Наследството

Кръвнина

Докато Ерагон слизаше по стълбището към главния вход на сградата, се натъкна на билкарката Анджела, която седеше с кръстосани крака в тъмната ниша на една врата. Плетеше нещо, което приличаше на синьо-бяла шапка със странни руни в долния й край, чието значение му бе неизвестно. До нея лежеше Солембум, отпуснал глава в скута й и положил една от тежките си лапи върху дясното й коляно.

Младият Ездач спря, изненадан. Не беше ги виждал от… — трябваха му няколко секунди, за да си спомни — … малко след битката в Уру’баен.

След това двамата като че ли бяха изчезнали.

— Здравей — поздрави го Анджела, без да вдига очи.

— Здравей — отвърна Ерагон. — Какво правиш тук?

— Плета шапка.

— Това го виждам, но защо тук?

— Защото исках да те видя. — Иглите й тракаха бързо и ритмично, а движението им бе хипнотизиращо като трепкащи пламъци. — Чух да се говори, че ти, Сапфира, яйцата и Елдунари напускате Алагезия.

— Точно както ти предрече — отвърна той, смутен, че билкарката бе открила нещо, което трябваше да е дълбока тайна. Не би могла да подслуша разговора му с Насуада — неговите защитни заклинания нямаше да го позволят — а доколкото знаеше, никой не бе казвал на нея или Солембум за съществуването на яйцата и Елдунари.

— Ами, да, но нямах намерение да те изпращам.

— Как разбра? От Аря ли?

— От нея? Ха! Едва ли. Не, аз си имам свои начини за събиране на информация. — Тя спря да плете и вдигна поглед към него, а очите й блестяха. — Не че ще ги споделя с теб. Все трябва да си запазя някакви тайни.

— Хм.

— Не ми хъмкай. Ако ще се държиш така, не съм сигурна защо изобщо дойдох.

— Извинявай. Просто съм малко… неспокоен. — Ерагон помълча за кратко, а после попита: — Защо искаше да ме видиш?

— Исках да се сбогуваме и да ти пожелая приятно пътуване.

— Благодаря.

— Ммм. Опитай се да не се вглъбяваш прекалено в себе си, където и да се установиш. Гледай да излизаш на слънце достатъчно често.

— Добре. Ами ти и Солембум? Ще останете ли тук известно време да наглеждате Елва? Веднъж спомена, че би го направила.

Билкарката изсумтя по начин, съвсем неподобаващ на една дама.

— Да остана ли? Та как мога да остана, когато Насуада, изглежда, има намерение да шпионира всеки магьосник в кралството?

— И за това ли си чула?

Тя го изгледа.

— Не одобрявам тази работа. Изобщо не я одобрявам. Няма да позволя да се отнасят с мен като с дете, което е направило някаква пакост. Не, дошло е време двамата със Солембум да се преселим на някое по-дружелюбно място: планините Беор, може би, или Ду Велденварден.

Ерагон се поколеба за миг, а после попита:

— Бихте ли искали да дойдете с мен и Сапфира?

Котколакът отвори едното си око и го изгледа за секунда, преди да го затвори отново.

— Много мило от твоя страна — отвърна Анджела, — но мисля, че ще откажем. Поне за момента. Да седя да пазя Елдунари и да обучавам нови Ездачи ми се струва скучно… макар че отглеждането на люпило от дракони със сигурност ще се окаже вълнуващо. Но не, засега със Солембум ще останем в Алагезия. И без това искам да държа Елва под око през следващите няколко години, дори и да не мога да я наблюдавам лично.

— Не ти ли дойде до гуша от вълнуващи събития?

— Никога. Те са солта на живота. — Тя вдигна недовършената шапка. — Харесва ли ти?

— Хубава е. Синьото е красиво. Но какво означават руните?

— Раксакори… О, няма значение. За теб и без това ще е безсмислено. Желая на двама ви със Сапфира лек път, Ерагон. И си отваряй очите за щипалки и диви хамстери. Свирепо нещо са това дивите хамстери.

