Наследството

И целият свят е сън

Насуада се смееше, докато звездното небе се въртеше около нея и тя падаше, премятайки се, към процепа от ярка бяла светлина на мили по-долу. Вятър дърпаше косата й и нощницата й се вееше лудешки, а опърпаните краища на ръкавите й плющяха като крила. Огромни прилепи, черни и с окървавени усти, се трупаха около нея, ръфайки раните й със зъби, които режеха, пробождаха и пареха като лед.

А тя продължаваше да се смее.

Процепът се разшири и светлината я погълна, заслепявайки я за минута. Когато погледът й се избистри, Насуада откри, че стои в Залата на гадателката и се взира в самата себе си, лежаща окована на пепелявосивата плоча. До отпуснатото й тяло се бе изправил Галбаторикс — висок, широкоплещест, със сянка на мястото на лицето му и корона от ален огън върху главата му.

Кралят се обърна към мястото, където стоеше тя, и протегна облечената си в ръкавица длан.

— Ела, Насуада, дъще на Аджихад. Преклони гордостта си и ми се вречи във вярност, и ще ти дам всичко, което някога си искала.

Тя изфуча презрително и се метна към него с протегнати ръце. Преди да успее да разкъса гърлото му, кралят изчезна в облак от черна мъгла.

— Това, което искам, е да те убия! — изкрещя Насуада към тавана.

Стаята заехтя от гласа на Галбаторикс, който сякаш идваше от всички посоки едновременно:

— Тогава ще останеш тук, докато не осъзнаеш грешката си.

Насуада отвори очи. Още лежеше върху плочата, китките и глезените й бяха приковани, а раните от ларвата копач пулсираха, сякаш никога не са преставали.

Тя се намръщи. Дали се бе намирала в безсъзнание, или наистина беше говорила с краля? Беше толкова трудно да прецени кога…

Видя как в единия ъгъл на стаята върхът на дебела зелена лоза си проби път между боядисаните плочки, като ги напука. Още лози се появиха до първата; промушваха се през стената и плъзваха по пода, покривайки го с море от гърчещи се змиевидни израстъци.

Докато гледаше как пълзят към нея, Насуада се разкикоти.

„Само това ли може да измисли? Та аз имам по-странни сънища почти всяка нощ“.

Сякаш в отговор на присмеха й, плочата под нея потъна и се сля с пода, и мятащите се пипала я покриха, като се увиха се около крайниците й и ги приковаха по-здраво от всяка верига. Пред очите й притъмня, когато лозите над нея се умножиха, и единственото, което можеше да чуе, бе шумът от плъзгането им една върху друга: сухо шумолене като от падащ пясък.

Въздухът около нея стана спарен и горещ и тя усети, че й е трудно да диша. Ако не знаеше, че лозите са само илюзия, можеше да се паникьоса. Но вместо това плю в мрака и прокле името на Галбаторикс. Не го правеше за първи път. Беше сигурна, че не е и за последен. Но отказваше да му достави удоволствието да разбере, че е смутил душевното й равновесие.

Светлина… Златиста слънчева светлина грееше над редица ниски хълмове, нашарени с поля и лозя. Насуада стоеше в края на малък двор, под декоративна дървена решетка, цялата обвита с нацъфтели грамофончета. Виещите им се стъбла й се струваха смущаващо познати. Беше облечена в прекрасна жълта рокля. В дясната си ръка държеше кристална чаша с вино и усещаше тръпчивия му черешов вкус върху езика си. Лек ветрец подухваше от запад. Въздухът беше топъл и ласкав, изпълнен с уханието на прясно разорана земя.

— А, ето те и теб — каза един глас зад нея и тя се обърна, за да види Муртаг, който крачеше към нея откъм едно голямо имение. Също като Насуада, той държеше чаша с вино. Беше облечен в черен клин и жакет от тъмнокафяв сатен, поръбен със златен кант. На колана му висеше инкрустирана със скъпоценни камъни кама. Косата му бе по-дълга, отколкото я помнеше, и младият мъж изглеждаше спокоен и уверен, какъвто не го бе виждала преди. Това, както и светлината, озаряваща лицето му, го караше да изглежда поразително красив, дори благороден.

Той дойде при нея под решетката и докосна голата й ръка. Жестът изглеждаше небрежен и интимен.

— Ах, ти, хитрушо, да ме оставиш с лорд Ферос и безкрайните му истории. Трябваше ми половин час, за да се измъкна. — Муртаг млъкна за момент и я изгледа внимателно. Върху лицето му се изписа загриженост. — Зле ли ти е? Бузите ти май са посивели.

