Съвет на крале

След като кацна със Сапфира в лагера на Варден, Ерагон се плъзна по туловището й и изтича до обраслата с трева площ, където тя бе оставила нежно Аря.

Елфката лежеше по лице, отпусната и неподвижна. Когато младият Ездач я претърколи, очите й трепнаха и се отвориха.

— Торн… Какво стана с Торн? — прошепна тя.

Избяга — каза Сапфира.

— Ами… Насуада? Спасихте ли я?

Ерагон сведе поглед и поклати глава.

Тъга премина по лицето на Аря. Тя се закашля и трепна, после понечи да се изправи. Струйка кръв се стичаше от ъгълчето на устата й.

— Чакай — каза младият Ездач. — Не мърдай. Ще доведа Бльодгарм.

— Няма нужда. — Елфката го стисна за рамото и се издърпа на крака, а после внимателно се изправи в цял ръст. Дъхът й секна, когато мускулите й се изпънаха, и Ерагон видя болката, която тя се опитваше да скрие. — Само съм натъртена, костите ми са здрави. Защитните ми заклинания ме предпазиха от по-сериозни травми при удара на Торн.

Младият Ездач се съмняваше, но прие думите й.

А сега какво? — попита Сапфира, като се приближи до тях. Острата мускусна миризма на кръвта й изпълни ноздрите на Ерагон.

Той се огледа, обхващайки с поглед пламъците и разрухата в лагера. Пак се сети за Роран и Катрина и се зачуди дали са преживели нападението.

Какво ще правим наистина?

Обстоятелствата дадоха отговор на въпроса му. Първо двама ранени войници изтичаха от един димен облак и нападнаха него и Аря. Докато Ерагон им види сметката, осем от елфите бяха дотичали при тях.

След като ги убеди, че не е ранен, те насочиха вниманието си към Сапфира и настояха да излекуват ухапванията и драскотините, които й бе нанесъл Торн, макар че младият Ездач предпочиташе да го стори сам.

Тъй като знаеше, че лечението ще отнеме няколко минути, той ос тави Сапфира с елфите и забърза през редиците от палатки към мястото до шатрата на Насуада, където Бльодгарм и още двама заклинатели продължаваха да са вкопчени в умствен двубой с последния от четиримата вражески магьосници.

Оцелелият чародей бе коленичил на земята, притиснал чело към колената си и сплел ръце зад тила си. Вместо да добави мислите си към невидимата битка, Ерагон отиде до магьосника, потупа го по рамото и извика:

— Ха!

Онзи трепна уплашено и това разсейване позволи на елфите да проникнат през защитите му. Младият Ездач го разбра, защото мъжът се затресе и се строполи по гръб, подбелвайки очи, а на устата му изби жълтеникава пяна. Малко по-късно престана да диша.

С кратки изречения Ерагон обясни на Бльодгарм и другите двама елфи какво е станало с Аря и Насуада. Козината на Бльодгарм настръхна и жълтите му очи запламтяха от гняв. Но единственият му коментар бяха няколко думи на древния език:

— Мрачни времена ни сполетяха, Сенкоубиецо.

А после прати Яела да прибере даутдаерта от мястото, където бе паднал.

След това Ерагон, Бльодгарм и Утинаре — елфът, който бе останал с тях, — обиколиха лагера, като приклещваха и убиваха малцината войници, спасили се от зъбите на котколаците и от остриетата на хората, джуджетата, елфите и ургалите. Освен това използваха магията си, за да потушат някои от по-големите пожари, което за тях бе толкова лесно, като да угасят пламъчето на свещ.

През цялото време младият Ездач бе обзет от всепроникващ ужас, който тегнеше над него като камара от прогизнали овчи кожи и сковаваше ума му, така че му бе трудно да мисли за нещо друго, освен за смърт, поражение и провал. Имаше чувството, че светът се руши около него; сякаш всичко, за което се бяха борили с Варден, бързо се разпадаше и той по никакъв начин не можеше да си върне контрола над положението. Това усещане за безпомощност изсмукваше волята му и единственото му желание бе да се свие в някой ъгъл и да се отдаде на мъката си. Все пак отказа да се поддаде на този импулс, защото ако го стореше, щеше да е все едно мъртъв. Затова продължи да се движи, трудейки се редом с елфите въпреки своето отчаяние.

Настроението му с нищо не се подобри, когато Глаедр се свърза с него и каза:

Ако ме беше послушал, може би щяхме да спрем Торн и да спасим Насуада.