Той неволно се усмихна.

— Лек път и на теб, а също и на теб, Солембум.

Окото на котколака се отвори пак.

— Лек път, Кралеубиецо.

Ерагон излезе от сградата и тръгна през града, докато не стигна до къщата, където живееха сега Джеод и жена му Хелън. Това бе хубава къща с високи стени, голяма градина и кланящи се слуги в преддверието. Хелън се бе справила изключително добре. Снабдявайки Варден, а сега и кралството на Насуада с толкова нужните им продоволствия, тя бързо бе изградила търговска компания, по-голяма от тази, която Джеод бе притежавал в Теирм.

Ерагон завари Джеод да се мие за вечеря. След като отклони предложението да хапне с тях, в течение на няколко минути му обясни същите неща, които бе обяснил на Насуада. Отначало Джеод бе изненадан и малко разстроен, но накрая се съгласи, че се налага младият Ездач и Сапфира да заминат заедно с другите дракони. Както и при Насуада, и при билкарката, Ерагон го покани да дойде с тях.

— Силно ме изкушаваш — отвърна Джеод. — Но мястото ми е тук. Имам своята работа и за първи път от много време насам Хелън е щастлива. Илиреа се превърна в наш дом и никой от нас не иска да си вдигне багажа и да се премести другаде.

Младият ездач кимна в знак, че го разбира.

— Но ти… ти заминаваш на място, където са ходили малцина, с изключение на драконите и Ездачите. Кажи ми, знаеш ли какво се простира на изток? Има ли друго море?

— Ако пътуваш достатъчно далеч.

— А преди това?

Ерагон сви рамена.

— Предимно пуста земя, или поне така казват Елдунари, а нямам причина да мисля, че през последния век нещо се е променило.

Джеод се приближи до него и сниши глас.

— След като заминаваш… ще ти кажа следното: помниш ли, когато ти разказах за Аркана, ордена, посветил се на опазването на знанията в цяла Алагезия?

Младият Ездач кимна.

— Каза ми, че монахът Хеслант е принадлежал към тях.

— А също и аз. — Щом видя изненадата на Ерагон, Джеод направи смутен жест и прокара ръка през косата си. — Присъединих се към тях много отдавна, когато бях млад и търсех кауза, на която да служа. През годините ги снабдявах с информация и ръкописи, а и те ми помагаха в замяна. Както и да е, мислех, че трябва да знаеш. Бром е единственият друг човек, на когото съм казал.

— Дори и на Хелън ли не си казал?

— Дори и на нея… Както и да е, когато довърша хрониката за теб, Сапфира и въстанието на Варден, ще я пратя в нашия манастир в Гръбнака и тя ще бъде включена като няколко нови глави в „Домиа абрвирда“. Историята ти няма да бъде забравена, Ерагон; това поне ти го обещавам.

Младият Ездач намери това за странно затрогващо.

— Благодаря ти — каза той и стисна Джеод над лакътя.

— И аз ти благодаря, Ерагон Сенкоубиецо.

След това Ерагон се върна в къщата, където той и Сапфира живееха заедно с Роран и Катрина. Те го чакаха, за да вечерят заедно.

По време на яденето разговаряха за Аря и Фирнен. Младият Ездач не спомена за плановете си за заминаване, докато храната не бе ометена и тримата заедно с бебето не се оттеглиха в една стая с изглед към двора, където Сапфира дремеше заедно с Фирнен. Седяха, посръбваха вино и чай и гледаха как слънцето се спуска към далечния хоризонт.

Когато мина достатъчно време, Ерагон зачекна темата. Както и очакваше, Катрина и Роран реагираха със смайване и се опитаха да го разубедят. Трябваше му близо час да им изложи причините си, защото те спореха по всяка от тях и отказваха да отстъпят, докато не отговори на възраженията им в пълни подробности.

Накрая Роран каза:

— Мътните те взели, та ти си от семейството! Не можеш да си тръгнеш!

— Налага се. Знаеш това не по-зле от мен; просто не искаш да го признаеш.

