Наследството

Дума на Ездач

Ерагон грабна Бризингър и двамата с Аря изскочиха от палатката.

Отвън младежът залитна и падна на едно коляно, когато земята сякаш се наклони под него. Вкопчи се в туфа трева, използвайки я като опора, докато чакаше замайването му да отмине.

Когато се осмели да вдигне поглед, присви очи. Светлината от близките факли бе болезнено ярка; пламъците плуваха пред него като рибки, сякаш отделени от намаслените парцали, които ги подхранваха.

„Равновесието ми никакво го няма — помисли си Ерагон. — Не мога да се доверя на зрението си. Трябва да си прочистя ума. Трябва да…“

Някакво движение привлече погледа му и той се наведе бързо. Опашката на Сапфира профуча само на сантиметри над главата му, удари палатката и я събори, прекършвайки дървените колове, като че ли бяха сухи съчки.

Драконката изръмжа, щракайки със зъби към празния въздух, докато се надигаше тежко. После спря объркана.

— Малки мой, какво…

Прекъсна я звук като от мощен вятър и от чернотата на небето се появи Торн, червен като кръв и блещукащ като милион движещи се звезди. Кацна до шатрата на Насуада и земята се разтресе от удара.

Ерагон чу как стражите на Насуада крещят; после Торн замахна с дясната си предна лапа ниско над земята и половината от крясъците замлъкнаха.

От ремъци, прикрепени към тялото на червения дракон, скочиха няколко десетки войници, които се пръснаха, мушкайки с мечовете си в палатките и посичайки втурналите се към тях стражи.

По периметъра на лагера зазвучаха рогове. Същевременно край външните им постове избухнаха звуци на битка, които според Ерагон свидетелстваха за втора атака от север.

„Колко ли войници ни нападат? — зачуди се той. — Обкръжени ли сме?“

Паниката му нарасна и замалко да надвие разума му и да го накара да хукне слепешката в нощта. Само знанието, че тази реакция се дължи на фаелнирва, го задържа на място.

Младият Ездач прошепна набързо едно лечебно заклинание, надявайки се, че то може да премахне ефекта от алкохола, но не се получи. Разочарован, той се изправи внимателно, извади Бризингър и отиде да застане до Аря, защото към тях вече тичаха петима войници. Не беше сигурен как двамата ще успеят да ги отблъснат. Не и в това състояние.

Мъжете бяха само на двайсетина стъпки от тях, когато Сапфира изръмжа и удари с опашка по земята, събаряйки ги. Ерагон, който бе предусетил какво се готви да направи драконката, се вкопчи в Аря и тя се вкопчи в него, и крепейки се един друг, двамата успяха да се задържат на крака.

После Бльодгарм и още един елф, Лауфин, се втурнаха откъм лабиринта от палатки и убиха петимата войници, преди да са успели да станат. Останалите елфи ги следваха по петите.

Към Ерагон и Аря се втурна друга група войници, този път повече от двайсет, все едно враговете знаеха къде да ги открият.

Елфите се строиха в линия пред двамата. Но преди войниците да влязат в обсега на мечовете им, платнището на една от палатките се отметна рязко и Анджела се втурна с вой право сред групата на нападателите, изненадвайки ги.

Билкарката носеше червена нощница, къдравата й коса бе разрошена, а във всяка ръка държеше чепкало за вълна. Чепкалата бяха дълги по три стъпки и имаха в края си две редици стоманени шипове, поставени под ъгъл. Тези шипове бяха по-дълги от предмишницата на Ерагон и остри като игли — той знаеше, че ако се убодеш на тях, можеш да получиш отравяне на кръвта от немитата вълна, през която са били прекарвани.

Двама от войниците паднаха, когато Анджела заби чепкалата в тях, пронизвайки с шиповете ризниците им. Билкарката бе с повече от стъпка по-ниска от някои от мъжете, но не показваше никакъв страх, докато вършееше сред тях. Напротив, приличаше на истинско въплъщение на яростта с разрошената си коса, крясъците си и мрачното си изражение.