А може би нямаше — отвърна Ерагон. Не му се искаше да обсъждат повече тази тема, но се почувства задължен да добави: — Ти позволи на гнева си да замъгли преценката ти. Убийството на Торн не бе единственият възможен изход, а и не би следвало да бързаш толкова да погубиш един от малкото останали от твоя вид.

Не си мисли, че можеш да ме поучаваш, пале! — сопна се Глаедр. — Изобщо не си в състояние да разбереш какво съм загубил.

Разбирам го по-добре от всички — отвърна младият Ездач, но Глаедр вече се бе оттеглил от ума му и май не го чу.

Ерагон тъкмо бе потушил един пожар и вървеше към следващия, когато Роран дойде забързано при него и го стисна за ръката.

— Ранен ли си?

Облекчение заля младежа, щом видя, че братовчед му е жив и здрав.

— Не — отвърна той.

— А Сапфира?

— Елфите вече са излекували раните й. Ами Катрина? Тя добре ли е?

Роран кимна и се поотпусна леко, но изражението му остана загрижено.

— Ерагон — каза той, пристъпвайки по-наблизо, — какво стана? Какво става? Видях Йормундур да търчи наоколо като пиле без глава, стражите на Насуада изглеждат мрачни като самата смърт и никой не иска да говори с мен. В опасност ли сме още? Да не би Галбаторикс да се кани да ни атакува?

Младият Ездач се озърна, после издърпа Роран настрана, където никой не можеше да ги чуе.

— Не бива да казваш на никого. Поне засега — предупреди го той.

— Имаш думата ми.

С няколко бързи изречения Ерагон му разказа накратко ситуацията. Докато свърши, братовчед му бе пребледнял.

— Не можем да позволим Варден да се разпаднат — каза той.

— Разбира се, че не. Това няма да стане, но крал Орин може да се опита да поеме командването или… — Младият Ездач млъкна, когато група воини минаха наблизо. После рече: — Остани с мен, става ли? Може би ще имам нужда от помощта ти.

— От моята помощ ли? Че с какво бих могъл да ти помогна аз?

— Цялата армия ти се възхищава, Роран, дори и ургалите. Ти си Стронгхамър, героят от Ароус, и мнението ти има тежест. Това може да се окаже важно.

Роран помълча малко, после кимна:

— Ще направя каквото мога.

— Засега просто си отваряй очите за войници — каза Ерагон и продължи към пожара, който си бе набелязал.

Половин час по-късно, когато в лагера отново започна да се възцарява спокойствие и ред, един пратеник дотича да му предаде, че Аря иска незабавно да отиде в палатката на крал Орик.

Ерагон и Роран размениха погледи и се отправиха към северозападната част на лагера, където повечето джуджета бяха разпънали палатките си.



— Нямаме избор — рече Йормундур. — Насуада изрази желанието си пределно ясно. Ти, Ерагон, трябва да заемеш мястото й и да ръководиш Варден вместо нея.

Лицата, наредени в кръг във вътрешността на палатката, бяха сурови и неотстъпчиви. Тъмни сенки изпълваха вдлъбнатините на слепоочията и дълбоките бръчки върху намръщените чела на различните двукраки, както Ерагон знаеше, че би ги нарекла Сапфира. Единственият, който не се мръщеше, бе самата Сапфира — главата й бе пъхната през отвора на шатрата, за да може да участва в съвета, но устните й бяха изтеглени леко назад, сякаш се готвеше да се озъби.

Присъстваха също крал Орин, наметнал над нощницата си пурпурен плащ; Аря, която изглеждаше поразтърсена, но изпълнена с решимост; крал Орик, който бе намерил ризница, за да се покрие; кралят на котколаците Гримр Полулап, с бяла ленена превръзка върху раната от меч на дясното му рамо; кулът Нар Гарцвог, който стоеше приведен, за да не докосва с рога тавана, и Роран, застанал до стената на палатката, който засега слушаше, без да се намесва.

В шатрата не бе допуснат никой друг. Нито стражи, нито съветници, нито слуги, нито дори Бльодгарм или другите елфи. Пред входа бяха строени дванайсет реда мъже, джуджета и ургали със задачата да попречат на всеки, независимо колко могъщ или опасен е, да се намеси в срещата. А около палатката бяха оплетени множество набързо стъкмени заклинания, които да предотвратят подслушването — както обикновено, така и магическо.

— Никога не съм искал това — каза Ерагон, взирайки се в картата на Алагезия, разгъната на масата по средата на шатрата.

