Наследството

Безкраен лабиринт

През останалата част от съвета Ерагон и другите обсъждаха практически въпроси: схеми на комуникация — кой пред кого трябва да отговаря; разпределение на задълженията; преустройване на защитните заклинания и стражите на лагера, за да не допуснат Торн или Шруйкан да се промъкнат отново сред тях; и как да осигурят нова екипировка за хората, чиито вещи бяха изгорени или стъпкани по време на нападението. Единодушно решиха да изчакат до следващия ден, преди да обявят какво е станало с Насуада; по-важно бе воините да поспят колкото могат, преди зората да обагри хоризонта.

Единственото нещо, което не обсъдиха, бе дали трябва да се опитат да спасят Насуада. Беше очевидно, че единственият начин да я освободят е като превземат Уру’баен, а дотогава тя вероятно щеше да е мъртва, ранена или обвързана с клетва на древния език към Галбаторикс. Затова избягваха напълно тази тема, сякаш бе забранено дори да я споменават.

Въпреки това Насуада присъстваше неизменно в мислите на Ерагон. Всеки път, като затвореше очи, виждаше как Муртаг я удря, а после люспестата лапа на Торн се свива около нея и червеният дракон отлита в нощта. Тези спомени само го караха да се чувства още по-окаяно, но не можеше да се спре да ги преживява отново и отново.

Когато съветът бе разпуснат, младият Ездач даде знак на Роран, Йормундур и Аря. Те го последваха, без да задават въпроси, до неговата палатка, където известно време Ерагон искаше съветите им и съставяше план за следващия ден.

— Съветът на старейшините ще ти създаде някои проблеми, сигурен съм — рече Йормундур. — Те не смятат, че си толкова умел в политиката като Насуада, и ще се опитат да се възползват от това. — От атаката насам дългокосият воин изглеждаше неестествено спокоен, което караше Ерагон да предполага, че е на ръба на сълзите или яростта, или комбинация от двете.

— Наистина не съм — каза младият Ездач.

Йормундур наклони глава.

— Въпреки това трябва да бъдеш твърд. Аз мога да ти помогна до някъде, но много неща ще зависят от твоето държане. Ако им позволиш да оказват голямо влияние върху решенията ти, ще си помислят, че те са наследили водачеството на Варден, а не ти.

Ерагон хвърли загрижен поглед към Аря и Сапфира.

— Не се бойте — каза Сапфира на всички. — Никой няма да го надвие, докато аз бдя.

Когато малката им среща приключи, младият Ездач изчака Аря и Йормундур да се изнижат от палатката, после хвана Роран за рамото.

— Одеве наистина ли мислеше каквото каза — че това е битка на богове?

Братовчед му се взря в него.

— Да… Ти, Муртаг и Галбаторикс — вие сте прекалено могъщи, за да бъдете победени от обикновен човек. Това не е правилно. Не е честно. Но така стоят нещата. Всички останали сме като мравки под ботушите ви. Имаш ли представа колко хора си убил, без изобщо да се напрягаш?

— Твърде много.

— Именно. Радвам се, че си тук, за да се биеш за нас, и ми е приятно да те смятам за свой брат във всичко, освен по име, но ми се иска да не разчитахме на Ездач или елф, или някакъв там магьосник да спечели войната вместо нас. Никой не трябва да е зависим от другиго. Не и по този начин. Това нарушава равновесието в света.

След тези думи Роран излезе от палатката.

Ерагон се отпусна върху леглото си. Имаше чувството, че са го фраснали в гърдите. Седя там известно време, потейки се и размишлявайки, докато напрежението от свръхактивните му мисли не го накара да скочи и да излезе забързано.

Щом се появи от палатката, шестимата Нощни ястреби рипнаха на крака и приготвиха оръжията си, за да го придружат, където смяташе да ходи.

Младият Ездач им махна да останат по местата си. Беше протестирал, но Йормундур настоя да прикрепи към него стражите на Насуада, в допълнение към Бльодгарм и останалите елфи, за да го пазят.