Тя отвори уста, но не успя да каже нито дума. Не можеше да измисли как да реагира.

Челото на младия мъж се сбърчи.

— Пак си получила един от своите пристъпи, нали?

— Аз… не знам… Не помня как съм се озовала тук, нито… — Гласът й заглъхна, щом видя болката, появила се в очите на Муртаг, която той бързо прикри.

Ръката му обгърна леко талията й, докато я заобикаляше, за да се взре в хълмистия пейзаж. С бързо движение пресуши чашата си. После каза тихо:

— Знам колко е объркващо това за теб… Не се случва за първи път, но… — Той си пое дълбоко дъх и поклати глава. — Кое е последното, което помниш? Теирм? Аберон? Обсадата на Ситри?… Дарът, който ти поднесох онази нощ в Еоам?

Обзе я ужасна несигурност.

— Уру’баен — прошепна тя. — Залата на гадателката. Това е последният ми спомен.

За миг й се стори, че ръката на кръста й потрепери, но лицето на Муртаг не издаде никаква емоция.

— Уру’баен — повтори той дрезгаво. Погледна към нея. — Насуада… от Уру’баен минаха осем години.

„Не — помисли си тя. — Не може да бъде.“ И въпреки това всичко, което виждаше и чувстваше, бе толкова реално. Движението на косата на Муртаг, докато вятърът я развяваше, мирисът на полята, докосването на роклята до кожата й — всичко бе точно както би трябвало да бъде. Но ако наистина беше тук, защо младият мъж не я увери в това, като докосне ума й, както го бе правил преди? Да не беше забравил? Ако наистина бяха минали осем години, той може би не помнеше обещанието, което й бе дал толкова отдавна в Залата на гадателката.

— Аз… — започна Насуада, когато чу някаква жена да вика:

— Милейди!

Погледна през рамо и видя една едра прислужница да върви бързо откъм къщата, а полите на бялата й престилка се развяваха.

— Милейди — каза прислужницата и направи реверанс. — Съжалявам, че ви безпокоя, но децата се надяваха, че ще ги гледате как представят сценката си на гостите.

— Деца — прошепна тя. Погледна пак към Муртаг и видя в очите му да блестят сълзи.

— Да — каза той. — Деца. Четири, всичките силни, здрави и весели.

Насуада потрепери, завладяна от чувства. Не можеше да се сдържи. После вдигна брадичка.

— Покажи ми какво съм забравила. Покажи ми защо съм забравила.

Муртаг й се усмихна с нещо като гордост.

— С удоволствие — каза младият мъж и я целуна по челото. Взе чашата й и я подаде заедно със своята на прислужницата. После хвана ръцете й, затвори очи и наведе глава.

Миг по-късно тя усети нечие присъствие да се притиска в ума й и тогава разбра: това не беше той. Не би могъл да е той.

Вбесена от измамата и от загубата на онова, което можеше никога да не се осъществи, Насуада издърпа дясната си ръка от дланта на Муртаг, сграбчи камата му, заби острието между ребрата му и изкрещя:

Младият мъж я изгледа със странно безизразна физиономия, а после се стопи пред очите й. Всичко около нея — декоративната дървена решетка, дворът, имението, хълмовете с лозята — изчезна и тя откри, че се носи в някакво празно пространство без никаква светлина или звук. Опита се да продължи молитвата си, но от гърлото й не излизаше нищо. Не можеше да чуе дори туптенето на сърцето си.

После усети как тъмата се усука и…

Насуада се препъна и падна на четири крака. Остри камъни ожулиха дланите й. Мигайки, докато очите й се приспособят към светлината, тя се изправи и се огледа.

Мъгла. Струйки дим, носещи се над голо поле, наподобяващо Пламтящите равнини.

Отново бе облечена в парцаливата си нощница, а нозете й бяха боси.

Нещо зад гърба й изрева и тя се обърна, за да види един Кул, висок двайсет стъпки, който тичаше към нея, размахвайки обкована с желязо тояга, голяма колкото самата Насуада. Друг рев се разнесе отляво и Насуада видя втори Кул, както и четири по-дребни ургала. После две увити в наметала прегърбени фигури изскочиха от белезникавата мъгла и се втурнаха към нея, врещейки и размахвайки мечовете си. Макар че не ги бе виждала никога преди, тя разбра, че са Ра’зак.

Засмя се отново. Сега Галбаторикс просто се опитваше да я накаже.