Братовчед му удари с юмрук по масата и отиде до отворения прозорец, стиснал челюсти.

Бебето се разплака и Катрина каза:

— Шшшт, тихо, тихо. — И го потупа по гърба.

Ерагон отиде при Роран.

— Знам, че не искаш да става така. И аз не го искам, но нямам избор.

— Разбира се, че имаш избор. Точно пък ти винаги имаш избор.

— Да, и това е правилното решение.

Братовчед му изсумтя и скръсти ръце.

Зад тях Катрина рече:

— Ако си тръгнеш, няма да можеш да бъдеш чичо на Измира. Нима тя ще порасне, без изобщо да те познава?

— Не — отговори Ерагон и се върна при нея. — Аз пак ще мога да говоря с нея и ще се погрижа да е добре защитена, може дори да й пращам подаръци от време на време. — Той коленичи и протегна един пръст. Момиченцето го хвана и го дръпна с неочаквана за възрастта си сила.

— Но няма да бъдеш тук.

— Не… няма да бъда тук. — Младият Ездач нежно измъкна пръста си от ръчичката на Измира и се върна при Роран. — Както казах, можете да дойдете с мен.

Мускулите на челюстта на братовчед му трепнаха.

— И да се откажа от долината Паланкар? — Той поклати глава. — Хорст и останалите вече се готвят да се връщат. Ще издигнем отново Карвахол и ще го направим най-хубавия град в целия Гръбнак. Ти би могъл да ни помогнеш; ще бъде също както преди.

— Иска ми се да можех.

Под тях Сапфира изгъргори и побутна с муцуна шията на Фирнен. Зеленият дракон се сгуши до нея.

Роран попита тихо:

— Няма ли друг начин, Ерагон?

— Поне ние със Сапфира не се сещаме за такъв.

— Проклятие, така не е правилно. Не бива да отиваш да живееш сам в пустошта.

— Няма да съм съвсем сам. Бльодгарм и още няколко елфи ще дойдат с нас.

Братовчед му махна нетърпеливо с ръка.

— Знаеш какво имам предвид. — Той задъвка края на мустака си и се подпря на каменния перваз. Ерагон виждаше как мускулите на дебелите му ръце се издуват и свиват. После Роран го изгледа и попита: — Какво ще правиш, след като стигнеш там, където отиваш?

— Ще намеря хълм или висока скала и ще построя върху него достатъчно голяма сграда, за да побере всички дракони и да ги пази. Ами ти? След като възстановите селото, после какво?

Върху лицето на братовчед му се появи лека усмивка.

— Нещо подобно. С данъците от долината възнамерявам да построя замък на върха на онзи хълм, за който все говорехме. Няма да е голям замък; просто малка каменна сграда със защитна стена, колкото да удържи ургалите, ако решат да ни нападнат. Вероятно ще ни отнеме няколко години, но след това ще можем да се защитаваме като хората, за разлика от едно време, когато дойдоха Ра’зак с войниците. — Той хвърли кос поглед към младия Ездач. — Ще имаме място и за дракон.

— А ще имате ли място за два дракона? — Ерагон посочи към Сапфира и Фирнен.

— Може би не… Как се отнася Сапфира към мисълта, че ще трябва да го изостави.

— Не й харесва, но знае, че е необходимо.

— Ммм.

Кехлибарената светлина от гаснещото слънце открояваше ясно лицето на Роран; младият Ездач с известна изненада забеляза наченки на бръчки по челото на братовчед си и около очите му. Тези признаци за напредваща възраст му подействаха отрезвяващо. „Колко бързо минава животът.“

Катрина сложи Измира в люлката. После отиде при тях до прозореца и сложи ръка на рамото на Ерагон.

— Ще ни липсваш, Ерагон.

— И вие на мен — каза той и докосна ръката й. — Но не се налага да се сбогуваме веднага. Бих искал да дойдете с мен в Елесмера — и тримата. Мисля, че ще ви е приятно да я видите, а и така ще можем да прекараме още няколко дни заедно.

