Наследството

Прощаване

Измина една седмица: седмица на смях, музика и дълги разходки сред чудесата на Елесмера. Ерагон заведе Роран, Катрина и Измира да видят колибата на Оромис върху зъберите на Тел’наир, а Сапфира им показа скулптурата от лизан камък, която бе направила по време на Тържеството на Кръвната клетва. Що се отнася до Аря, тя в продължение на цял ден ги развежда из множеството градини в Елесмера, за да видят някои от по-впечатляващите растения, които елфите бяха събрали или създали през вековете.

Ерагон и Сапфира с удоволствие биха останали тук още няколко седмици, но Бльодгарм се свърза с тях и им съобщи, че той и намиращите се под негова опека Елдунари са пристигнали при езерото Ардвен. И макар че нито на Ерагон, нито на Сапфира им се искаше да го признаят, знаеха, че е време да тръгват.

Поободриха се обаче, когато Аря и Фирнен обявиха, че ще ги изпратят поне до края на Ду Велденварден, а може би и малко по-нататък.

Катрина реши да остане с Измира, но Роран поиска да ги придружи през първия етап от пътешествието им, защото, както каза: „Бих искал да видя как изглежда далечният край на Алагезия, а да пътувам с вас е по-бързо, отколкото да яздя дотам на кон“.

Призори на следващия ден младият Ездач се сбогува с Катрина, която плака през цялото време, и с Измира, която смучеше палеца си и се взираше в него, без да разбира нищо.

После се отправиха на път. Сапфира и Фирнен полетяха един до друг на изток над гората. Роран бе седнал зад Ерагон и го държеше през кръста, докато Куарок висеше в ноктите на Сапфира и тялото му отразяваше слънчевата светлина ярко като огледало.

След два дни и половина видяха езерото Ардвен — бледо водно пространство, по-голямо от цялата долина Паланкар. На западния му бряг се издигаше град Силтрим, който нито Ерагон, нито Сапфира бяха посещавали досега. А във водата до кейовете се полюшваше дълъг бял едномачтов кораб.

Той изглеждаше точно така, както младият Ездач знаеше, че ще изглежда, защото го познаваше от сънищата си, и докато се взираше в него, го обзе чувство на неизбежност.

„Открай време е било писано, че ще стане така“ — помисли си.

Прекараха нощта в Силтрим, който много приличаше на Елесмера, въпреки че беше по-малък и по-гъсто застроен. Докато почиваха, елфите натовариха Елдунари на кораба, заедно с храна, инструмента, дрехи и други полезни вещи. Екипажът се състоеше от двайсет елфи, които искаха да помогнат за отглеждането на драконите и за обучението на бъдещите Ездачи, плюс Бльодгарм и всичките му оцелели заклинатели, с изключение на Лауфин и Утинаре, които на това място се простиха с тях.

На сутринта Ерагон измени заклинанието, което държеше яйцата скрити над Сапфира, извади две и ги даде на елфите, избрани от Аря да ги пазят. Едното яйце щеше да отиде при джуджетата, а другото при ургалите, с надеждата, че драконите вътре ще склонят да си изберат Ездачи от техните раси. Ако ли не, местата им щяха да бъдат разменени, и ако след това те все още не откриеха подходящи Ездачи за себе си… ами, Ерагон не бе съвсем сигурен какво трябва да се направи в такъв случай, но не се съмняваше, че Аря ще измисли нещо. Когато драконите в яйцата се излюпеха, те и техните Ездачи щяха да бъдат под опеката на кралицата на елфите и Фирнен, докато не пораснат достатъчно, за да се присъединят към Ерагон, Сапфира и останалите си сродници на изток.

И така, Ерагон, Аря, Роран, Куарок, Бльодгарм и останалите елфи, пътуващи с тях, се качиха на кораба и поеха през езерото, докато Сапфира и Фирнен кръжаха над тях.

Корабът се казваше „Талита“ и бе кръстен на една червеникава звезда в източното небе. Лек и тесен, той се нуждаеше само от няколко пръста вода, за да може да плава. Плъзгаше се безшумно и почти нямаше нужда от насочване, сякаш знаеше къде точно иска да отиде кормчията му.