— Никой от нас не го е искал — вметна крал Орин с хаплив тон.

Беше мъдро от страна на Аря, помисли си Ерагон, да устрои срещата в палатката на Орик. Кралят на джуджетата бе известен като твърд поддръжник на Насуада и Варден — освен това бе вожд на клана на Ерагон и негов доведен брат — но никой не можеше да го обвини, че се домогва до поста на Насуада, нито пък бе сигурно, че хората биха го приели като неин заместник.

Въпреки това, назначавайки срещата в шатрата на Орик, елфката бе заздравила позициите на младия Ездач и бе подкопала тези на критиците му, без това да личи. Ерагон трябваше да признае, че тя е доста по-добра от него в манипулирането на другите. Единственият риск в стореното от нея бе, че можеше да накара хората да си мислят, че Орик му е господар, но младият Ездач бе готов да поеме този риск в замяна на подкрепата на своя приятел.

— Никога не съм искал това — повтори той и вдигна очи да срещне втренчените погледи на всички около себе си. — Но след като вече е станало, кълна се в гробовете на онези, които загубихме, че ще направя всичко по силите си да следвам примера на Насуада и да поведа Варден към победа срещу Галбаторикс и Империята. — Опита се да си придаде самоуверен вид, но истината бе, че ситуацията го плашеше със своята чудовищност и той нямаше представа дали изобщо е годен за тази задача. Насуада бе извънредно талантлива водачка и му изглеждаше невероятно трудно да свърши дори половината от направеното от нея.

— Много похвално, сигурен съм — рече крал Орин. — Само че Варден винаги са действали съвместно със съюзниците си — с хората от Сурда, с нашия кралски приятел Орик и джуджетата от планините Беор, с елфите, а в последно време и с ургалите, водени от Нар Гарцвог, както и с котколаците. — Той кимна към Гримр, който му отвърна по същия начин. — Няма да е хубаво простите войници да ни гледат как спорим пред всички. Не си ли съгласен?

— Разбира се.

— Добре — каза крал Орин. — Значи да разбирам ли, че ще продължаваш да се консултираш с нас по важните въпроси, както правеше Насуада? — Ерагон се поколеба, но преди да успее да отговори, Орин продължи: — Всички ние — той махна към останалите в палатката — поехме огромен риск с това начинание и не би ни харесало да ни командват. Нито пък ще търпим подобно нещо. Казано откровено, въпреки множеството ти постижения, Ерагон Сенкоубиецо, ти все още си млад и неопитен и тази неопитност би могла да се окаже фатална. Ние останалите разполагаме с предимството, че сме предвождали своите войски в течение на дълги години или сме гледали как други ги предвождат. Можем да те насочваме в правия път и може би заедно ще успеем да открием начин да оправим тази каша и да свалим Галбаторикс.

Всичко казано от Орин бе вярно, помисли си младият Ездач — той наистина бе още млад и неопитен и наистина се нуждаеше от съветите на другите, — но не можеше да го признае, без да изглежда слаб.

Така че вместо това отвърна:

— Можете да сте сигурни, че ще се консултирам с вас при нужда, но решенията ми, както винаги, си остават лично мои.

— Прощавай, Сенкоубиецо, но ми е трудно да повярвам на това. Близостта ти с елфите — Орин хвърли поглед към Аря — е широко известна. Нещо повече, ти си приет за член на клана Ингетум и си подчинен на техния вожд, който случайно е крал Орик. Може и да греша, но се съмнявам, че решенията ти ще бъдат лично твои.

— Първо ме съветваш да се вслушвам в съюзниците си. Сега пък искаш да не го правя. Може би предпочиташ да слушам теб и само теб? — попита Ерагон с нарастващ гняв.

— Предпочитам решенията ти да защитават интересите на нашия народ, а не на другите раси!

— Така е било и така ще бъде — изръмжа Ерагон. — Да, аз дължа вярност и на Варден, и на клана Ингетум, но също и на Сапфира, и на Насуада, и на семейството си. Мнозина имат претенции към мен, както и към вас, Ваше Величество. Но главната ми грижа е — и винаги е била — победата над Галбаторикс и Империята. Така че ако има конфликт между интересите на различните страни, това е, което ще надделее. Можеш да оспорваш преценката ми, ако смяташ за нужно, но не подлагай на съмнение моите мотиви. Освен това ще съм ти благодарен, ако се въздържиш от намеци, че съм изменник на расата си!

Орин се намръщи и по бузите му изби червенина. Той тъкмо се канеше да отговори, когато го прекъсна едно мощно тряс. Орик беше ударил с бойния си чук Волунд по щита си.

