои спокойно. Сапфира, Аря, мечът му, самото състояние на тялото му — дължеше всичко това на драконите в тази стая.

— Елрун оно — каза той благодаря ви.

— Няма защо, Сенкоубиецо.

— Помагали ли сте също и на Роран?

— Братовчед ти не се е нуждаел от нашата помощ. — Умарот помълча малко. — Вече от доста години ви наблюдаваме, Ерагон и Сапфира. Видяхме ви как израснахте от новоизлюпени до могъщи воини и се гордеем с всичко, което постигнахте. Ти, Ерагон, си всичко, което сме се надявали да бъде един нов Ездач. А ти, Сапфира, показа, че си достойна да се числиш към най-великите представите ли на нашата раса.

Радостта и гордостта на драконката се смесиха с тези на младия Ездач. Той се отпусна на едното си коляно, докато тя задращи по пода и сведе глава. Искаше му се да подскача, да крещи и да празнува по други начини, но не направи нищо такова. Вместо това каза:

— Мечът ми е на ваше разположение…

— … както и моите зъби и нокти — добави Сапфира.

— До края на дните ни — завършиха и двамата едновременно. — Какво ще искате от нас, Ебритилар?

Откъм Умарот се излъчи задоволство и той отвърна:

— Сега, след като ни намерихте, дните ни на криене свършиха; ще дойдем с вас в Уру’баен и ще се сражаваме, за да убием Галбаторикс. Дошло е времето да напуснем своята бърлога и веднъж завинаги да се изправим срещу този изменник и яйцетрошач. Без нас той ще проникне в умовете ви също толкова лесно, колкото го сторихме ние, защото разполага с много Елдунари.

— Не мога да нося всички ви — рече Сапфира.

— Няма да се наложи — отвърна Умарот. — Петима от нас ще останат да бдят над яйцата заедно с Куарок. В случай че не успеем да победим Галбаторикс, те няма да се намесват повече в сплитовете енергия, а ще се задоволят да чакат, докато не стане безопасно за драконите да излязат в Алагезия. Но не се тревожи; няма да сме ти в тежест, защото ще ти осигурим нужната сила, за да ни носиш.

— Колко сте? — попита Ерагон, оглеждайки стаята.

— Сто трийсет и шест. Но не си мисли, че ще успеем да победим поробените от Галбаторикс Елдунари. Прекалено сме малко, а и онези, които бяха избрани да останат в това хранилище, бяха или твърде стари и ценни, за да рискуват да се бият, или твърде млади и не опитни, за да участват в битката. Ето защо аз реших да се присъединя към тях; аз представлявам мост между групите, точка на взаимно разбирателство, каквато иначе щеше да липсва. По-старите са мъдри и наистина могъщи, но умовете им криволичат по странни пътища и често е трудно да ги убедиш да се съсредоточат върху нещо извън сънищата им. По-младите имат по-злочеста участ: те са се разделили с телата си преждевременно, поради това умовете им остават ограничени от размера на техния Елдунари, който вече не може да расте, след като е напуснал плътта им. Нека това ти е за урок, Сапфира, да не изхвърляш своя Елдунари, преди да си достигнала внушителни размери, освен ако се намираш в изключително тежко положение.

— Значи въпреки всичко те ни превъзхождат — рече мрачно младият Ездач.

— Да, Сенкоубиецо. Но сега Галбаторикс не може да те постави на колена, в мига щом те зърне. Може да не сме в състояние да ги надвием, но ще успеем да блокираме неговите Елдунари, докато вие със Сапфира направите каквото е нужно. Не губете надежда; ние знаем много неща, много тайни за войната, магията и за начина, по който функционира светът. Ще ви научим на каквото можем и може би някаква част от знанието ни ще ви позволи да убиете краля.

После Сапфира се поинтересува за яйцата и научи, че са спасени двеста четиридесет и три. Двайсет и шест бяха определени за свързване с Ездачи; останалите бяха необвързани. После се заеха да обсъждат полета до Уру’баен. Докато Умарот и Глаедр съветваха Сапфира кой е най-краткият път до града, мъжът с драконовата глава прибра меча си, остави щита си и започна да сваля Елдунари един по един от нишите им в стената. Поставяше всеки от скъпоценните камъни в копринената торбичка, върху която лежеше, а после ги нареждаше внимателно на купчина на пода близо до светещата яма. Обиколката на най-едрия Елдунари бе толкова голяма, че драконът с металното тяло не можа да го обхване изцяло.

Докато Куарок работеше, а те разговаряха, Ерагон продължаваше да се чувства зашеметен и изпълнен с неверие. Досега почти не смееше да мечтае, че в Алагезия са останали и други скрити дракони. Но ето че те бяха тук, останки от една изгубена епоха. Все едно старите приказки бяха оживели и двамата със Сапфира бяха попаднали в тях.

Емоциите на партньорката му бяха по-сложни. След като знаеше, че расата й вече не е обречена на измиране, от съзнанието й се бе вдигнала сянка — сянка, която лежеше там, откакто Ерагон я познаваше — и мислите й се изпълниха с такава огромна радост, че от нея очите и люспите й сякаш заблестяха по-ярко от обичайното. И все пак някакво странно отбранително чувство усмиряваше ликуването й, сякаш тя изпитваше стеснение пред Елдунари.

