Наследството

И стените паднаха…

Тътенът от рухваща сграда накара Ерагон да спре и да погледне назад.

Между върховете на две далечни къщи той видя празно място там, където бе стърчал назъбеният шпил на катедралата. На негово място към облаците се издигаше прах, като стълб бял дим.

Ерагон се усмихна на себе си, горд от Сапфира. Когато ставаше дума за сеене на хаос и разруха, драконите нямаха равни.

„Давай! — помисли си. — Разбий я на парчета! Затрупай свещените им места под хиляди стъпки камък!“

После продължи да тича по тъмната, лъкатушеща калдъръмена уличка с Аря, Анджела и Солембум. По улиците вече имаше много хора: търговци се готвеха да отварят магазините си, нощни стражи се прибираха да си легнат, пияни благородници си тръгваха от гуляите, скитници спяха в нишите и войници тичаха презглава към градските стени.

Всички, дори и тези, които тичаха, бяха отправили погледи към катедралата, докато шумът от двата биещи се дракона отекваше над града. Изглеждаха ужасени до един — както покритите с рани просяци, така и закоравелите войници, и богато облечените благородници — и никой от тях не обърна внимание на Ерагон и другарите му.

Младият Ездач предполагаше, че тук играе роля и фактът, че при бегъл оглед двамата с Аря можеха да минат за обикновени хора.

По негово настояване елфката бе оставила изпадналия в безсъзнание послушник в една уличка на прилично разстояние от катедралата.

— Обещах да го вземем с нас — бе обяснил той, — но не съм казал докъде. Оттук нататък може да се оправя сам.

Аря се бе съгласила и изглеждаше облекчена да се отърве от тежестта на послушника.

Докато четиримата бързаха по улицата, Ерагон изпита чувството, че всичко това му е странно познато. Последното му посещение в Драс-Леона бе свършило горе-долу по същия начин: тичаше между мръсните, гъсто скупчени сгради с надеждата да стигне до някоя от градските порти, преди Империята да го открие. Само че този път имаше да се страхува от много повече неща, отколкото просто от Ра’зак.

Хвърли пак поглед към катедралата. Сапфира трябваше да забави Муртаг и Торн само още няколко минути и щеше да стане прекалено късно за тях да спрат Варден. Обаче по време на битка минутите можеха да изглеждат като часове и Ерагон ясно съзнаваше колко бързо може да се промени балансът на силите.

„Дръж се! — помисли си той, макар че не прати думите към Сапфира, за да не я разсее или да издаде местоположението си. — Още малко!“

Докато се приближаваха към градските стени, уличките ставаха все по-тесни и надвисналите сгради — предимно къщи — закриваха всичко, освен тънка ивица лазурно небе. В канавките покрай сградите гниеше боклук; Ерагон и Аря бяха покрили носа и устата си с ръкави. Смрадта сякаш не засягаше билкарката, макар че Солембум ръмжеше и махаше раздразнено с опашка.

Някакво движение върху покрива на една близка сграда привлече вниманието на младия Ездач, но каквото и да го бе причинило, вече го нямаше, когато той вдигна глава. Ерагон продължи да гледа нагоре и след малко започна да забелязва разни странни признаци: бяло петно на покрит със сажди тухлен комин; странни заострени форми, очертани на фона на утринното небе; малък овал с размера на монета, който блестеше огнено в сенките.

Той с изумление осъзна, че по покривите са наредени десетки котколаци, всички в животинската си форма. Те тичаха от сграда на сграда, гледайки мълчаливо отгоре как Ерагон и другарите му вървят през сумрачния лабиринт на града.

Младият Ездач знаеше, че неуловимите превращенци няма да им се притекат на помощ, освен в най-краен случай — те искаха да запазят връзката си с Варден в тайна от Галбаторикс колкото се може по-дълго — но сметна присъствието им за окуражаващо.

Улицата свърши на кръстопът с още пет разклонения. Ерагон се посъветва с Аря и билкарката и решиха да поемат по това отсреща и да продължат в същата посока.

На сто стъпки по-нататък избраният път зави рязко и излезе на площада пред южната порта на Драс-Леона.

Ерагон спря.