„Никоя предпазливост не е излишна“ — бе казал той.

На Ерагон не му харесваше още повече хора да вървят по петите му, но бе принуден да се съгласи.

Той мина покрай стражите и забърза към мястото, където Сапфира лежеше свита на земята.

При приближаването му тя отвори едното си око, а после повдигна крило, за да може той да пропълзи отдолу и да се сгуши до топлия й корем.

— Малки мой — каза Сапфира и започна да издава тихи звуци.

Ерагон седеше, облегнат на нея, и слушаше тананикането й и тихото свистене на въздуха, влизащ и излизащ от могъщите й дробове. Зад него коремът й се издуваше и спадаше в нежен, унасящ ритъм.

По всяко друго време присъствието й щеше да е достатъчно, за да го успокои, но не и сега. Умът му отказваше да забави ход, сърцето му продължаваше да тупти силно, а ръцете и краката му бяха неприятно горещи.

Той запази чувствата си за себе си, за да не смущава Сапфира. Тя бе умори след двете си битки с Торн и скоро потъна в дълбок сън, тананикането й заглъхна и остана да се чува само неспирният звук на дишането й.

А мислите на Ерагон все така не го оставяха на мира и го връщаха отново и отново към този невъзможен, неоспорим факт: той беше водачът на Варден. Той, най-младият член на бедно фермерско семейство, сега бе водач на втората по големина армия в Алагезия. Случилото се изглеждаше абсурдно, сякаш съдбата си играеше с него, подмамваше го в капан, който ще го унищожи. Той никога не бе искал това, не беше се стремил към него, и все пак събитията му го бяха наложили.

„Какво ли е мислила Насуада, когато ме е избрала за свой наследник? — зачуди се Ерагон. Помнеше причините, които тя бе изложила пред него, но те с нищо не уталожваха съмненията му. — Наистина ли е смятала, че мога да заема нейното място? Защо не Йормундур? Той е с Варден от десетилетия и знае толкова много за командването и стратегиите.“

Замисли се за момента, когато Насуада бе решила да приеме предложението на ургалите за съюз въпреки цялата омраза и скръб между двете раси и въпреки факта, че именно ургали бяха убили баща й.

„Дали аз бих могъл да сторя това? — Предполагаше, че не, или поне не тогава. — Дали мога да вземам такива решения сега, ако са необходими, за да победим Галбаторикс?“

Не беше сигурен.

Положи усилия да успокои ума си. Затвори очи и се съсредоточи върху броенето на вдишванията си, на групи по десет. Беше му трудно да задържи вниманието си върху тази задача; на всеки няколко секунди друга мисъл или усещане заплашваше да го разсее и Ерагон често губеше бройката.

С времето обаче тялото му започна да се отпуска и почти без да осъзнае, в него се прокраднаха изменчивите дъгоцветни видения на будните сънища.

Той видя много неща — някои мрачни и обезпокояващи, тъй като сънищата му отразяваха събитията от изминалия ден; други бяха едновременно мъчителни и приятни: спомени за онова, което е било, или онова, което му се е искало да стане.

После, като внезапна промяна в посоката на вятъра, сънищата му затрепкаха и станаха по-плътни и материални, сякаш бяха осезаеми реалности, които можеше да посегне и да докосне. Всичко около него избледня и той зърна друго време и място, което му изглеждаше едно временно странно и познато, сякаш го бе виждал някога, много отдавна, а после се бе изличило от спомените му.

Младият Ездач отвори очи, но образите останаха, замъглявайки околния свят, и той разбра, че това не е обикновен сън.

Пред него се простираше тъмна и пуста равнина, прорязана от една-единствена водна ивица, която течеше бавно на изток — ярка панделка от ковано сребро под сиянието на пълната луна… По безименната река се носеше кораб, висок и величествен, с вдигнати чисто бели платна… Редици от воини стояха, стиснали копия, а между тях, като в тържествена процесия, се движеха две закачулени фигури. Носеше се миризма на върби и тополи и чувство за отминаваща печал… После се чу сърцераздирателният вик на някакъв мъж, проблеснаха люспи и се мярна някакво неясно движение, което скриваше повече, отколкото показваше.