Войниците я обкръжиха и започнаха да стягат обръча около нея, скривайки я от поглед, и за миг младият Ездач се уплаши, че ще я надвият.

После видя как отнякъде изникна Солембум и се понесе към скупчените войници, присвил уши към главата си. Следваха го още котколаци: двайсет, трийсет, четирийсет — цяла глутница, и всичките в животинската си форма.

Нощта се изпълни с какофония от съскане, вой и писъци, когато котколаците се нахвърлиха върху враговете и ги повалиха на земята, като ги ръфаха и деряха. Войниците се съпротивляваха според силите си, но не можеха да се мерят с огромните рошави котки.

Всичко това — от появата на Анджела до намесата на котколаците — протече толкова бързо, че Ерагон почти нямаше време да реагира. Когато котколаците нападнаха войниците, той премигна и навлажни пресъхналата си уста. Случващото се наоколо му се струваше направо нереално.

Тогава Сапфира рече:

— Бързо, скачай на гърба ми. — И приклекна, за да може Ерагон да се покатери.

— Чакай — каза Аря и го хвана за ръката. Прошепна няколко фрази на древния език и миг по-късно изкривяването на сетивата му изчезна и той откри, че отново владее тялото си.

Младият Ездач й благодари с поглед, а после хвърли ножницата на Бризингър върху останките от палатката, покатери се по предния десен крак на Сапфира и се настани на обичайното си място в основата на шията й. Без седло, острите ръбове на люспите се забиваха от вътрешната страна на бедрата му — чувство, което му бе добре познато от първия им полет заедно.

— Имаме нужда от даутдаерта — извика той надолу към Аря.

Тя кимна и хукна към палатката си, която се намираше на няколкостотин стъпки оттам, в източния край на лагера.

Друго съзнание, не това на Сапфира, се притисна в ума на Ерагон, и той отдръпна мислите си навътре, за да се защити. После осъзна, че това е Глаедр, и пропусна златния дракон през защитите си.

— Аз ще ви помогна — рече Глаедр.

Зад думите му Ерагон усети ужасен кипящ гняв, насочен към Торн и Муртаг — гняв, който изглеждаше достатъчно силен, за да изпепели целия свят.

— Слейте умовете си с моя, Ерагон, Сапфира. И ти също, Бльодгарм, и ти, Лауфин, и останалите от вашия вид. Позволете ми да виждам с очите ви и да слушам с ушите ви, за да мога да ви съветвам какво да правите и да ви давам силата си при нужда.

Сапфира скочи напред и полетя, плъзгайки се над редиците от палатки към огромната рубинена грамада на Торн. Елфите я следваха отдолу, убивайки всички войници, които срещнеха.

Сапфира имаше предимство във височина, защото Торн още се намираше на земята. Тя се насочи към него — с намерението, както се досети Ерагон, да се стовари върху гърба му и да впие зъби в шията му — но щом червеният дракон я видя да се приближава, изръмжа и се обърна да я посрещне, приклякайки като дребно куче, застанало срещу по-едро.

Младият Ездач едва имаше време да забележи, че седлото на Торн е празно, преди драконът да се изправи и да замахне към Сапфира с едната си дебела, мускулеста предна лапа, която разцепи въздуха със силно свистене. В тъмното ноктите му изглеждаха стряскащо бели.

Сапфира кривна встрани, извивайки тялото си, за да избегне удара. Земята и небето около Ерагон се наклониха и той откри, че се взира нагоре към лагера, докато върхът на дясното крило на драконката раздра нечия палатка.

Силата от въртенето задърпа младия Ездач, мъчейки се да го откъсне от Сапфира. Люспите й започнаха да се изплъзват между краката му. Той стисна бедра и се вкопчи още по-здраво в шипа пред себе си, но движението на драконката бе твърде мощно и секунда по-късно Ерагон се изпусна и се запремята във въздуха без ясна представа къде е горе и къде — долу.

