Наследството

Край бреговете на езерото Леона

Ерагон крачеше през притъмнелия лагер, стиснал зъби и свил юмруци.

Беше прекарал последните няколко часа в разисквания с Насуада, Орик, Аря, Гарцвог, крал Орин и различните им съветници. Обсъждаха събитията от деня и преценяваха настоящото положение на Варден. Към края на срещата се бяха свързали с кралица Исланзади, за да я уведомят, че са превзели Драс-Леона, както и да й кажат за смъртта на Уирден.

На Ерагон не му беше приятно да обяснява на кралицата как е умрял един от нейните най-стари и най-могъщи заклинатели, нито пък на кралицата й бе приятно да получи тази вест. Първоначално тя реагира с такава тъга, че той се изненада; не мислеше, че е познавала Уирден толкова добре.

Разговорът с Исланзади бе оставил Ерагон в лошо настроение, защото бе засилил чувството му колко случайна и ненужна бе смъртта на Уирден.

„Ако аз вървях начело, аз щях да бъда набоден на онези шипове — помисли си той, докато продължаваше търсенето си из лагера. — Или пък Аря.“

Сапфира знаеше какво е намислил, но бе решила да се върне на своето място до палатката му, като му каза:

— Ако тръгна да громоля насам-натам покрай редиците от палатки, Варден няма да могат да спят, а те са си заслужили почивката.

Умовете им обаче оставаха свързани и той знаеше, че ако има нужда от нея, тя ще пристигне за секунди.

За да запази нощното си зрение, младият Ездач избягваше да се приближава до огньовете и факлите, които горяха пред много от палатките, но се постара да огледа всяко осветено място за своята плячка.

Докато търсеше, му хрумна, че тя може да му се изплъзне. Чувствата му към нея далеч не бяха приятелски и това би й позволило да го усети къде се намира и да го избегне, ако иска. Но той не мислеше, че е страхливка. Въпреки младостта си тя бе една от най-силните личности, които бе срещал сред хора, елфи или джуджета.

Накрая забеляза Елва да седи пред малка, безлична палатка и да си играе на котешка люлка на светлината на гаснещия огън. До нея седеше бавачката й Грета, а във възлестите й ръце подскачаха чифт дълги дървени игли за плетене.

За миг Ерагон се спря, загледан в тях. Старицата изглеждаше по-доволна отвсякога и той откри, че не му се иска да смущава почивката й.

После Елва каза:

— Не губи кураж точно сега, Ерагон. Не и след като си стигнал чак дотук.

Гласът й бе странно приглушен, като че ли бе плакала, но когато вдигна очи, погледът й бе свиреп и предизвикателен.

Грета като че ли се сепна, когато младият Ездач се появи в светлината; взе плетката и иглите си и се поклони с думите:

— Здравей, Сенкоубиецо. Мога ли да ти предложа нещо за ядене или за пиене?

— Не, благодаря. — Ерагон се спря пред Елва и се взря надолу към дребничкото момиче. Тя отвърна на погледа му за момент, а после се зае отново да преплита конците между пръстите си. Той забеляза със странно свиване в стомаха, че виолетовите й очи имат същия цвят като аметистовите кристали, които жреците на Хелгринд бяха използвали, за да убият Уирден и да пленят него и Аря.

Ерагон коленичи и хвана снопа конци по средата, спирайки движенията на Елва.

— Знам какво ще кажеш — заяви тя.

— Може би — изръмжа той, — но аз все пак ще го кажа. Ти уби Уирден — уби го също толкова сигурно, като че ли сама си го намушкала. Ако беше дошла с нас, би могла да го предупредиш за капана. Би могла да предупредиш всички ни. Заради теб гледах как Уирден умира и как Аря си откъсва половината ръка. Заради твоя гняв. Заради твоя инат. Заради твоята гордост… Мрази ме, щом искаш, но да не си посмяла да караш други да страдат заради това. Ако искаш Варден да загубят войната, иди при Галбаторикс и да се свършва. Е, това ли е желанието ти?

Елва бавно поклати глава.

— Тогава повече да не съм чул, че си отказала да помогнеш на Насуада, само за да ми правиш напук, иначе ще има сблъсък между нас, прорицателко Елва, и то сблъсък, който не би могла да спечелиш.

— Никога няма да успееш да ме победиш — промълви тя с натежал от емоции глас.

— Може да останеш изненадана. Ти притежаваш ценен талант, Елва. И сега Варден се нуждаят от помощта ти повече отвсякога. Не знам как ще победим краля в Уру’баен, но ако ти си с нас — ако използваш таланта си срещу него, — може би ще имаме шанс.

Елва като че ли се бореше със себе си. После кимна и Ерагон видя, че тя плаче. Мъката й не му достави наслада, но той изпита известно задоволство, че думите му са й подействали толкова силно.