Плаваха през гората в продължение на дни, първо — през езерото Ардвен, а после — надолу по река Гаена, която бе придошла от пролетното топене на снеговете. Докато минаваха през зеления тунел от клони, множество най-различни птици пееха и летяха около тях, а катеричките — рижави и черни — врещяха от върховете на дърветата или седяха на клони, протягащи се току извън обсега им.

Ерагон прекарваше по-голямата част от времето си или с Аря, или с Роран, и само рядко летеше със Сапфира. Тя от своя страна почти не се отделяше от Фирнен и младият Ездач често ги виждаше да седят на брега с преплетени лапи, отпуснали главите си една до друга на земята.

Денем светлината в гората бе златиста и приглушена; нощем звездите блестяха ярко и растящата луна осигуряваше достатъчно сияние, за да могат да плават. Топлината, омарата и непрекъснатото полюшване на „Талита“ караше Ерагон да се чувства като в полудрямка, из губен в спомена за един приятен сън.

Накрая, както, разбира се, трябваше да стане, гората свърши и те излязоха в полята отвъд. Там река Гаена изви на юг и ги понесе покрай гората към езерото Елдор, което бе още по-голямо от Ардвен.

Щом стигнаха до него, времето се промени и ги връхлетя буря. Високи вълни блъскаха кораба и цял ден всички се чувстваха гадно, шибани от студения дъжд и бурния вятър. Вятърът обаче бе откъм кърмата и значително ускори напредъка им.

От езерото Елдор продължиха на юг по река Еда и минаха покрай предния пост на елфите, Серис. След това вече окончателно оставиха гората зад себе си и „Талита“ се понесе по реката през равнините, сякаш по собствена воля.

Още от момента, в който излязоха от дърветата, Ерагон очакваше Аря и Фирнен да си тръгнат. Но никой от двамата не обелваше и дума за заминаване, а той нямаше желание да ги пита за плановете им.

Продължиха на юг през още и още пустеещи земи. Оглеждайки околността, Роран каза:

— Доста е безлюдно тук, нали?

Младият Ездач трябваше да се съгласи.

Накрая стигнаха до най-източното селище в Алагезия — малка, самотна група дървени къщи — което се наричаше Хедарт. Джуджетата го бяха построили само за да могат да търгуват с елфите, защото наоколо нямаше нищо ценно, освен стада от сърни и диви биволи, виждащи се в далечината. Сградите бяха издигнати на мястото, където Аз Рагни се вливаше в Еда, почти удвоявайки размера й.

Ерагон, Аря и Сапфира бяха минавали веднъж през Хедарт в обратната посока, когато пътуваха от Фардън Дур към Елесмера след битката с ургалите. Така че младият Ездач знаеше какво да очаква, когато селото се появи пред погледа му.

Само че бе озадачен да види, че на края на импровизирания кей, простиращ се навътре в Еда, ги чакат стотици джуджета. Объркването му се превърна в радост, когато групата се раздели и напред излезе Орик.

Вдигайки над главата си своя чук Волунд, той извика:

— Нали не мислеше, че ще оставя собствения си доведен брат да замине, без да се простя подобаващо с него?

Усмихнат, Ерагон сви ръце около устата си и извика в отговор:

— И през ум не ми е минавало!

„Талита“ пристана за достатъчно дълго, за да могат да слязат всички, с изключение на Куарок, Бльодгарм и още двама елфи, които останаха да пазят Елдунари. На мястото, където се срещаха двете реки, водата бе прекалено бурна, за да може корабът да стои, без да се удря в кея, така че след това елфите отплаваха надолу по Еда, търсейки по-спокойно място, където да пуснат котва.

Ерагон се смая, като видя, че джуджетата са докарали в Хедарт четири от гигантските глигани от планините Беор. Награ бяха нанизани на дървета, дебели колкото крака на младия Ездач, и се печаха над ями с жарава.

— Този го убих лично — каза гордо Орик, като посочи към най-големия глиган.

Заедно с останалите провизии за пира, Орик бе докарал три каруци от най-добрата джуджешка медовина за Сапфира. Щом ги видя, драконката затананика от удоволствие.

— Ти също трябва да я опиташ — каза тя на Фирнен, който изпръхтя и протегна шия, душейки любопитно буретата.