Докато падаше, се постара да не изтърве Бризингър и да държи острието му встрани от тялото си; независимо от защитните заклинания, мечът можеше да го нарани заради магиите, вложени в него от Руньон.

— Малки мой!

— Лета! — изкрещя Ерагон и спря с разтърсване във въздуха на не повече от десет стъпки от земята. Макар че светът продължи да се върти още няколко секунди, той зърна блестящите очертания на Сапфира, докато тя завиваше, за да се върне за него.

Торн изрева и окъпа редиците от палатки между себе си и Ерагон със струя нажежени до бяло пламъци, които затанцуваха към небето. Те бързо бяха последвани от агонизиращите писъци на горящите вътре хора.

Младият Ездач вдигна ръка да прикрие лицето си. Магията му го пазеше от сериозно нараняване, но горещината бе неприятна.

— Добре съм. Не се връщайте — каза той не само на Сапфира, но и на Глаедр и елфите. — Трябва да ги спрете. Ще се срещнем край шатрата на Насуада.

Неодобрението на Сапфира бе ясно доловимо, но тя промени курса си, за да атакува отново Торн.

Ерагон освободи заклинанието и падна на земята. Приземи се леко на пръстите на краката си и се затича между горящите палатки, много от които вече рухваха, вдигайки рой от оранжеви искри.

Димът и вонята на изгоряла вълна затрудняваха дишането. Той се разкашля и очите му се насълзиха, замъглявайки зрението му.

На няколкостотин стъпки по-нататък се бореха Сапфира и Торн — двама великани в нощта. Младият Ездач изпита пристъп на първичен страх. Какво го бе прихванало, та тичаше към тях — към двойка хапещи и ръмжащи създания, по-големи от къща, а в случая на Торн, по-голям от две къщи, всяко от тях снабдено с нокти, зъби и шипове, по-дълги от самия него? Дори след като първоначалната вълна от страх премина, у него остана известно безпокойство, докато продължаваше да тича напред.

Надяваше се, че Роран и Катрина са в безопасност. Палатката им се намираше в другия край на лагера, но Торн и войниците можеха да свият натам всеки момент.

— Ерагон!

Аря тичаше с подскоци през горящите останки, носейки даутдаерта в лявата си ръка. Блед зелен ореол обгръщаше назъбения връх на копието, макар че бе трудно да се забележи на фона на пламъците отзад. До нея подтичваше Орик, който минаваше направо през огнените езици, сякаш те бяха не по-опасни от струйки пара. Джуджето беше без риза и без шлем. В едната си ръка държеше древния боен чук Волунд, а в другата — малък кръгъл щит. И двете страни на чука бяха изцапани с кръв.

Младият Ездач вдигна ръка и им извика за поздрав, радостен, че приятелите му са тук. Когато стигна до него, елфката му подаде копието, но той поклати глава.

— Задръж го! — каза. — Ще имаме по-добър шанс да спрем Торн, ако ти използваш Ниернен, а аз — Бризингър.

Аря кимна и стисна по-здраво копието. За първи път Ерагон се зачуди дали като елфа тя би могла да се насили да убие дракон. После отхвърли тази мисъл. Ако имаше нещо, което да знае за нея със сигурност, то бе, че Аря винаги правеше необходимото, колкото и трудно да бе то.

Торн одраска ребрата на Сапфира и Ерагон ахна, когато усети болката й. От ума на Бльодгарм разбра, че елфите вече са близо до драконите и водят битка с войниците. Дори те не смееха да се приближат повече до Сапфира и Торн от страх да не бъдат стъпкани.

— Вижте там! — каза Орик и посочи с чука си към група войници, движещи се между редиците унищожени палатки.

— Остави ги — рече Аря. — Трябва да помогнем на Сапфира.

Орик изсумтя:

— Ами тогава да вървим.

Тримата се втурнаха напред, но скоро Ерагон и Аря оставиха Орик зад себе си. Никое джудже не можеше да се надява да следва темпото им, дори да бе силно като него.

— Продължавайте! — извика той зад гърбовете им. — Аз ще ви следвам възможно най-бързо.