Без да обръща внимание на приближаващите се врагове, тъй като знаеше, че никога не би могла да ги убие или да избяга, Насуада седна на земята с кръстосани крака и си затананика стара джуджешка мелодия.

Първоначалните опити на Галбаторикс да я измами бяха изтънчени и биха могли да я заблудят, ако Муртаг не я беше предупредил. За да запази помощта му в тайна, тя се бе преструвала, че не знае, че кралят манипулира възприятията й, но независимо какво виждаше или чуваше, отказваше да мисли за нещата, за които не биваше да мисли, или пък, още по-зле, да му се врече във вярност. Невинаги бе лесно да му се противопостави, но Насуада се придържаше към своите ритуали на мислене и говорене и чрез тях съумяваше да осуети опитите на Галбаторикс.

Първата илюзия беше за друга жена, Риала, която бе затворена при нея в Залата на гадателката. Жената твърдеше, че е тайно венчана за един от шпионите на Варден в Уру’баен и че била заловена, докато се опитвала да му достави съобщение. В продължение на — както й се стори — цяла седмица, Риала се опитваше да спечели доверието на Насуада и по заобиколен начин да я убеди, че кампанията на Варден е обречена, че основанията им да се борят са грешни и че единствената правилна постъпка е да се подчини на Галбаторикс.

Отначало тя не бе осъзнала, че Риала е илюзия. Предположи, че Галбаторикс изкривява думите или външността на жената или пък манипулира собствените й чувства, за да я направи по-податлива към аргументите на Риала.

Но докато дните течаха, а Муртаг нито я посети, нито се свърза с нея, Насуада започна да се страхува, че я е изоставил в лапите на краля. Тази мисъл я караше да страда повече, отколкото й се искаше да признае, и тя откри, че се тревожи за това почти непрекъснато.

После започна да се чуди защо Галбаторикс не е дошъл да я измъчва през седмицата и й хрумна, че ако наистина е минала цяла седмица, то Варден и елфите вече щяха да са атакували Уру’баен. А ако това се бе случило, кралят със сигурност щеше да й го спомене, пък макар и само за да позлорадства. Нещо повече, донякъде странното поведение на Риала, в комбинация с няколко необясними празноти в паметта й, отсъствието на Галбаторикс и продължителното мълчание от страна на Муртаг — защото тя не можеше да се насили да повярва, че той ще наруши думата си към нея — я убедиха, че колкото и невероятно да изглежда, Риала е привидение, а времето вече не е каквото изглежда.

Беше потресена, щом осъзна, че кралят може да променя възприятията й за броя на дните, които изминават. Идеята й се струваше отблъскваща. По време на пленничеството чувството й за време бе станало несигурно, но все пак бе запазила някаква обща представа за неговия ход. Да бъде лишена от това, да загуби опорна точка във времето, означаваше да попадне още повече във властта на Галбаторикс, защото той можеше да удължава или съкращава преживяванията й както му скимне.

Въпреки това Насуада оставаше твърдо решена да се съпротивлява на опитите му за принуда, независимо колко време й се струваше, че минава. Дори да трябваше да изтърпи сто години в килията си, щеше да го направи.

Когато стана ясно, че е неподатлива към коварните шепоти на Риала — накрая даже заклейми жената като страхливка и предателка — въображаемата затворничка бе махната от стаята й и Галбаторикс премина към нова тактика.

Оттам нататък измамите му ставаха все по-сложни и невероятни, но никоя не нарушаваше законите на здравия разум и не противоречеше на онова, което вече й бе показал, защото кралят все още се опитваше да я държи в неведение за намесата си.

Усилията му достигнаха своя връх, когато той привидно я отведе от стаята й до една тъмница на друго място в цитаделата, където тя видя образи на Ерагон и Сапфира, оковани с вериги. Галбаторикс бе заплашил да убие Ерагон, ако тя не му се врече във вярност. Когато — за голямо негово неудоволствие и както й се стори, изненада — Насуада отказа, Ерагон изкрещя някакво заклинание, което освободи и тримата. След кратък двубой кралят избяга — което тя се съмняваше, че би направил някога в реалността — и Насуада, Ерагон и Сапфира тръгнаха да се измъкват с бой от цитаделата.

Беше много дръзко и вълнуващо и тя се изкушаваше да види как ще свърши всичко, но вече достатъчно дълго бе съдействала на фалшивото представление на Галбаторикс. Затова се хвана за първото несъответствие, което забеляза — формата на люспите около очите на Сапфира — и го използва като повод да се престори, че осъзнава, че светът около нея е само имитация.