— Съжалявам — прошепна тя.

Той пусна конците й и се изправи.

— Извиненията ти не могат да върнат Уирден. Представи се по-добре в бъдеще и може би ще успееш да изкупиш грешката си.

Той кимна на старата Грета, която бе запазила мълчание по време на разговора им, а после излезе от осветения кръг и потъна пак сред тъмните редици от палатки.

— Добре се справи — рече Сапфира. — Мисля, че отсега нататък тя ще се държи другояче.

— Надявам се.

Порицаването на Елва бе необичайно изживяване за Ерагон. Той си спомняше как Бром и Гароу го бяха гълчали за грешките му и се чувстваше някак странно самият той да гълчи някого, чувстваше се някак… по-зрял.

„Колелото се върти“ — помисли си.

Разхождаше се из лагера, без да бърза, наслаждавайки се на хладния ветрец, който полъхваше откъм скритото в сенките езеро.

След превземането на Драс-Леона Насуада бе изненадала всички, като настоя Варден да не нощуват в града. Не беше дала никакво обяснение за решението си, но Ерагон подозираше, че дългото забавяне тук я е направило нетърпелива да продължат пътуването си към Уру’баен, а и освен това няма желание да остава в града, където биха могли да се спотайват незнаен брой агенти на Галбаторикс.

След като Варден прочистиха улиците, Насуада остави в града група воини под командването на Мартланд Червенобрадия. После бунтовниците напуснаха Драс-Леона и потеглиха на север покрай брега на езерото. През цялото време между Варден и Драс-Леона сновеше постоянен поток от пратеници, за да могат Мартланд и Насуада да обсъждат различните проблеми по управлението на града.

Преди Варден да се отправят на път, Ерагон, Сапфира и заклинателите на Бльодгарм се бяха върнали в срутената катедрала, за да приберат тялото на Уирден и да потърсят колана на Белот Мъдрия. Само за няколко минути Сапфира отмести каменните късове, затрупали входа към подземните помещения, а Бльодгарм и другите елфи изнесоха Уирден. Но колкото и да търсеха и каквито и заклинания да използваха, не успяха да открият колана.

Елфите отнесоха Уирден върху щитовете си извън града, до един хълм край малко поточе. Там го погребаха, пеейки скръбни химни на древния език — в песните им имаше толкова тъга, че Ерагон плака без задръжки и всички птици и животни наоколо спираха и се заслушваха.

Среброкосата елфа Яела коленичи край гроба, извади от кесията на колана си един жълъд и го зася точно над гърдите на Уирден. После дванайсетте елфи, включително и Аря, запяха на жълъда, който пусна корени, покълна и започна да расте, като се виеше нагоре, протягайки се като ръка към небето.

Когато елфите свършиха, листатият дъб се издигаше на двайсет стъпки височина и в края на всеки клон имаше дълги редици зелени цветчета.

Ерагон си помисли, че това е най-хубавото погребение, на което е присъствал някога. Определено го предпочиташе пред джуджешкия обичай да затварят своите мъртви в твърд, студен камък под земята и му харесваше мисълта нечие тяло да осигури храна за едно дърво, което може да живее още стотици години. Реши, че ако умре, би искал над него да засадят ябълка, за да могат приятелите и роднините му да хапват от плодовете, родени от неговото тяло.

Идеята му се стори страшно забавна, макар и по един доста мрачен начин.

Освен че претърсиха катедралата и прибраха тялото на Уирден, Ерагон свърши още едно важно нещо в Драс-Леона след превземането на града. С одобрението на Насуада обяви всеки роб в града за свободен човек, а после лично отиде до именията и тържищата за роби, за да освободи много от мъжете, жените и децата, оковани там. Това му достави голямо задоволство и той се надяваше, че животът на освободените от него хора ще се подобри.

Сега, докато се приближаваше към палатката си, видя, че на входа го чака Аря. Ерагон ускори крачка, но преди да успее да я поздрави, някой извика:

— Сенкоубиецо!

Той се обърна и видя един от пажовете на Насуада да тича към тях.

— Сенкоубиецо — повтори момчето леко задъхано и се поклони на елфката. — Лейди Насуада иска да дойдете в палатката й утре, час преди разсъмване, за съвещание. Какво да й предам, лейди Аря?

— Предай й, че ще бъда там в желаното от нея време — отвърна елфката, свеждайки леко глава.

Пажът се поклони отново, след което се врътна и затича обратно в посоката, откъдето бе дошъл.

— Малко е объркващо сега, когато и двамата сме убивали Сянка — отбеляза Ерагон с лека усмивка.

Аря също се усмихна, но движението на устните й бе почти незабележимо в мрака.

— Да не би да предпочиташ да бях оставила Варауг жив?

— Не… в никакъв случай.