Роран извърна глава към него.

— Не можем да пътуваме чак до Ду Велденварден с Измира. Прекалено е малка още. Връщането до долината Паланкар ще е достатъчно трудно само по себе си; за отклонение до Елесмера не може и дума да става.

— Дори и на гърба на дракон ли? — Младият Ездач се засмя на изненаданото им изражение. — Аря и Фирнен се съгласиха да ви отнесат до Елесмера, докато аз и Сапфира вземем драконовите яйца от мястото, където са скрити.

— Колко дълго ще продължи полетът до Елесмера? — попита братовчед му, мръщейки се.

— Около седмица. Аря смята пътем да посети крал Орик в Тронхайм.

През цялото време ще сте на топло и сигурно място. Нищо няма да застрашава Измира.

Катрина и Роран се спогледаха и тя каза:

— Би било хубаво да изпратим Ерагон, а и много съм слушала да разправят колко прекрасни били градовете на елфите…

— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита Роран.

Тя кимна.

— Стига ти да си с нас.

Роран помълча малко, после каза:

— Е, предполагам, че Хорст и останалите могат да продължат без нас. — Под брадата му се появи усмивка и той се изкиска. — Никога не съм мислил, че ще видя планините Беор или ще стоя в някой от елфическите градове, но защо пък не? По-добре да го направим, докато още имаме възможност.

— Значи решено — рече грейналата Катрина. — Отиваме в Ду Вел денварден.

— Как ще се върнем? — попита Роран.

— С Фирнен — отвърна Ерагон. — Или пък ако предпочитате да пътувате с коне, сигурен съм, че Аря ще ви даде ескорт от стражи до долината Паланкар.

Роран направи гримаса.

— Не, не и с коне. Ще се радвам, ако никога повече през живота си не яхна кон.

— Така ли? Значи да разбирам, че вече не искаш Снежноплам? — попита младият Ездач, повдигайки вежда. Снежноплам бе жребецът, който бе подарил на Роран.

— Знаеш какво имам предвид. Радвам се, че Снежноплам е мой, макар че известно време не съм имал нужда от него.

— Аха.

Те стояха до прозореца още около час — докато слънцето залязваше и небето стана лилаво, а после черно, и на него изгряха звездите — съставяйки план за предстоящото пътуване и обсъждайки какво ще трябва да вземат със себе си Ерагон и Сапфира, когато потеглят от Ду Велденварден към земите отвъд. Зад тях Измира спеше кротко в люлката си, свила ръчички в малки юмручета под брадичката си.

Рано на следващата сутрин младият Ездач използва полираното сребърно огледало в стаята си, за да се свърже с Орик в Тронхайм. Наложи се да почака няколко минути, но накрая лицето на Орик се появи пред него. Джуджето прокарваше гребен от слонова кост през разплетената си брада.

— Ерагон! — възкликна Орик, видимо зарадван. — Как си? Доста време мина, откакто говорихме за последно.

Малко гузно, младият Ездач се съгласи. После каза на Орик за решението си да замине и за причините за него. Джуджето спря да се реши и го изслуша със сериозно изражение, без да го прекъсва. Когато Ерагон свърши, Орик рече:

— Ще ми е тъжно, че заминаваш, но съм съгласен, че трябва да го направиш. Аз самият съм си мислил за това, тревожех се къде биха могли да живеят драконите, но криех притесненията си, защото те имат не по-малко права над тази земя от нас, макар да не ни харесва, когато ядат нашите Фелдуност и изгарят селата ни. Но да ги отгледаш на друго място ще е най-добре за всички.

— Радвам се, че одобряваш — каза Ерагон. После поговори с Орик за идеята си относно ургалите, която включваше и джуджетата. Този път Орик зададе много въпроси и младият Ездач виждаше, че е изпълнен със съмнения.

