Наследството

Скалата на Кутиан

Пътят до ябълковата горичка му се стори по-кратък, отколкото предишния ден. Чепатите дървета си бяха все така зловещи и Ерагон държеше ръката си върху Бризингър през цялото време, докато минаваха през гъсталака.

Както и преди, двамата със Сапфира спряха накрая на гъсто обраслата поляна пред Скалата на Кутиан. Ято врани бе накацало по грубата каменна грамада и при вида на драконката птиците излетяха с грачене във въздуха — най-лошото предзнаменование, което младият Ездач можеше да си представи.

В продължение на половин час той стоя намясто и правеше заклинание след заклинание, търсейки магии, които биха могли да навредят на него, Сапфира или Глаедр. Откри стряскащо много чародейства, оплетени около поляната, Скалата на Кутиан и — доколкото можеше да определи — останалата част от острова. Някои от заклинанията, вложени в земните дълбини, бяха толкова мощни, че Ерагон имаше чувството, че под него се носи огромна река от енергия. Други пък бяха малки и наглед безвредни; понякога засягаха само едно-единствено цвете или клонка на дърво. Повече от половината бяха дремещи — защото им липсваше енергия, вече нямаше обект, на който да действат, или чакаха настъпването на определени обстоятелства — а някои от заклинанията си противоречаха, сякаш Ездачите, или който там ги бе направил, се бяха опитвали да променят или обезсилят предишни магии.

Ерагон не можеше да определи целта на повечето заклинания. Не бяха останали никакви данни за думите, използвани в тях, само енергийните структури, създадени с голямо внимание от отдавна умрели магьосници, а тези структури бяха трудни, ако не и невъзможни за разгадаване. Глаедр му оказваше известна помощ, защото познаваше много от по-старите и по-големи магии, поставени на Вроенгард, но иначе младият Ездач трябваше да гадае. За щастие, макар че невинаги разбираше какво би трябвало да прави дадено заклинание, често успяваше да установи дали то ще засегне него, Сапфира или Глаедр. Това обаче бе сложен процес, който изискваше сложни магически формули, и му отне още час да ги изследва всичките.

И той, и Глаедр, се притесняваха най-много, че може да има заклинания, които те не са в състояние да усетят. Откриването на чужди чародейства ставаше многократно по-трудно, ако магьосниците са се опитали да скрият своята работа.

Накрая, когато Ерагон се увери според възможностите си, че в и около Скалата на Кутиан няма капани, двамата със Сапфира прекосиха поляната и се доближиха до основата на назъбената, покрита с лишеи, стена.

Младият Ездач вдигна глава и погледна към върха. Струваше му се невероятно далечен. Не забеляза нищо необичайно в камъка, а и Сапфира също.

— Хайде да си кажем имената и да приключваме с това — рече драконката.

Ерагон се допита мислено до Глаедр и той отвърна:

— Тя е права. Няма причина да се бавим. Изречи името си и ние със Сапфира ще сторим същото.

Изнервен, Ерагон сви два пъти ръцете си в юмруци, после свали щита от гърба си, извади Бризингър и приклекна.

— Името ми — каза той с висок, ясен глас — е Ерагон Сенкоубиеца, син на Бром.

— Името ми е Сапфира Бяртскулар, дъщеря на Вервада.

— А моето е Глаедр Елдунари, син на Нитрит с дългата опашка.

После зачакаха.

В далечината враните почнаха да грачат, сякаш им се присмиваха. У Ерагон се надигна безпокойство, но той го пренебрегна. Не беше и очаквал отварянето на хранилището да е толкова лесно.

— Опитай пак, но този път го кажи на древния език — посъветва го Глаедр.

Така че Ерагон каза:

— Намиет ер Ерагон Сундавар-Верганди, сонр абр Бром.

Сапфира също повтори името и родословието си на древния език, а след нея и старият дракон.

Отново не се случи нищо.

Безпокойството на младия Ездач се усили. Ако пътуването им е било напразно… Не, не биваше да допуска такива мисли. Не още.

— Може би имената на всички ни трябва да бъдат произнесени на глас — каза той.