Когато дойде вечерта и храната бе готова, всички седнаха на грубите маси, които джуджетата бяха сковали същия ден. Орик удари с чука по щита си, за да накара тълпата да замълчи. После вдигна парче месо, сложи го в устата си, сдъвка го и го глътна.

— Илфгаунит! — обяви той.

Джуджетата закрещяха одобрително и пиршеството се развихри с пълна сила.

В края на вечерта, когато всички се бяха наяли до пръсване — дори и драконите — Орик плесна с ръце и повика един слуга, който донесе ковчеже, пълно със злато и скъпоценни камъни.

— Малък знак на нашето приятелство — каза джуджешкият крал и го връчи на Ерагон.

Младият Ездач се поклони и му благодари.

После Орик отиде при Сапфира и с весели пламъчета в очите й поднесе пръстен от злато и сребро, който тя можеше да носи на всеки от ноктите на предните си лапи.

— Този пръстен е специален, защото няма да се надраска, нито ще потъмнее и докато го носиш, плячката ти няма да чува твоето приближаване.

Подаръкът достави огромно удоволствие на Сапфира. Тя накара Орик да го сложи на средния нокът на дясната й лапа и през цялата вечер Ерагон я гледаше как се любува на халката от блестящ метал.

По настояване на Орик останаха в Хедарт за през нощта. Младият Ездач се надяваше да потеглят рано на следващата сутрин, но когато небето започна да просветлява, Орик покани него, Аря и Роран на закуска. След това завързаха приказка, а по-късно отидоха да видят саловете, с които джуджетата бяха докарали Награ от планините Беор дотук. Не след дълго пак наближи време за вечеря и Орик успя да ги убеди да останат за едно последно хапване.

По време на вечерята, както и при снощния пир, джуджетата осигуриха песни и музика, а изслушването на един особено талантлив джуджешки бард отложи още повече заминаването на групата им.

— Останете още една нощ — увещаваше ги Орик. — Тъмно е и не е време за пътуване.

Ерагон хвърли поглед към пълната луна и се усмихна.

— Забравяш, че за мен не е толкова тъмно, колкото за теб. Не, трябва да вървим. Ако изчакаме още, опасявам се, че никога няма да си тръгнем.

— Тогава върви с благословията ми, братко по сърце.

Те се прегърнаха, а после Орик нареди да им доведат коне — от онези, които джуджетата държаха в Хедарт за елфите, идващи да търгуват.

Младият Ездач вдигна ръка в прощален жест към Орик. После смушка коня си и препусна напред заедно с Роран, Аря и елфите, отдалечавайки се от Хедарт по животинската пътека по южния бряг на Еда, където въздухът бе напоен със сладкия аромат на върби и тополи. Над тях драконите ги следваха, виейки се един около друг в игрив спирален танц.

Извън Хедарт Ерагон дръпна юздите на коня си и другите направиха същото, след което продължиха с по-бавен и спокоен ход, разговаряйки тихо. Младият Ездач не зачекваше никакви важни теми, нито пък Аря или Роран, защото от значение бяха не думите, а по-скоро чувството на близост, което споделяха тримата в нощта. Настроението, което ги обгръщаше, изглеждаше ценно и крехко, и те говореха по мило от обикновено, защото знаеха, че времето им заедно е на привършване и никой не искаше да го опетни с необмислена фраза.

Скоро стигнаха до върха на малък хълм и оттам съзряха „Талита“, която ги очакваше от другата му страна.

Корабът изглеждаше така, както Ерагон знаеше, че ще изглежда.

Както трябваше да изглежда.

На светлината на бледата луна той приличаше на лебед, готов да отлети от широката, бавно течаща, река и да го отнесе към незнайни простори. Елфите бяха спуснали платната му и тъканта сияеше леко. Една самотна фигура стоеше на руля, но с изключение на нея палубата беше пуста.

Наоколо мрачната равнина се простираше чак до далечния хоризонт — плашеща шир, прорязвана единствено от реката, която блестеше върху нея като ивица изкован метал.

В гърлото на Ерагон се образува буца и той вдигна качулката на наметалото, сякаш искаше да се скрие от погледите.