След дълго мълчание, по време на което Орик се взираше в брадата си, джуджето каза:

— Ако беше поискал това от някой гримстнзборит преди мен, щяха да ти откажат. Ако го бе поискал, преди да нахлуем в Империята, аз също щях да ти откажа. Но сега, след като се бихме рамо до рамо с ургалите и след като лично видяхме колко безпомощни сме пред Муртаг и Торн, Галбаторикс и онова чудовище Шруйкан… вече не изпитвам същото. — Той се взря изпод рошавите си вежди в Ерагон. — Това може да ми струва короната, но от името на всички кнурлан приемам — за тяхно собствено добро, независимо дали го осъзнават или не.

Младият Ездач отново се почувства горд, че има Орик за доведен брат.

— Благодаря ти — каза той.

Джуджето изсумтя.

— Моят народ никога не е искал това, но все пак съм ти признателен. Кога ще разберем?

— До няколко дни. Най-много седмица.

— Ще почувстваме ли нещо?

— Може би. Ще попитам Аря. При всички положения ще се свържа отново с теб, след като бъде сторено.

— Добре. Значи ще говорим по-късно. Лек път и здрав камък, Ерагон.

— Нека Хелцвог бди над теб.

На следващия ден напуснаха Илиреа.

Това стана тихомълком, без фанфари, за което Ерагон бе благодарен. Срещнаха се с Насуада, Йормундур, Джеод и Елва пред южната порта на града, където Сапфира и Фирнен седяха, притиснали главите си една в друга, докато младият Ездач и Аря преглеждаха седлата си. Роран и Катрина пристигнаха няколко минути по-късно: Катрина носеше Измира, увита в одеяло, а Роран — два вързопа с одеяла, храна и други припаси, по един на всяко рамо.

Роран даде вързопите на елфката и тя ги привърза върху дисагите на Фирнен.

После Ерагон и Сапфира си взеха последно сбогом с всички, което бе по-трудно за Ерагон, отколкото за драконката. Но не само в неговите очи имаше сълзи; и Насуада, и Джеод плакаха, докато го прегръщаха и пожелаваха всичко хубаво на него и Сапфира. Насуада се сбогува и с Роран и отново му благодари за помощта му в борбата срещу Империята.

Накрая, тъкмо когато младият Ездач, братовчед му и Катрина се канеха да се качат на драконите, някаква жена извика:

— Ей, чакайте!

Ерагон спря, стъпил върху десния преден крак на Сапфира, и се озърна, за да види Биргит, която крачеше към тях откъм градската порта с развети сиви поли, а малкият й син Нолфаврел се мъкнеше подир нея с безпомощно изражение на лицето. В едната си ръка Биргит държеше гол меч. В другата — кръгъл дървен щит.

Стомахът на Ерагон се сви.

Стражите на Насуада излязоха напред да ги пресрещнат, но Роран извика:

— Пуснете ги да минат!

Насуада даде знак на стражите и те отстъпиха встрани.

Без да забавя крачка, Биргит отиде до Роран.

— Биргит, моля те, недей — каза тихо Катрина, но другата жена не й обърна внимание.

Аря ги гледаше, без да мига, сложила ръка на меча си.

— Стронгхамър. Винаги съм казвала, че ще получа компенсация от теб за смъртта на мъжа си, и сега съм дошла да си я поискам. Ще се биеш ли с мен, или ще изплатиш дълга си?

Ерагон отиде да застане до братовчед си.

— Биргит, защо правиш това? Защо сега? Не можеш ли да му простиш и да оставиш на мира старите скърби?

— Искаш ли да я изям? — попита Сапфира.

— Не още.

Биргит не му обърна внимание и продължи да се взира в Роран.

— Мамо — каза Нолфаврел и подръпна полите й, но тя не реагира по никакъв начин на молбата му.

Насуада дойде при тях.

— Познавам те — каза тя на Биргит. — Ти се би заедно с мъжете по време на войната.

— Да, Ваше Величество.

— Какъв спор имаш с Роран? Той неведнъж се е доказвал като добър и ценен воин и няма да съм никак доволна да го загубя.