Докато Ерагон избягваше парчетата горящ плат, носещи се във въздуха, зърна Нар Гарцвог, заобиколен от десетина войници. Рогатият Кул изглеждаше гротескно на алената светлина на пламъците; устните му бяха изтеглени назад, оголвайки зъбите, а сенките под надвисналото му чело придаваха на лицето му сурово и жестоко изражение, сякаш черепът му бе издялан от камък с тъпо длето. Той сграбчи с голи ръце един войник и го разкъса на парчета, както младият Ездач би разкъсал печено пиле.

Няколко крачки по-нататък горящите палатки свършиха. От другата страна на пламъците цареше пълен хаос.

Бльодгарм и двама от заклинателите му стояха срещу четирима мъже в черни роби, които Ерагон предположи, че са имперски магьосници. Нито хората, нито елфите помръдваха, макар че върху лицата им бе изписано огромно напрежение. Десетки войници лежаха мъртви на земята, но други продължаваха да тичат наоколо, някои от тях с толкова тежки рани, че Ерагон моментално разбра, че са омагьосани да не изпитват болка.

Не виждаше останалите елфи, но усещаше присъствието им от другата страна на червената шатра на Насуада, която се издигаше по средата на този хаос.

Групи котколаци гонеха войници насам-натам на празното пространство около шатрата. Крал Полулап и неговата другарка, Сенколовка, водеха две от групите; Солембум водеше трета.

Близо до шатрата стоеше билкарката и се дуелираше с едър, плещест мъж — тя се биеше с чепкалата си, а той размахваше с едната си ръка тояга, а с другата — боздуган с верига. Двамата изглеждаха равностойни противници въпреки разликата в пола, теглото, височината, обсега и въоръжението им.

За изненада на Ерагон, Елва също беше там, седнала на едно буре. Малката вещица бе притиснала ръце към корема си и изглеждаше смъртно болна, но също вземаше участие в битката, макар и по свой необикновен начин. Пред нея се бяха струпали дузина войници и младият Ездач видя, че тя им говори с трескава бързина. Всеки мъж реагираше различно на думите й: един стоеше вцепенен, неспособен да помръдне; друг се сви, покрил лицето си с ръце; трети коленичи и се намушка в гърдите с дълга кама; четвърти захвърли оръжията си и побягна; а пети пък заломоти като идиот. Никой не вдигна меч срещу нея, нито пък тръгна да напада другиго.

А над този хаос се издигаха като две живи планини Сапфира и Торн. Те се бяха преместили от лявата страна на шатрата и кръжаха един около друг, тъпчейки палатките. Огнени пламъци трепкаха в ноздрите им и в пролуките между големите им като сабя зъби.

Ерагон се поколеба. Беше му трудно да възприеме цялата бъркотия от звуци и движения и не бе сигурен къде е най-нужен.

— Ами Муртаг? — попита той Глаедр.

— Още не сме го открили, ако изобщо е тук. Не чувствам ума му, но е трудно да съм сигурен при толкова много хора и заклинания на едно място. — По връзката между тях младият Ездач усещаше, че златният дракон прави много повече от това само да говори с него; той слушаше едновременно мислите на Сапфира и елфите, а също помагаше на Бльодгарм и двамата му другари в умствения двубой срещу имперските магьосници.

Ерагон бе уверен, че те ще успеят да победят магьосниците, както и че Анджела и Елва са напълно способни да се защитят от оставащите войници. Сапфира обаче вече бе ранена на няколко места и трябваше да полага големи усилия, за да не позволи на Торн да нападне останалата част от лагера.

Младият Ездач хвърли поглед към даутдаерта в ръката на Аря, а после отново към гигантските фигури на драконите.

„Трябва да го убием“ — помисли той и усети тежест в сърцето си. После погледът му падна върху Елва и нова идея се зароди в ума му. Думите на момичето бяха по-силни от всяко оръжие; никой, дори и Галбаторикс, не би могъл да им устои. Само ако й се удадеше да поговори с Торн, би могла да го отпрати.