— Ти обеща да не ме лъжеш, докато съм в Залата на гадателката! — изкрещя тя. — Какво е това, ако не лъжа, клетвопрестъпнико?

Гневът на Галбаторикс от нейното разкритие бе ужасен; Насуада чу рев като на дракон с размерите на планина, а после кралят заряза всякаква изтънченост и до края на сеанса я подлагаше на поредица от фантастични мъчения.

Накрая виденията престанаха и Муртаг се свърза с нея, за да й съобщи, че може отново да вярва на сетивата си. Тя никога не бе била толкова щастлива да усети докосването на ума му.

Същата нощ той дойде при нея и двамата седяха и разговаряха в продължение на часове. Муртаг й каза за напредъка на Варден — вече бяха стигнали почти до столицата — и за приготовленията на Империята, и й съобщи, че май е открил начин да я освободи. Когато тя настоя за подробности, той отказа да й ги даде с думите:

— Трябват ми още ден-два, за да видя дали ще проработи. Но има начин, Насуада. Нека това ти вдъхва смелост.

Тя бе почерпила кураж от неговата искреност и загрижеността му за нея. Дори никога да не избягаше, радваше се да знае, че не е сама в пленничеството си.

След като му разказа за някои от нещата, които й бе направил Галбаторикс, и как бе осуетила усилията му, Муртаг се засмя.

— Ти се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото той очакваше. Отдавна никой не му се е опъвал толкова. Не и аз, със сигурност… Не разбирам много от това, но знам, че е невероятно трудно да създадеш правдоподобни илюзии. Всеки кадърен магьосник може да те накара да мислиш, че се носиш в небето, че ти е студено или топло, или че пред теб расте цвете. Максималното, което човек може да се надява да създаде, са малки сложни неща или големи прости неща, и при това е нужна голяма концентрация, за да се поддържа илюзията. Ако вниманието ти се отклони, изведнъж цветето става с четири венчелистчета вместо с десет. Или пък може напълно да изчезне. Детайлите се имитират най-трудно. В природата те са безброй, но умовете ни не могат да ги поберат всичките. Ако някога се съмняваш дали онова, което виждаш, е реално, вгледай се в детайлите. Търси пролуките в света, където заклинателят или не знае какво трябва да има, или е забравил, или пък просто го е пропуснал, за да пести енергия.

— Щом е толкова трудно, как успява Галбаторикс да го прави?

— Използва Елдунари.

— Всичките ли?

Муртаг кимна.

— Те му осигуряват енергията и нужните детайли, а той ги насочва както пожелае.

— Значи нещата, които виждам, са изградени върху спомените на дракони? — попита тя с леко благоговение.

Той отново кимна.

— Да, а също и върху спомените на Ездачите им — за тези от тях, които са имали Ездачи.

На следващата сутрин Муртаг я събуди, пронизвайки я с една бърза мисъл, за да й съобщи, че Галбаторикс се кани да започне отново. После я нападнаха призраци и илюзии от всякакъв вид, но с напредването на деня Насуада забеляза, че виденията — с няколко изключения, като това на нея и Муртаг в имението — ставаха все по-неясни и простички, сякаш Галбаторикс или Елдунари се изморяваха все повече и повече.

А сега тя седеше насред голата равнина, тананикайки си джуджешка мелодия, докато Кул, ургалите и Ра’зак тичаха към нея. Хванаха я и Насуада имаше чувството, че я бият и кълцат, и от време на време крещеше и й се искаше болката да престане, но нито за миг не й хрумна да се поддаде на желанията на краля.

После равнината изчезна, както и повечето й болежки, и тя си напомни:

„Това е само в ума ми. Няма да се предам. Аз не съм животно; по-силна съм от слабата си плът.“

Около нея се появи тъмна пещера, осветена от сиянието на зелени гъби. В продължение на няколко минути Насуада чуваше как някакво огромно създание души и пристъпва в сенките между сталагмитите, а после усети топлия му дъх в тила си и я облъхна миризма на мърша.

Тя се засмя отново и продължи да се смее, докато Галбаторикс пращаше срещу нея ужас след ужас, опитвайки се да намери онази комбинация от болка и страх, която ще я пречупи. Смееше се, защото знаеше, че волята й е по-силна от неговото въображение, както и че може да разчита на помощта на Муртаг, а с него за съюзник не се боеше от призрачните кошмари на краля, независимо колко ужасни й се струваха в дадения момент.