— Как? — попита Сапфира. — Да не би да трябва да рева срещу скалата? Ами Глаедр?

— Аз мога да изрека имената ви вместо вас — предложи Ерагон.

— Не ми се вярва това да е изискването, но нищо не пречи да опитаме — каза старият дракон.

— На този език или на древния?

— Бих казал на древния, но опитай и на двата, за да сме сигурни.

Ерагон изрецитира на два пъти имената им, но камъкът си остана все така непоклатим и неизменен. Накрая, обезсърчен, той каза:

— Може да сме на грешното място; може би входът към Хранилището на душите е от другата страна. Или пък е на самия връх.

— Ако случаят беше такъв, упътванията в „Домиа абр вирда“ нямаше ли да го споменават? — попита Глаедр.

Младият Ездач наведе глава.

— Кога гатанките са били лесни за разбиране?

— Ами ако трябва само ти да кажеш името си? — попита го Сапфира. — Солембум не каза ли „… когато всичко изглежда загубено и си привършил силите си, отиди при Скалата на Кутиан и изречи името си, за да отвориш Хранилището на душите“? Твоето име, Ерагон, а не моето или на Глаедр.

Той се намръщи.

— Предполагам, че е възможно. Но ако е нужно само моето име, може би трябва да съм сам, когато го изричам.

Сапфира изръмжа и се издигна във въздуха. Вятърът от крилата й разроши косата на Ерагон и зашиба растенията на поляната.

— Тогава опитай, и по-бързичко! — каза тя и полетя на изток, по-надалеч от Скалата.

Когато драконката се отдалечи на четвърт миля, младият Ездач се взря отново в неравната скална повърхност, вдигна пак щита и произнесе името си, първо на собствения си език, а после и на този на елфите.

Не се разкри никаква врата или проход. Никакви пукнатини не се появиха в камъка. Никакви символи не се изписаха върху повърхността му. Извисяващата се скала продължаваше да изглежда като плътна гранитна стена, която не крие никакви тайни.

— Сапфира! — извика Ерагон в ума си. После изруга и закрачи напред-назад по поляната, ритайки камъни и клони.

Върна се в подножието на Скалата, когато драконката се спусна на поляната. Ноктите на задните й лапи изровиха дълбоки бразди в меката пръст, когато се приземи, пляскайки с крила, за да спре. Листа и тревички полетяха около нея, сякаш уловени от вихрушка.

Щом тя се отпусна на четири крака и сгъна крилата си, Глаедр каза:

— Доколкото разбирам, не постигна никакъв успех?

— Не — отвърна рязко младият Ездач и се втренчи в каменната стена.

Старият дракон като че ли въздъхна.

— Точно от това се боях. Има само едно обяснение.

— Че Солембум ни е излъгал? Че ни е пратил за зелен хайвер, за да може Галбаторикс да унищожи Варден, докато ни няма?

— Не. Че за да отворим това… това…

— Хранилище на душите — обади се Сапфира.

— Да, това хранилище, за което ти е казал… че за да го отворим, трябва да изречем истинските си имена.

Думите се стовариха върху тях като тежки камъни. Известно време никой не проговори. Мисълта плашеше Ерагон и той не искаше да разсъждава върху нея, сякаш по този начин щеше да влоши нещата.

— Но ако това е капан… — каза Сапфира.

— Значи е изключително коварен — рече Глаедр. — Въпросът, на който трябва да си отговорите, е следният: вярвате ли на Солембум? Защото, ако продължите, рискувате нещо повече от живота си; рискувате свободата си. А ако му вярвате, можете ли да сте достатъчно искрени пред себе си, за да откриете истинските си имена, и то бързо? И готови ли сте да живеете с това знание, колкото и не приятно да е то? Защото, ако не сте, трябва да си тръгнем още сега. Аз съм се променил след смъртта на Оромис, но знам кой съм. Обаче ти знаеш ли го, Сапфира? Ти знаеш ли го, Ерагон? Можете ли наистина дами кажете какво ви прави дракона и Ездача, които сте?

Смут изпълни душата на Ерагон, докато се взираше нагоре към Скалата на Кутиан.

„Кой съм аз всъщност?“ — зачуди се той.