Даже през обзелото го замайване, младият Ездач осъзнаваше промяна в настроението на Глаедр; старият дракон не бе забравил напълно мъката си, но бе по-щастлив, отколкото го бе усещал Ерагон след смъртта на Оромис. И макар да не бе прекалено почтителен към Умарот, той се отнасяше към него с уважение, каквото младежът не го бе виждал да проявява досега, дори когато говореше с кралица Исланзади.

Когато Куарок почти бе приключил със задачата си, младият Ездач отиде до ръба на ямата и надзърна вътре. Видя, че е кръгла и се спуска на повече от сто стъпки през камъка, за да стигне до пещера, пълна с море от сияещ камък. Гъстата жълта течност бълбукаше и пръскаше като котле с врящо лепило и от повърхността й се издигаха виещи се струи пара. Стори му се, че зърна светлинка, като тази на някой дух, да пробягва по горящото море, но тя изчезна толкова бързо, че не можеше да е сигурен.

— Ела, Ерагон — каза Умарот, когато мъжът с драконовата глава положи върху купчината и последния Елдунари, който щеше да пътува с тях. — Сега трябва да направиш едно заклинание. Думите са следните…

Младият Ездач се намръщи, докато слушаше.

— Какво е това… „извиване“ във втората строфа? Какво трябва да извия, въздуха ли?

Обяснението на Умарот го обърка още повече. Драконът опита пак, но Ерагон продължаваше да не схваща идеята. Други, по-стари Елдунари се включиха в разговора, но в техните обяснения имаше още по-малко смисъл, защото идваха предимно като порой от припокриващи се образи, усещания и странни неразбираеми сравнения, които оставиха младежа безнадеждно объркан.

Донякъде го успокояваше фактът, че Сапфира и Глаедр изглеждаха също толкова озадачени, макар че Глаедр каза:

— Струва ми се, че разбирам, но това е все едно да се опитваш да хванеш уплашена риба; точно когато си мислиш, че си я спипал, тя се изплъзва между зъбите ти.

Накрая Умарот каза:

— Ще оставим този урок за друг път. Знаеш какво се предполага да прави заклинанието, макар и да не знаеш как. Това би трябвало да ти е достатъчно. Вземи от нас силата, която ти е нужна, и го кажи, а после да потегляме.

Изнервен, Ерагон запамети добре думите на заклинанието, за да избегне грешки, а след това заговори. Докато мълвеше строфите, черпеше от силата на Елдунари и усещаше гъдел върху кожата си от огромното количество енергия, протичаща през него — беше като река, едновременно гореща и студена.

Въздухът около неравната купчина Елдунари затрептя и заблещука, после тя сякаш се сви в себе си и изчезна. Полъх на вятър разроши косата на младия Ездач и в залата отекна тихо, глухо бумтене.

Изумен, Ерагон видя как Сапфира протяга глава напред и я прокарва през мястото, където допреди миг се намираха Елдунари. Те бяха изчезнали напълно, сякаш никога не са съществували, и въпреки това двамата продължаваха да усещат умовете на драконите наблизо.

— След като напуснете хранилището — рече Умарот, — входът към този пространствен джоб ще остава на постоянно разстояние над и зад вас през цялото време, освен когато сте в затворено помещение или когато нечие тяло преминава през въпросната точка. Входът е не по-голям от върха на карфица, но е по-смъртоносен от всеки меч; ще пререже плътта ви, ако го докоснете.

Сапфира подуши въздуха.

— Дори миризмата ви е изчезнала.

— Кой е открил как се прави това? — попита изумено младият Ездач.

— Един отшелник, който живееше на северното крайбрежие на Алагезия преди хиляда и двеста години — отвърна Умарот. — Това е ценен трик, ако искаш да скриеш нещо пред очите на всички, но е много опасен и е трудно да се направи както трябва. — Драконът замълча за малко и Ерагон усети, че си подрежда мислите. После Умарот продължи: — Има нещо, което вие със Сапфира трябва да знаете. В мига щом минете през голямата арка зад вас — Портата на Вергатос, — ще започнете да забравяте за Куарок и яйцата, скрити тук, и докато стигнете до каменната врата в края на тунела, всички спомени за тях ще бъдат заличени от съзнанието ви. Дори ние, Елдунари, ще забравим за яйцата. Ако успеем да убием Галбаторикс, портата ще възстанови спомените ни, но дотогава трябва да останем в неведение за тях. — Умарот сякаш изръмжа. — Това е… неприятно, знам, но не можем да позволим Галбаторикс да узнае за яйцата.

На Ерагон идеята не му харесваше, но не можеше да се сети за разумна алтернатива.

— Благодаря ти, че ни каза — рече Сапфира и Ерагон прибави своите благодарности към нейните.

После големият метален воин Куарок вдигна щита си от пода, извади меча си и отиде да седне на своя древен трон. След като положи голото острие върху колената си и опря щита отстрани на трона, той отпусна ръце върху бедрата си и замря неподвижно като статуя, ако се изключат танцуващите искрици на червените му очи, които се взираха в яйцата.

Младият Ездач потрепери и обърна гръб на трона. Имаше нещо в гледката на самотната фигура в другия край на помещението, от което го побиваха тръпки. Трудно му беше да си тръгне, като знаеше, че на Куарок и другите Елдунари, които остават, може да им се наложи да прекарат тук сами още сто години — или дори повече.

— Сбогом — каза той.

— Сбогом, Сенкоубиецо — отвърнаха пет шепота. — Сбогом, Ярколюспеста. Нека късметът бъде с вас.

После Ерагон изправи рамена и заедно със Сапфира минаха през Портата на Вергатос, напускайки Хранилището на душите.