— Не! — изръмжа Глаедр. — Губиш време, хлапе. Върви при драконката си — веднага! Тя се нуждае от твоята помощ. Трябва да убиеш Торн, а не да го подплашиш и прогониш! Той е прекършен и не можеш да сториш нищо, за да го спасиш.

Ерагон погледна към Аря, а тя — към него.

— Елва ще е по-бърза — каза той.

— Имаме даутдаерта…

— Прекалено е опасно. И прекалено трудно.

Елфката се поколеба, после кимна. Двамата заедно тръгнаха към Елва.

Преди да стигнат до нея обаче, Ерагон чу приглушен писък. Обърна се и за свой ужас видя Муртаг да излиза от шатрата, повлякъл Насуада за китките.

Косата на Насуада бе разрошена. Дълбока драскотина минаваше по едната й буза, а жълтият й халат бе скъсан на няколко места. Тя изрита Муртаг в коляното, но кракът й отскочи от защитно заклинание, оставяйки го невредим. Той я дръпна рязко към себе си и я зашемети с удар по слепоочието с дръжката на Зар’рок.

Ерагон изкрещя и се втурна към тях.

Муртаг му хвърли един бърз поглед. После прибра меча си, метна Насуада на рамо, падна на едно коляно и сведе глава, сякаш в молитва.

Остра болка откъм Сапфира разсея Ерагон и тя извика:

— Пази се! Той ми се измъкна!

Докато прескачаше купчина трупове, младият Ездач рискува да хвърли бърз поглед нагоре и видя блестящия корем и кадифените крила на Торн да затъмняват половината звезди по небосвода. Червеният дракон се виеше леко, спускайки се към земята като голямо тежко листо.

Ерагон се метна настрана и се претърколи зад шатрата, опитвайки се да се отдалечи от дракона. При падането някакъв камък се заби в рамото му.

Без да намали скорост, Торн посегна надолу с дясната си предна лапа, която бе дебела и възлеста като дънер, и я сключи около Муртаг и Насуада. Ноктите му се забиха в земята и изтръгнаха буца пръст, дебела няколко стъпки, докато вдигаше двамата човеци.

Той изрева победоносно и с разтърсващ тътен на крилата си се изви нагоре и започна да набира височина.

Сапфира се устреми след него от мястото, на което се бяха борили. Струйки кръв се стичаха от ухапванията и драскотините по крайниците й. Тя бе по-бърза от Торн, но дори да го настигнеше, Ерагон не можеше да си представи как ще спаси Насуада, без да я нарани.

Полъх на вятър разроши косата му, когато Аря се втурна покрай него. Тя се покатери тичешком на купчина бурета и се метна високо във въздуха, по-високо, отколкото би могъл да скочи без помощ, който и да било елф. Посегна и сграбчи опашката на Торн, и увисна на нея като някаква дрънкулка.

Младият Ездач направи половин крачка напред, сякаш за да я спре, после изруга и промърмори:

— Аудр!

Заклинанието го изстреля в небето като стрела. Той устреми ума си към Глаедр и старият дракон го подхрани с енергия, за да продължи издигането си. Ерагон изгори енергията, зарязал всякаква предпазливост, без изобщо да се интересува от цената. Искаше само да стигне до Торн, преди нещо ужасно да се е случило с Насуада или Аря.

Докато прелиташе край Сапфира, видя как елфката започна да се катери по опашката на дракона. Залавяше се за шиповете по гърба му с дясната си ръка, използвайки ги като стъпенки на стълба. С лявата забиваше даутдаерта в тялото му за опора и се издърпваше все по-нагоре. Торн се гърчеше и извиваше, щракаше със зъби към нея като кон, раздразнен от някоя муха, но не можеше да я достигне.

Тогава кървавочервеният дракон сви крилата и лапите си и притиснал към гърдите си своя безценен товар, пикира към земята, въртейки се в смъртоносна спирала. Даутдаертът се изтръгна от плътта му и Аря се изопна под ъгъл спрямо тялото му, държейки се за шипа само с дясната си ръка — слабата й ръка, която бе наранила в катакомбите под Драс Леона.