— Той и семейството му са отговорни за това, че войниците убиха съпруга ми. — Биргит погледна за миг към кралицата. — Ра’зак го изядоха, Ваше Величество. Изядоха го и изсмукаха костния му мозък. Това не мога да го простя и ще получа компенсация за него.

— Вината не е била на Роран — рече Насуада. — Това е неразумно и го забранявам.

— Не, не е — намеси се Ерагон, макар че му бе неприятно. — Според нашите обичаи, тя има правото да иска кръвнина от всеки, който е отговорен за смъртта на Куимби.

— Но вината не беше на Роран! — възкликна Катрина.

— Беше — рече тихо съпругът й. — Можех да се предам на войниците. Можех да ги отведа оттам. Или да ги нападна. Но не го сторих. Предпочетох да се крия и в резултат на това Куимби умря. — Той хвърли поглед към Насуада. — Това е нещо, което трябва да уредим помежду си, Ваше Величество. Въпрос на чест, както Изпитанието на дългите ножове бе въпрос на чест за вас.

Кралицата се намръщи и погледна към младия Ездач. Той кимна и тя неохотно отстъпи.

— Какво избираш, Стронгхамър? — попита Биргит.

— Ние с Ерагон избихме Ра’зак в Хелгринд — каза Роран. — Това не е ли достатъчно?

Жената поклати глава, неразколебана.

— Не.

Роран помълча и мускулите на врата му се изопнаха.

— Това ли искаш наистина, Биргит?

— Да.

— Тогава ще платя дълга си.

Докато Роран изричаше тези думи, Катрина нададе вой и се хвърли между него и Биргит, все още държейки бебето в ръцете си.

— Няма да ти го позволя! Не можеш да го получиш! Не сега! Не и след всичко, през което минахме!

Лицето на Биргит остана твърдо като камък и тя не направи опит да отстъпи. Роран също не показа никакви емоции, когато хвана Катрина през кръста и без видимо усилие я вдигна и я остави настрана.

— Подръж я, ако обичаш — каза той със студен глас на Ерагон.

— Роран…

Братовчед му го изгледа безизразно и се обърна към Биргит. Младият Ездач сграбчи Катрина за рамената, за да й попречи да се хвърли към Роран, и размени безпомощни погледи с Аря. Тя премести очи към меча си, но той поклати глава.

— Пусни ме! Пусни ме! — извика Катрина. Бебето в ръцете й ревна. Без да сваля очи от жената пред себе си, Роран разкопча колана си и го пусна на земята, заедно с камата и чука, който един от Варден бе намерил на една от улиците на Илиреа скоро след смъртта на Галбаторикс. После дръпна туниката и оголи косматите си гърди.

— Ерагон, махни защитните ми заклинания — каза той.

— Аз…

— Махни ги!

— Роран, не! — извика Катрина. — Защитавай се.

„Той е луд“ — помисли Ерагон, но не посмя да се намеси. Ако попречеше на Биргит, щеше да посрами Роран и хората от долината Паланкар щяха да загубят всякакво уважение към братовчед му. А младият Ездач знаеше, че Роран би предпочел да умре, отколкото да допусне такова нещо.

Въпреки това нямаше намерение да позволи на Биргит да го убие. Щеше да я остави да получи своята кръвнина, но нищо повече. Шепнейки тихо на древния език, така че никой да не може да чуе думите, които използва, той изпълни желанието на Роран, но също така наложи три нови защитни заклинания върху братовчед си: едно да предпазва шията му от разсичане, едно да предпазва черепа му от счупване и едно да пази органите му. Беше уверен, че ако се наложи, би могъл да излекува всичко останало, стига Биргит да не започне да сече крайници.

— Готово — каза той.

Роран кимна и се обърна към жената.

— Тогава вземи си кръвнината и нека това е краят на враждата помежду ни.

— Няма ли да се биеш с мен?

— Не.

Биргит го изгледа за момент, после захвърли щита си на земята, прекоси няколкото стъпки, които ги деляха, и опря върха на меча си в гърдите му. После каза толкова високо, че да я чуе само той, въпреки че Ерагон и Аря също я чуха, защото имаха котешки слух:

— Аз обичах Куимби. Той беше моят живот и умря заради теб.