А после всичко изчезна и остана само тишина и чернота.

Взорът на Ерагон се избистри и той откри, че отново гледа изотдолу крилото на Сапфира. Изпусна стаения си дъх — не бе осъзнал, че го е сдържал — и изтри с трепереща ръка сълзите от очите си. Не разбираше защо видението му е подействало толкова силно.

„Това предсказание ли беше? — зачуди се той. — Или нещо, което действително се случва в същия този момент? И защо е важно за мен?“

След станалото вече не можеше да продължи да почива. Всичките му тревоги се върнаха и го нападнаха безмилостно, гризейки ума му като множество плъхове, чието ухапване вкарваше в него бавно действаща отрова.

Накрая Ерагон изпълзя изпод крилото на Сапфира, като внимаваше да не я събуди, и се върна в палатката си.

Както и преди, Нощните ястреби скочиха, щом го видяха. Командирът им — набит мъж с орлов нос, излезе напред да посрещне младия Ездач.

— Имате ли нужда от нещо, Сенкоубиецо? — попита той.

Ерагон смътно си спомни, че мъжът се казва Гарвен и че Насуада му бе разказала как той загубил разума си, след като изследвал умовете на елфите. Сега мъжът изглеждаше достатъчно добре, макар че погледът му бе малко отнесен. Все пак младият Ездач предположи, че Гарвен е в състояние да изпълнява задълженията си, иначе Йормундур за нищо на света не би му позволил да заеме отново поста си.

— В момента не, капитане — отговори той, като гледаше да говори тихо. Направи още една крачка напред, а после спря. — Колко от Нощните ястреби бяха убити днес?

— Шестима, сър. Цяла смяна. В близките няколко дни ще имаме недостиг на хора, докато успеем да им намерим подходящи заместници. А ще ни трябват и нови попълнения. Искаме да удвоим охраната около вас. — Скръбно изражение се появи в иначе отнесения поглед на Гарвен. — Ние се провалихме, Сенкоубиецо. Ако бяхме повече, може би…

— Всички се провалихме — рече Ерагон. — А ако бяхте повече, щеше да има повече жертви.

Мъжът се поколеба, после кимна умърлушено.

„Аз се провалих“ — помисли си младият Ездач, докато се шмугваше в палатката си. Насуада бе негов суверен; дългът му към нея бе по-силен от този на Нощните ястреби. И въпреки това, когато тя се нуждаеше от помощ, не бе успял да я спаси.

Той изруга пиперливо под нос.

Като неин васал, би трябвало да търси начин да я освободи, зарязвайки всичко друго. Но също така знаеше, че Насуада не би искала той да изостави Варден само заради нея. Би предпочела да страда и да умре, отколкото да позволи отсъствието й да навреди на каузата, на която бе посветила живота си.

Ерагон изруга отново и закрачи насам-натам из палатката.

„Аз съм водачът на Варден.“

Едва сега, когато нея я нямаше, осъзна, че Насуада е станала за него нещо повече от суверен и командир; беше станала негова приятелка и той изпитваше същото желание да я защитава, както и в случая с Аря. Ако обаче се опиташе да го стори, това можеше да струва на Варден войната.

„Аз съм водачът на Варден.“

Помисли си за всички хора, за които отговаряше сега: Роран и Катрина, и останалите селяни от Карвахол, стотиците воини, редом, с които се бе сражавал, и още много други, джуджетата, котколаците и дори ургалите. Всички те сега бяха под негово командване и разчитаха на него да взема правилните решения, за да победят Галбаторикс и Империята.

Пулсът на Ерагон се ускори и всичко затрепка пред погледа му. Той спря да крачи и стисна кола по средата на палатката, а после изтри потта по челото и горната си устна.