Пред портата се бяха събрали стотици войници. Сновяха наглед хаотично, въоръжаваха се и обличаха броните си, а командирите им крещяха заповеди. Златната бродерия върху алените туники на мъжете блестеше, докато тичаха насам-натам.

Присъствието им смая младия Ездач, но той бе още по-смаян да види, че бранителите на града са струпали огромна купчина чакъл от вътрешната страна на портата, за да попречат на Варден да я разбият.

Той изруга. Купчината бе толкова голяма, че на група от петдесет души би им отнело няколко дни да я разчистят. Сапфира можеше да освободи портата за няколко минути, но Муртаг и Торн никога не биха й дали тази възможност.

„Трябва ни друго отвличане на вниманието“ — помисли си Ерагон. Само че нямаше никаква представа какво да е то.

— Сапфира! — извика мислено към нея. Беше сигурен, че го чу, но нямаше време да й обясни ситуацията, защото в същия миг един от войниците спря и посочи към него и другарите му.

— Бунтовници!

Ерагон измъкна Бризингър от ножницата и се втурна напред, преди другите войници да са чули предупреждението на мъжа. Нямаше избор. Отстъплението означаваше да изостави Варден на милостта на Империята. Освен това не можеше да остави Сапфира да се справя сама и със стената, и с войниците.

Докато се хвърляше срещу тях, извика, както направи и Аря, която се присъедини към безумната му атака. Двамата се врязаха сред изненаданите войници. За няколко кратки секунди мъжете бяха толкова объркани, че някои сякаш не осъзнаха, че Ерагон е техен враг, докато не ги намушка.

Рояци стрели заваляха на площада откъм стрелците по стената. Няколко отскочиха от защитните заклинания на Ерагон. Останалите убиха или раниха собствените войници на Империята.

Колкото и да бе бърз, Ерагон не можеше да парира всички мечове, копия и ками, насочени към него. Усещаше как силата му се изцежда с тревожна скорост, докато магията му отблъскваше атаките. Ако не се измъкнеше от навалицата, войниците щяха да го изтощят дотолкова, че вече нямаше да е в състояние да се бие.

Със свиреп боен вик той се завъртя в кръг, държейки Бризингър на височината на кръста си, и покоси всички войници, намиращи се в обсега му.

Блестящото синьо острие срязваше плът и кост, като че ли бяха еднакво нематериални. От върха му се стичаха дълги струи кръв, които бавно се разпадаха на блестящи капчици, прилични на топчета полиран корал, докато пострадалите мъже се превиваха надве, стисна ли коремите си, в опит да попречат на раните да зейнат.

Всеки детайл изглеждаше ярък и отчетлив, като изваян от стъкло. Ерагон можеше да различи отделните косъмчета от брадата на воина пред себе си. Можеше да преброи капките пот, избили на кожата под очите на мъжа, и да посочи всяко петно, протриване и цепка на дрехите му.

Шумът от битката бе болезнено силен за чувствителните му уши, но Ерагон изпитваше дълбоко спокойствие. Не беше недосегаем за страховете, които го бяха измъчвали по-рано, само че те вече не се надигаха толкова лесно и заради това се биеше по-добре.

Довърши завъртането и тъкмо тръгваше към воина, когато Сапфира прелетя над него. Крилата й бяха прибрани плътно към тялото и трептяха като листа във вихрушка. Докато профучаваше, силен вятър разроши косата на Ерагон и го притисна към земята.

Миг по-късно Торн я последва, оголил зъби, а в зейналата му паст бушуваха пламъци. Двата дракона отлетяха на половин миля извън стените от жълта кал на Драс-Леона, после завиха и се понесоха обратно.

Ерагон чу гръмки приветствени възгласи извън стените.

„Варден сигурно са стигнали почти до портата.“

Част от кожата на лявата му предмишница пареше, като че ли някой бе излял върху нея гореща мазнина. Той изсъска и тръсна ръка, но усещането не изчезна. Тогава видя голямо петно кръв, просмукващо се в туниката му. Хвърли пак поглед към Сапфира. Кръвта трябваше да е драконова, но не можеше да каже чия е.

Докато драконите се приближаваха, младият Ездач се възползва от моментното замайване на войниците, за да убие още трима. После останалите се съвзеха и битката продължи с пълна сила.