Не след дълго пръстите й се изплъзнаха, тя се откъсна от Торн и полетя надолу, протегнала ръцете и краката си встрани, като спици на колело. Без съмнение в резултат от хвърлено от нея заклинание, въртенето й се забави, а после спря, както и падането й, докато накрая елфката не остана да се рее изправена в нощното небе. Озарена от сиянието на даутдаерта, който продължаваше да стиска, тя заприлича на Ерагон на зелена светулка, носеща се в мрака.

Торн разпери крила и изви обратно към нея. Аря извърна глава и погледна към Сапфира; после се обърна във въздуха срещу Торн.

Злокобна светлина замъждука между зъбите на червения дракон, миг преди разширяваща се стена от пламъци да изригне от огромната му паст и да обгърне Аря, скривайки я от поглед.

Ерагон вече бе на по-малко от петдесет стъпки оттам — достатъчно близо, за да може горещината да опари бузите му.

Пламъците се разнесоха, за да разкрият Торн, който се извръщаше от Аря толкова бързо, колкото му позволяваше грамадното му туловище. При извъртането драконът замахна с опашка и тя изсвистя през въздуха с такава скорост, че елфката нямаше никакъв шанс да я избегне.

— Не! — изкрещя младият Ездач.

Чу се пукот, когато опашката удари Аря и я запрати в мрака като камък, изстрелян от прашка. Даутдаертът се понесе надолу и сиянието му намаля до бледа точица, която после съвсем изчезна.

Сякаш железни обръчи се стегнаха около гърдите на Ерагон и изстискаха въздуха от него. Торн се отдалечаваше, но може би все пак имаше шанс да го настигне, ако привлечеше още енергия от Глаедр. Само че връзката му със златния дракон изтъняваше и младият Ездач не можеше да се надява, че ще надвие Торн и Муртаг сам и високо над земята — не и когато Муртаг разполагаше с десетки Елдунари.

Той изруга, прекрати заклинанието, което го тласкаше през въздуха, и се гмурна след Аря. Вятърът пищеше в ушите му, дърпаше косата и дрехите му, изпъваше кожата на бузите му и го караше да присвива очи. Някакво насекомо го удари по врата; заболя го толкова силно, все едно са го ударили с камъче.

Докато падаше, Ерагон търсеше с ума си съзнанието на елфката. Тъкмо бе усетил мъждукаща мисъл някъде в тъмата долу, когато Сапфира изскочи под него, с мътно сияещи люспи на светлината на звездите. Тя се завъртя с главата надолу и той я видя как посегна и улови нещо малко и тъмно с предните си лапи.

Болка прониза ума, който Ерагон бе докоснал; после всяка мисъл в него изчезна и той не усети нищо повече.

— Хванах я, малки мой — каза Сапфира.

— Лета — изрече младият Ездач и падането му се забави и спря.

Обърна се да погледне пак към Торн, но видя само звезди и чернота.

На два пъти чу неясно пляскане на крила от изток, а после всичко утихна.

Той сведе поглед към лагера на Варден. През слоевете дим се виждаха оранжевите петна на пожарите. Стотици палатки лежаха смачкани на земята заедно с хората, които не бяха успели да се измъкнат, преди Сапфира и Торн да ги стъпчат. Но те не бяха единствените жертви на атаката. От тази височина Ерагон не можеше да различи телата, но знаеше, че войниците са избили десетки.

Устата му се изпълни с вкус на пепел. Трепереше, сълзи на ярост, страх и безсилие замъгляваха очите му. Аря беше ранена, може би дори мъртва. Насуада бе изчезнала, пленена, и скоро щеше да се озове в ръцете на най-умелите инквизитори на Галбаторикс.

Безнадеждност заля Ерагон.

Как щяха да продължат сега? Как можеха да се надяват да победят без водачеството на Насуада?