— Бих могла да си го запазя като роб, за да изпълнява повелите ми.

— Сега ме поднасяш — каза той.

Тя тихичко се изкиска.

— Може би трябва вместо това да те наричам принцеса, принцеса Аря. — Той го повтори, наслаждавайки се на звученето на думите.

— Не бива да ме наричаш така — отвърна елфката, този път по-сериозно. — Аз не съм принцеса.

— Защо не? Майка ти е кралица. Как може ти да не си принцеса? Нейната титла е дрьотнинг, а твоята — дрьотнингу. Едното означава кралица, а другото…

— … не означава принцеса — каза Аря. — Не точно. Няма истинско съответствие на вашия език.

— Но ако майка ти умре или се откаже от трона, ти ще заемеш мястото й като владетелка на вашия народ, нали?

— Не е толкова просто.

Изглежда, елфката нямаше желание да обяснява по-подробно, затова Ерагон попита:

— Искаш ли да влезем?

— Да — отвърна тя.

Той дръпна платнището на входа и Аря се шмугна вътре. Младият Ездач хвърли бегъл поглед към Сапфира, която лежеше свита наблизо и дишаше тежко, унасяйки се в сън, след което я последва.

Отиде до фенера, висящ на централния прът на палатката, и промърмори:

— Исталри. — Не използва Бризингър, за да не възпламени меча си. Лумналият огън изпълни вътрешността с топла светлина, от която оскъдно обзаведената армейска палатка започна да изглежда почти уютно.

Двамата седнаха и Аря каза:

— Намерих това сред вещите на Уирден и си помислих, че можем да му се насладим заедно. — Тя извади от един страничен джоб на панталоните си резбована дървена манерка, голяма горе-долу колкото дланта на Ерагон, и му я подаде.

Младежът отпуши манерката и подуши гърлото й. Повдигна вежди, щом усети силния, сладък аромат на алкохол.

— Това фаелнирв ли е? — попита, назовавайки питието, което елфите правеха от плодчета на бъз и — както твърдеше Нари — лунни лъчи.

Аря се засмя и гласът й зазвънтя като добре калена стомана:

— Да, но Уирден е добавил нещичко към него.

— О?

— Листа на едно растение, което вирее в източния край на Ду Вел денварден, край бреговете на езерото Рьона.

Той се намръщи:

— Дали названието на това растение ми е познато?

— Вероятно, но то не е важно. Хайде, пий. Ще ти хареса; гарантирам ти.

И тя пак се засмя, което малко го смути. Никога досега не я беше виждал такава. Изглеждаше му в приповдигнато настроение и безразсъдна, и той със сепване осъзна, че е вече доста подпийнала.

Ерагон се поколеба и се зачуди дали Глаедр ги наблюдава. После вдигна манерката към устните си и отпи глътка от фаелнирва. Вкусът на питието бе по-различен от онзи, с който бе свикнал; имаше силен мускусен дъх, който напомняше за миризма на белка или хермелин.

Младият Ездач се намръщи и трябваше да положи усилие да не се закашля, когато фаелнирвът си прогори път през гърлото му. Отпи нова, по-малка глътка и върна манерката на Аря, която също пи.

Отминалият ден бе пълен с кръв и ужас. Ерагон бе прекарал по-голямата част от него в битки и убиване, дори самият той едва не беше убит, и сега имаше нужда да се отпусне… Да забрави. Напрежението, което чувстваше, бе прекалено силно, за да го успокои само с умствени трикове. Трябваше му още нещо. Нещо извън самия него — също както насилието, в което бе участвал, бе предимно външно, а не вътрешно.

Когато Аря му върна манерката, той гаврътна една голяма глътка и се закикоти, неспособен да се спре.

Елфката повдигна едната си вежда и го изгледа със замислено, макар и весело изражение.

— Какво ти е толкова забавно?

— Това… Ние… Фактът, че ние сме още живи, а те — той махна с ръка по посока на Драс-Леона — не са. Животът ми е забавен, животът и смъртта. — В стомаха му вече бе започнала да се разлива топлина и той усещаше гъдел във връхчетата на ушите си.

— Хубаво е да си жив — рече Аря.

Продължиха да си подават манерката, докато не я пресушиха. Тогава Ерагон сложи тапата обратно — задача, която изискваше няколко опита, защото чувстваше пръстите си дебели и непохватни, а леглото сякаш се накланяше под него като палубата на кораб в открито море.

Върна празната манерка на елфката и когато тя я взе, хвана дясната й длан и я обърна към светлината. Кожата отново бе гладка и безупречна. Нямаше и следа от нараняването.

— Бльодгарм те е излекувал?

Аря кимна и той я пусна.

— Общо взето. Сега пак мога да използвам ръката си пълноценно. — Тя го демонстрира, като я сви и разтвори няколко пъти. — Но все още има една област в основата на палеца, където не усещам нищо. — Елфката посочи мястото с левия си показалец.