Един войник с бойна брадва изникна пред Ерагон и замахна към него. По средата на замаха му Аря го уби с удар изотзад, като почти го разсече надве.

Младият Ездач й благодари за помощта с кратко кимване. По негласно споразумение двамата застанаха с гръб един към друг и се обърнаха заедно срещу войниците.

Той долавяше, че елфката диша тежко като него. Макар да бяха по-силни и по-бързи от повечето хора, дори тяхната издръжливост си имаше граници, както и възможностите им. Бяха избили десетки, но оставаха още стотици и Ерагон знаеше, че скоро от други части на Драс-Леона ще пристигнат подкрепления.

— Ами сега какво? — извика той, парирайки едно копие, насочено към бедрото му.

— Магия! — отвърна Аря.

Докато отбиваше атаките на войниците, Ерагон започна да напява всяко хрумнало му заклинание, което би могло да убие враговете им.

Нов порив на вятъра разроши косата му и хладна сянка се плъзна над него, когато Сапфира закръжи горе, намалявайки стремглавата си скорост. Тя разпери крила и започна да се спуска към бойниците на стената.

Преди да успее да кацне, Торн я настигна. Червеният дракон пикира, бълвайки струя пламъци, дълга над сто стъпки. Сапфира изрева недоволно и се отдалечи от стената, махайки бързо с крила, за да набере височина. Двата дракона закръжиха един около друг, издигайки се в небето, като се хапеха и деряха яростно.

Решимостта на Ерагон укрепна още повече, щом видя, че Сапфира е в опасност. Той ускори напева си, изричайки думите на древния език толкова бързо, колкото можеше, без да сбърка произношението им. Но каквото и да опитваше, нито неговите заклинания, нито тези на Аря оказваха някакъв ефект върху войниците.

Тогава гласът на Муртаг проехти от небето като глас на някой великан, чиято глава стига чак до облаците:

— Тези мъже са под моята защита, братко!

Младият Ездач вдигна поглед и видя как Торн пада като камък към площада. Внезапната смяна на посоката от страна на червения дракон бе хванала Сапфира неподготвена. Тя все още висеше високо над града — тъмносиня фигура на светлосиния фон на небето.

„Те знаят“ — помисли си Ерагон и ужас разклати досегашното му спокойствие.

Той сведе очи и ги плъзна по тълпата. Все повече войници се стичаха откъм улиците покрай стените на Драс-Леона. Билкарката бе опряла гръб в една от къщите до площада, с едната си ръка мяташе стъклени шишенца, а с другата размахваше Смъртозвън. При счупването си шишенцата изпускаха облаци от зелена пара и всички войници, попаднали в нея, рухваха на земята, стиснали гърлата си, и почваха да се мятат, докато цялата им кожа се покриваше с малки кафяви гъби.

Зад Анджела, върху един градински зид, се бе свил Солембум. Котколакът се възползваше от изгодната си позиция, за да дере с нокти лицата на войниците и да събаря шлемовете им, разсейвайки ги, докато те се мъчеха да притиснат билкарката. Двамата с Анджела изглеждаха обкръжени и Ерагон се съмняваше, че ще издържат още дълго.

Нищо от това, което виждаше, не му даваше надежда. Той отново обърна очи към огромната грамада на Торн, точно когато драконът разпери крила, за да забави спускането си.

— Трябва да се махаме оттук! — извика Аря.

Младият Ездач се поколеба. Щеше да е проста работа да издигне и пренесе Аря, Анджела, Солембум и себе си над стената до мястото, където трябваше да чакат Варден. Но ако побегнеха, положението на Варден нямаше да е по-добро отпреди. Армията им не можеше да си позволи да чака повече: след още няколко дни провизиите им щяха да се изчерпят и хората щяха да започнат да дезертират. Ерагон бе наясно, че ако това стане, никога вече няма да могат да обединят всички раси срещу Галбаторикс.

Тялото и крилата на Торн затъмняваха небето, като потапяха всичко в червеникав мрак и скриваха Сапфира от погледа му. Капки кръв, всяка от тях колкото юмрука на младия Ездач, падаха от шията и лапите на дракона и не един войник извика от болка, когато течността го опари.