Искаше му се да поговори с някого. Помисли си дали да не събуди Сапфира, но отхвърли тази идея. За нея бе по-важно да си почине, отколкото да слуша оплакванията му. Също така не му се искаше да товари Аря или Глаедр с проблеми, за чието разрешаване не можеха да сторят нищо. Пък и се съмняваше, че ще намери състрадателен слушател в лицето на Глаедр, след като последният им разговор бе толкова остър.

Той продължи да кръстосва палатката: три крачки напред, завъртане, три крачки обратно, пак завъртане, и после отначало.

Беше загубил колана на Белот Мъдрия. Беше позволил Муртаг и Торн да пленят Насуада. А сега ръководеше Варден.

Отново и отново през главата му прелитаха същите мисли и с всяко повторение безпокойството му растеше. Имаше чувството, че се лута в безкраен лабиринт и зад всеки невидим ъгъл го дебнат чудовища, готови да се нахвърлят отгоре му. Въпреки онова, което бе казал по време на срещата с Орик, Орин и останалите, не виждаше как самият той, Варден или съюзниците им биха могли да победят Галбаторикс.

„Не бих могъл дори да спася Насуада, ако бях свободен да тръгна след нея. — Изпълни го горчивина. Задачата, пред която бяха изправени, изглеждаше безнадеждна. — Защо това трябваше да се падне на нас?“

Той изруга и захапа бузата си отвътре, докато болката не стана нетърпима. Спря и се свлече на земята, преплел пръсти зад тила си.

— Не може да бъде направено. Не може — промълви младият Ездач, клатушкайки се напред-назад на колена. — Не може.

В отчаянието си Ерагон помисли да отправи молитва към джуджешкия бог Гунтера, както бе правил преди. Да положи грижите си в нозете на някой по-висш от самия него и да повери съдбата си на тази сила би му донесло облекчение. Би му позволило да приеме по-хладнокръвно своята съдба — както и на онези, които обичаше — защото нямаше да е пряко отговорен за случилото се.

Но не можеше да се застави да промълви молитвата. Той бе отговорен за съдбата им, независимо дали това му харесваше или не, и чувстваше, че би било грешно да прехвърли своята отговорност на друг, пък било то и на бог — или на представата за бог.

Проблемът беше там, че той не мислеше, че може да направи онова, което трябва. Можеше да командва Варден; бе доста уверен в това. Но нямаше никаква идея как да превземат Уру’баен и да убият Галбаторикс. Не разполагаше с достатъчно сили, за да тръгне срещу Муртаг, камо ли срещу самия крал, и му се струваше крайно невероятно да измисли начин да заобиколи защитните им заклинания. Да завладее умовете им, или поне този на Галбаторикс, изглеждаше също толкова невъзможно.

Ерагон впи пръсти в тила си, разтривайки и чешейки кожата, докато трескаво обмисляше всяка възможност, колкото и неправдоподобна да бе тя.

После се сети за съвета, който му бе дал Солембум в Теирм толкова отдавна. Котколакът бе казал: „Слушай внимателно, ще ти кажа две неща. Когато дойде времето и имаш нужда от оръжие, потърси в корените на дървото Меноа. След това, когато всичко изглежда загубено и си привършил силите си, отиди при Скалата на Кутиан и изречи името си, за да отвориш Хранилището на душите“.

Думите му за дървото Меноа се бяха оказали верни — под него Ерагон бе намерил ярката стомана, нужна за острието на меча му. Сега отчаяна надежда се разгоря в него, докато обмисляше втория съвет на котколака.

„Ако някога силите ми са били на привършване и всичко е изглеждало загубено, то е сега“ — помисли си той. Само че все още нямаше представа къде са Скалата на Кутиан и Хранилището на душите, нито какво представляват. Беше питал както Оромис, така и Аря, но те не му бяха дали отговор.

Тогава младият Ездач протегна ума си и затършува из лагера, докато не откри характерното усещане на ума на котколака.

— Солембум — каза той, — имам нужда от твоята помощ! Моля те, ела в палатката ми.

След миг почувства неохотно потвърждение от котколака и прекрати връзката.

После зачака сам в тъмното.