— Съжалявам — прошепна Роран.

— Биргит — изстена Катрина. — Моля те…

Никой не помръдваше, дори и драконите. Ерагон усети, че е затаил дъх. Най-силният звук бе пресекливият рев на бебето.

После Биргит дръпна меча си от гърдите на Роран. Посегна да хване дясната му ръка и прокара острието по дланта му. Роран трепна, когато се вряза в плътта му, но не дръпна ръката си.

Върху кожата му се появи алена линия. Кръв изпълни шепата му и закапа по земята, където попи в утъпканата пръст, оставяйки тъмно петно върху нея.

Биргит спря движението на меча и го задържа още миг върху дланта на Роран. После отстъпи назад и свали окървавеното оръжие. Роран сви дланта си в юмрук и кръвта потече между пръстите му. Той притисна ръка към хълбока си.

— Получих си кръвнината — рече жената. — Враждата помежду ни свърши.

После се обърна, вдигна щита си и закрачи обратно към града, а Нолфаврел я следваше по петите.

Ерагон пусна Катрина и тя се втурна към мъжа си.

— Глупчо — каза с горчива нотка в гласа. — Ах, ти, упорит, дебелоглав глупчо. Дай да видя.

— Това беше единственият начин — промълви Роран отнесено.

Катрина се намръщи и заразглежда раната на ръката му. Лицето й бе сурово и напрегнато.

— Ерагон, трябва да излекуваш това.

— Не — каза Роран с внезапна острота в гласа. Стисна отново юмрук. — Не, този белег ще го запазя. — Той се огледа. — Имате ли някакво парче плат, което мога да използвам за превръзка?

След кратко суетене Насуада посочи към един от стражите си и нареди:

— Отрежи долната част от туниката си и му я дай.

— Чакай — обади се Ерагон, когато Роран започна да увива плата около ръката си. — Няма да я излекувам, но позволи ми поне да направя заклинание, което да й попречи да се инфектира, става ли?

Братовчед му се поколеба. После кимна и протегна ръка към него. На младежа му трябваха само няколко секунди да прошепне заклинанието.

— Готово — каза той. — Сега няма да стане зелено-лилава и да се подуе като свински мехур.

Роран изсумтя, а Катрина рече:

— Благодаря ти, Ерагон.

— Сега вече ще тръгваме ли? — попита Аря.

Петимата се качиха на драконите и елфката помогна на Роран и Катрина да се наместят в седлото на гърба на Фирнен, което бе снабдено с допълнителни ремъци за повече пътници. След като се настаниха както трябва върху зеления дракон, Аря вдигна ръка.

— Сбогом, Насуада! Сбогом, Ерагон и Сапфира! Ще ви чакаме в Елесмера!

— Сбогом! — рече Фирнен с дълбокия си глас, после разпери крила и се оттласна към небето. Трябваше да маха усърдно, за да се издигне заедно с тежестта на четиримата пътника на гърба му; в това му помагаше силата на двата Елдунари, които Аря отнасяше със себе си.

Сапфира изрева подире му и Фирнен й отговори с тръбен звук, преди да се стрелне на югоизток към далечните планини Беор.

Ерагон се изви на седлото и помаха на Насуада, Елва, Йормундур и Джеод. Те също му помахаха в отговор, а Йормундур извика:

— Късмет и на двама ви!

— Довиждане — извика Елва.

— Довиждане! — извика и Насуада. — Пазете се!

Младият Ездач отвърна по същия начин, а после им обърна гръб, неспособен да издържи повече на тази гледка. Сапфира под него приклекна и се оттласна във въздуха, и така започна първата част от тяхното дълго, дълго пътешествие.

Драконката се издигна, кръжейки. Ерагон виждаше долу Насуада и другите, събрани в групичка пред градските стени. Елва бе вдигнала бяла кърпичка, която се развяваше на вятъра, предизвикан от крилата на Сапфира.