— Ерагон! Бързо! — изкрещя Аря. Сграбчи го за ръката и го задърпа, но той остана намясто, обзет от нежелание да признае поражението си.

Елфката задърпа по-силно, принуждавайки го да сведе очи, за да се задържи на крака. Щом го направи, погледът му се спря върху средния пръст на дясната му ръка, на който носеше Арен.

Беше се надявал да спести енергията в пръстена за деня, в който ще се изправи срещу Галбаторикс. Количеството беше нищожно в сравнение с онова, което без съмнение бе натрупал кралят по време на дългите си години на трона, но все пак представляваше най-големият запас на сила, с които Орагон разполагаше, и той знаеше, че няма да има възможност да събере отново такъв, преди Варден да стигнат до Уру’баен, ако изобщо стигнеха. Освен това бе едно от малкото неща, оставени му от Бром. Поради тези две причини не му се искаше да използва дори и минимална част от енергията.

Но не се сещаше за никаква друга възможност.

Криещата се в Арен енергия винаги му се бе струвала огромна; сега обаче се зачуди дали ще му стигне за онова, което бе замислил.

С крайчеца на окото си видя как Торн посяга към него с нокти, големи колкото човек, и някакво вътрешно гласче му закрещя да бяга, преди чудовището горе да го е хванало и изяло жив.

Ерагон си пое въздух, а после отприщи безценния запас на Арен и извика:

— Джиерда!

Потокът от енергия, рукнал през него, бе по-силен от всичко, което бе изпитвал някога; приличаше на леденостудена река, която го хапеше и щипеше почти непоносимо. Усещането бе едновременно мъчително и блажено.

По негова заповед огромната купчина чакъл, която блокираше портата, изригна към небето в колона от пръст и камъни. Тя удари Торн отстрани, разкъса крилото му и запрати пищящия дракон извън покрайнините на Драс-Леона. После колоната се пръсна навън, образувайки рехав покров над южната половина на града.

Изригването на чакъла разтресе площада и събори всички на земята. Ерагон падна на четири крака и остана така, взирайки се нагоре, докато поддържаше заклинанието.

Когато енергията в пръстена бе почти изчерпана, той прошепна:

— Гангараета.

Като тъмен буреносен облак, подет от мощен вятър, покровът се понесе надясно, по посока на пристанището и езерото Леона. Младият Ездач продължи да тласка чакъла надалеч от центъра на града, докато можеше да го прави; после, когато и последните остатъци от енергията изтекоха през него, той прекъсна заклинанието.

С измамно тих звук облакът от останки се сви в себе си. По-тежките частици — камъни, парчета дърво и буци пръст — паднаха право надолу, забивайки се в повърхността на езерото, докато по-дребните останаха да висят във въздуха, образувайки голямо кафяво петно, което бавно се понесе на запад.

На мястото на чакъла сега имаше зейнал кратер. Изпочупени плочи ограждаха ямата като кръг от потрошени зъби. Крилата на градската порта висяха отворени, непоправимо изкривени и нацепени.

През разбитата порта Ерагон видя Варден, струпани в улиците от другата страна. Изпусна дъх и остави главата си да клюмне изтощено напред.

„Получи се“ — помисли смаяно. После се надигна бавно на крака, съзнавайки смътно, че опасността още не е отминала.

Докато войниците се мъчеха да се изправят, Варден нахлуха в Драс Леона, надавайки бойни викове и дрънчейки с мечовете по щитовете си. Няколко секунди по-късно Сапфира кацна сред тях и това, което изглеждаше, че ще бъде жестока битка, изведнъж се превърна в паническо отстъпление, когато войниците хукнаха да се спасяват.

Ерагон зърна Роран сред морето от мъже и джуджета, но го изгуби от поглед, преди да е успял да привлече вниманието му.

„Аря?“ Младият Ездач се обърна и с тревога откри, че тя не е до него. Огледа се и скоро я забеляза към средата на площада, заобиколена от двайсетина войници. Те се бяха вкопчили в ръцете и краката й с мрачно упорство и се опитваха да я отмъкнат. Елфката освободи едната си ръка и удари някакъв мъж в брадичката, прекършвайки врата му, но друг от войниците я улови, преди да е замахнала отново.

