Наследството

Чук и шлем

„Най-после!“ — помисли си Роран, когато роговете на Варден дадоха сигнал за настъпление.

Хвърли поглед към Драс-Леона и зърна Сапфира да пикира към тъмния масив от сгради, а люспите й блестяха в светлината на изгряващото слънце. Долу Торн се размърда като някоя голяма котка, припичаща се на ограда, и я подгони.

Роран усети прилив на енергия. Моментът за битка най-сетне бе настъпил и той нямаше търпение всичко да приключи. Позволи си една бърза загрижена мисъл за Ерагон, а после се оттласна от пъна, на който седеше, и изтича да се присъедини към другите, които се строяваха в голяма правоъгълна формация.

Плъзна поглед по редиците, за да се увери, че воините са готови. Бяха чакали през по-голямата част от нощта и хората бяха уморени, но той знаеше, че страхът и вълнението скоро ще избистрят умовете им. Роран също бе уморен, но не обръщаше внимание; можеше да спи след края на битката. Дотогава главната му грижа бе да опази себе си и хората си живи.

Искаше му се обаче да имаше време за чаша горещ чай, за да успокои стомаха си. Беше ял нещо развалено на вечеря и сега го мъчеха спазми и гадене. Все пак не се чувстваше толкова зле, че да не може да се бие. Или поне така се надяваше.

След като остана доволен от състоянието на мъжете, Роран надяна шлема върху ватираната си шапчица. После извади чука и пъхна лявата си ръка под ремъците на щита.

— Чакаме твоята команда — каза Хорст, приближавайки се към него.

Роран кимна. Беше избрал ковача за свой заместник — решение, което Насуада бе приела без възражения. Като се изключи Ерагон, Роран не би предпочел никой друг до себе си. Знаеше, че това е егоистично от негова страна — Хорст имаше новородено дете, а и Варден се нуждаеха от уменията му в обработката на метали — но не се сещаше за друг толкова подходящ човек. Хорст не бе особено доволен от повишението, но не изглеждаше и разстроен. Беше се заел да организира батальона със спокойна увереност и компетентност, каквито Роран знаеше, че притежава.

Роговете прозвучаха отново и той вдигна чука над главата си, и извика:

— Напред!

Тръгна начело на стотиците мъже, а от двете му страни вървяха останалите четири батальона на Варден.

Докато воините крачеха през откритото поле, делящо ги от Драс Леона, откъм града долетяха тревожни викове. Малко по-късно заехтяха камбани и рогове и скоро целият град се изпълни с гневна гълчава, докато защитниците се раздвижваха. В допълнение към бъркотията се чуваха ужасни ревове и трясък откъм центъра на града, където се биеха двата дракона. От време на време Роран виждаше как единият или другият се появява над върховете на сградите с блестящи на слънцето люспи, но през повечето време двамата великани оставаха скрити за погледа.

Лабиринтът от паянтови постройки около града се приближаваше бързо. Тесните, сумрачни улички имаха злокобен вид и будеха лоши предчувствия у Роран. За войниците на Империята — или дори за самите жители на Драс-Леона — би било лесно да им устроят засада сред виещите се проходи. Битката в такова тясно пространство щеше да е още по-жестока, хаотична и кървава от обикновено. Роран знаеше, че ако се стигне до това, малко от хората му ще се измъкнат невредими.

Докато навлизаше в сенките под стрехите на първата редица къщи, стомахът му се сви на топка от притеснение, което усили гаденето му. Той облиза устни. Чувстваше се зле.

„Дано Ерагон да отвори онази порта — помисли си. — Иначе… ще останем приклещени тук като агнета в кошара, чакащи за заколение.“