Те бавно се спуснаха по склона на хълма, прекосиха шепнещите треви и стигнаха до каменистия бряг край кораба. Копитата на конете чаткаха силно и остро по камъните.

Там Ерагон слезе от седлото, както и останалите. Без някой да им заповяда, елфите се строиха в шпалир между тях и кораба, забиха дръжките на копията си в земята и застинаха като статуи.

Младият Ездач ги огледа и буцата в гърлото му нарасна дотолкова, че му беше трудно да диша.

— Сега е моментът — каза Сапфира и той знаеше, че е права.

Ерагон отвърза ковчежето със злато и скъпоценни камъни от седлото на коня си и го занесе на Роран.

— Значи тук се разделяме — каза братовчед му.

Младежът кимна.

— Дръж — каза той, подавайки ковчежето на Роран. — Трябва да вземеш това. Ти можеш да го употребиш по-добре от мен… Използвай го, за да построиш замъка си.

— Ще го направя — отвърна Роран с пресипнал глас. Хвана ковчежето под лявата си ръка и прегърна Ерагон с дясната. Двамата останаха прегърнати за един дълъг миг. После Роран каза: — Пази се, братко.

— И ти, братко… Грижи се за Катрина и Измира.

— Ще го сторя.

Като не се сещаше какво повече да добави, младият Ездач докосна още веднъж Роран по рамото, след това се обърна и отиде при Аря, която стоеше и го чакаше до шпалира от елфи.

Двамата се взираха един в друг няколко секунди, а после Аря каза:

— Ерагон.

Тя също си бе вдигнала качулката и на лунната светлина той не можеше да различи добре лицето й.

— Аря. — Младежът зарея поглед по сребристата река, а после го върна към елфката и стисна дръжката на Бризингър. Беше толкова изпълнен с чувства, че трепереше. Не му се искаше да тръгва, но знаеше, че трябва. — Остани с мен…

Погледът й се стрелна нагоре.

— Не мога.

— … остани с мен до първия завой на реката.

Тя се поколеба, а после кимна. Той й предложи ръката си, Аря го хвана, а после двамата се качиха заедно на кораба и отидоха да застанат на носа.

Елфите ги последваха и щом всички се озоваха на борда, вдигнаха трапа. Без вятър или гребла корабът се отдели от каменистия бряг и се понесе надолу по дългата, гладка река.

На брега Роран стоеше сам и ги гледаше как се отдалечават. После отметна глава и нададе дълъг, изпълнен с болка, вик, и нощта заехтя от звука на мъката му.

В продължение на няколко минути Ерагон стоеше до Аря и нито един от двамата не продумваше, докато гледаха как първият завой на реката се приближава. Накрая младият Ездач се обърна към нея и дръпна качулката от главата й, за да може да види очите й.

— Аря — каза той и прошепна истинското й име. През нея пробяга трепет на разпознаване.

В отговор тя също прошепна истинското му име и той също потрепери, щом чу пълното описание на същността си.

Отвори уста да заговори отново, но елфката го спря, като сложи три пръста на устните му. После отстъпи назад и вдигна ръка над главата си.

— Сбогом, Ерагон Сенкоубиецо — каза тя.

В същия миг Фирнен се спусна от небето и я грабна от палубата на кораба, и вятърът от крилата му шибна младия Ездач.

— Сбогом — прошепна Ерагон, докато гледаше как тя и Фирнен летят обратно към мястото, където Роран продължаваше да стои на далечния бряг.

После най-сетне остави сълзите си да потекат, впи пръсти в перилата на кораба и зарида, докато оставяше зад себе си всичко, което някога е познавал. Над него Сапфира му пригласяше жално и тъгата й се смесваше с неговата, докато оплакваха онова, което никога не можеше да бъде.

С времето обаче биенето на сърцето на Ерагон се забави, сълзите му пресъхнаха и в душата му се възцари известен покой, докато се взираше над празната равнина. Зачуди се какви ли странни твари могат да срещнат в тези диви простори и се замисли за живота, който очакваше него и Сапфира — живот с драконите и Ездачите.

— Не сме сами, малки мой — каза Сапфира.

Усмивка се прокрадна върху лицето му.

А корабът продължи нататък, плъзгайки се леко по огряната от луната река към тъмните земи отвъд.