Ерагон се втурна към нея. Тъй като бе изтощен, отпусна ръката си с меча прекалено ниско и върхът на Бризингър се закачи в ризницата на един паднал войник. Дръжката се измъкна от дланта му и оръжието издрънча на земята. Той се поколеба, чудейки се дали да не се върне, но после видя как двама от войниците се нахвърлят срещу Аря с ножове и удвои бързината си.

Точно когато стигна до нея, елфката се изтръгна за миг от нападателите. Мъжете скочиха към нея с протегнати ръце, но преди да я уловят отново, Ерагон удари единия отстрани, забивайки юмрука си в ребрата му. Някакъв войник с намазани с восък мустаци направи мушкащо движение с меча си към гърдите на младежа. Ерагон хвана острието с голи ръце, изтръгна го от ръката на войника, счупи го надве и изкорми мъжа с половината от собственото му оръжие. Само след секунди всички войници, които бяха застрашавали Аря, лежаха мъртви или смъртно ранени. Тези, които не ги уби той, ги уби елфката.

След това Аря каза:

— И сама можех да ги победя.

Ерагон се наведе и опря ръце на колената си, мъчейки се да си поеме дъх.

— Знам… — Той кимна към дясната й ръка — онази, която бе наранила при опита си да се измъкне от оковите. Сега елфката я държеше свита до бедрото си. — Смятай го за израз на благодарност.

— Мрачен дар — рече тя, но с лека усмивка.

Повечето войници бяха избягали от площада; останалите бяха притиснати към къщите и обградени от Варден. Докато Ерагон се оглеждаше, видя много от войниците на Галбаторикс да хвърлят оръжията и да се предават.

Двамата с Аря прибраха меча му, а после отидоха до стената от жълта кал, където земята бе сравнително чиста. Седнаха, облегнати на стената, и загледаха как Варден влизат в града.

Скоро Сапфира дойде при тях. Подуши Ерагон, който се усмихна и я почеса по муцуната. В отговор тя замърка.

— Ти успя — каза драконката.

— Ние успяхме — отвърна той.

На гърба й Бльодгарм освободи ремъците, които държаха краката му към седлото, и се плъзна надолу по тялото й. За миг младият Ездач изпита крайно объркващото чувство, че се среща със самия себе си. Веднага реши, че не му харесва как косата се къдри по слепоочията му.

Бльодгарм промърмори една неясна дума на древния език, после фигурата му затрептя като топлинни вълни и той отново придоби собствения си облик: висок, космат, жълтоок, дългоух и острозъб. Не приличаше нито на елф, нито на човек, но в напрегнатото му, сковано изражение Ерагон забеляза признаци на печал и гняв.

— Сенкоубиецо — каза Бльодгарм и се поклони на Аря и Ерагон. — Сапфира ми каза за станалото с Уирден. Аз…

Преди да успее да довърши изречението, останалите десет елфа под негово командване се появиха от тълпата на Варден и забързаха към тях с меч в ръка.

— Сенкоубиецо! — възкликнаха те. — Аргетлам! Ярколюспеста!

Ерагон ги поздрави уморено и се помъчи да отговори на въпросите им, макар че предпочиташе да не прави нищо.

А после разговорът им бе прекъснат от рев и над тях падна една сянка. Ерагон вдигна поглед и видя Торн — отново здрав — да се рее във въздуха над тях.

Той изруга, покатери се на Сапфира и измъкна Бризингър, докато Аря, Бльодгарм и другите елфи образуваха защитен обръч около нея. Обединената им мощ бе впечатляваща, но Ерагон не знаеше дали ще стигне, за да отблъснат Муртаг.

Като един Варден вдигнаха очи нагоре. Може и да бяха смели, но дори най-смелият може да затрепери пред дракон.

— Братко! — извика Муртаг и усиленият му глас отекна толкова гръмко, че младият Ездач запуши уши. — Ще ми платиш с кръв за това, което причини на Торн! Вземи Драс-Леона, щом искаш. Тя не означава нищо за Галбаторикс. Но пак ще се срещнем, Ерагон Сенкоубиецо, кълна ти се.

А после Торн се обърна и полетя на север над града и скоро се изгуби в димната завеса, издигаща се от горящите къщи край съборената катедрала.