Ерагон посегна и го докосна леко.

— Тук ли?

— Тук — отвърна тя и премести ръката му малко вдясно.

— И Бльодгарм не можа да направи нищо по въпроса?

Аря поклати глава.

— Опита половин дузина заклинания, но нервите отказаха да се свържат отново. — Тя махна пренебрежително. — Няма значение. Все още мога да въртя меч и да изпъвам лък. Това е важното.

Младият Ездач се поколеба, а после каза:

— Знаеш ли… ужасно съм ти благодарен за това, което направи… което се опита да направиш. Съжалявам само, че то ти остави постоянен белег. Ако можех да го предотвратя по някакъв начин…

— Не се чувствай виновен. Никой не може да мине през живота без драскотина. Пък и не би трябвало да го иска. С болката, която трупаме, мерим своите безумия и своите постижения.

— Анджела каза нещо подобно за враговете: че ако не си създадеш такива, си страхливец или нещо още по-лошо.

Аря кимна в знак на съгласие:

— В това има известна истина.

Продължиха да говорят и да се смеят, докато нощта напредваше. Вместо да отслабва, ефектът от подправения фаелнирв продължи да се усилва. Мъгла от замайване обгърна Ерагон и той забеляза, че сенките в палатката като че ли се вият и пред очите му плуват странни проблясващи светлини — като онези, които обикновено виждаше, щом затвореше очи за сън. Връхчетата на ушите му пламтяха като в треска, а кожата на гърба го сърбеше ужасно, сякаш по нея пъплеха мравки. Освен това някои звуци бяха станали странно силни — ритмичното свирене на насекомите край езерото, например, и пращенето на факела пред палатката му; те изпълваха слуха му дотолкова, че му бе трудно да различи някакъв друг звук.

„Да не съм отровен?“ — зачуди се той.

— Какво има? — попита Аря, щом забеляза тревогата му.

Ерагон навлажни устни — устата му бе невероятно болезнено суха — и й каза какво изпитва.

Елфката се засмя и се облегна. Клепачите й натежаваха.

— Така трябва да бъде. Тези усещания ще се разсеят до зазоряване. Дотогава се отпусни и им се наслаждавай.

Ерагон проведе кратка вътрешна борба, обмисляйки дали да не използва заклинание, за да прочисти ума си — ако изобщо можеше да го стори — но после реши да се довери на Аря и да последва съвета й.

Докато светът се огъваше около него, му хрумна, че е твърде зависим от сетивата си, за да определи кое е реално и кое не. Можеше да се закълне, че проблясващите светлини са истински, макар рационалната част от ума му да знаеше, че са само видения, предизвикани от фаелнирва.

Двамата с елфката продължиха да си приказват, но разговорът им ставаше все по-разпокъсан и несвързан. Въпреки това младият Ездач бе убеден, че всичко, което казват, е изключително важно, макар да не можеше да обясни защо, нито пък да си спомни какво са обсъждали само преди миг.

Малко по-късно чу откъм лагера да се носи ниският, гърлен звук на тръстикова флейта. Отначало си помисли, че си въобразява, но после видя как Аря наклони глава и я извърна по посока на музиката, сякаш тя също я бе доловила.

Ерагон не знаеше кой и защо свири. Нито пък го интересуваше. Сякаш мелодията бе изскочила от чернотата на самата нощ, като вятър, самотен и изоставен.

Той я слушаше, отметнал глава назад и притворил клепачи, докато в ума му кръжаха фантастични образи, създадени от фаелнирва, но оформени от музиката.

Постепенно мелодията стана по-дива, звученето й се промени от жално в напористо, а звуците вибрираха толкова бързо, така настойчиво, сложно и тревожно, че младият Ездач започна да се плаши за здравето на музиканта. Струваше му се неестествено някой да свири толкова бързо и умело, дори да е елф.

Аря се засмя, когато музиката достигна особено лудешко темпо, скочи на крака и вдигна ръце над главата си. Тропна с крак по земята и запляска — веднъж, два пъти, три пъти, — а после за огромно изумление на Ерагон затанцува. Движенията й отначало бяха бавни, почти унесени, но скоро тя ги ускори, следвайки трескавия ритъм на музиката.

Музиката скоро достигна своя връх и почна бавно да затихва, докато свирачът преповтаряше и завършваше темите в мелодията. Но преди да секне, внезапен сърбеж накара младия Ездач да сграбчи дясната си длан и да я зачеше. Същевременно усети гъдел дълбоко в ума си, когато едно от предпазните му заклинания оживя, предупреждавайки го за опасност.

Секунда по-късно някъде отгоре изрева дракон.

Студен страх прониза Ерагон.

Ревът не бе на Сапфира.