— Прекратете тези глупости! — възкликна навъсено джуджето. — Тревожите се за пукнатина в пода, когато цялата планина се кани да рухне върху нас.

Крал Орин се намръщи още повече, но не продължи спора. Вместо това вдигна бокала си с вино от масата и потъна в стола си, взирайки се в Ерагон с пламтящ поглед.

Мисля, че той те мрази — каза Сапфира.

Или пък мрази онова, което символизирам. И в двата случая съм пречка за него. Добре ще е да го държим под око.

— Въпросът, който стои пред нас, е прост — каза Орик. — Какво да правим сега, когато Насуада я няма? — Той остави Волунд на масата и го погали с възлестата си ръка. — Моето мнение е, че положението е същото, каквото беше тази сутрин. Ако не искаме да се признаем за победени и да молим за мир, имаме само един избор: да продължим към Уру’баен с цялата бързина, на която сме способни. Насуада никога не е смятала да се бие лично с Галбаторикс. Това се пада на вас — той махна към Ерагон и Сапфира — и на елфите. Насуада ни доведе дотук и макар че много ще ни липсва, не ни е нужна, за да продължим. Пътят ни е достатъчно ясен и не оставя много възможности за отклонения. Дори тя да беше тук, не виждам как би могла да направи нещо друго. Трябва да вървим към Уру’баен и това е положението.

Гримр си играеше с малка черна кама, наглед безразличен към раз говора.

— Съгласна съм — рече Аря. — Нямаме друг избор.

Над тях голямата глава на Гарцвог кимна, от което безформени сенки заиграха по стените на палатката.

— Джуджето говори добре. Ургралгра ще останат с Варден, докато Огнения меч е боен вожд. С него и Огнения език начело на атаката ни ще приберем кръвния дълг, който безрогият предател Галбаторикс има към нас.

Ерагон се размърда неловко.

— Всичко това е много хубаво — рече крал Орин, — но още не сме чули как смятате да победите Муртаг и Галбаторикс, щом стигнем до Уру’баен.

— Имаме даутдаерта — изтъкна младият Ездач, защото Яела бе прибрала копието, — и с него можем да…

Крал Орин махна с ръка:

— Да, да, даутдаертът. Той не ви помогна да спрете Торн, а не мога да си представя, че Галбаторикс ще ви позволи да се приближите до него или Шруйкан с оръжието в ръка. Както и да е, това не променя факта, че все още не можете да се мерите с онзи предател с черно сърце. Проклятие, Сенкоубиецо, та ти не можеш да се мериш дори със собствения си брат, а той е Ездач по-отскоро и от теб!

„Полубрат“ — помисли си Ерагон, но си сдържа езика. Не бе в състояние да опровергае думите на Орин; те бяха верни до една и това го накара да се засрами.

Кралят продължи:

— Ние започнахме тази война с идеята, че ще намериш начин да противодействаш на чудовищната сила на Галбаторикс. Насуада ни уверяваше в това. Но ето че сега се готвим за сблъсък с най-могъщия чародей в писаната история, а изгледите ни да го победим са не по-добри, отколкото в началото!

— Ние започнахме тази война — каза тихо Ерагон, — защото за първи път от падането на Ездачите имаме някакъв минимален шанс да свалим Галбаторикс. Знаеш това.

— Какъв шанс? — изсмя се кралят. — Ние сме марионетки, всички до един, и танцуваме по прищявката на Галбаторикс. Единствената причина да стигнем толкова далеч е, че той ни го позволи. Галбаторикс иска да стигнем до Уру’баен. Иска да те отведем при него. Ако имаше желание да ни спре, щеше да долети да ни срещне на Пламтящите равнини и да ни смаже още там. А след като веднъж се окажеш в обсега му, ще стори точно това: ще ни смаже.

Въздухът между тях сякаш се нагнети.

Внимавай — рече Сапфира на Ерагон. — Той ще напусне глутницата, ако не го убедим в противното.

Аря също изглеждаше загрижена.

Младият Ездач сложи ръце на масата и отдели няколко мига да събере мислите си. Не му се искаше да лъже, но от друга страна, трябваше да намери начин да вдъхне надежда на Орин, което бе трудна работа, след като и сам не беше особено обнадежден.

„Дали Насуада се е чувствала така през цялото време, докато се опитваше да ни обедини около каузата, да ни убеди да продължаваме напред, дори когато не виждахме ясен път?“

— Положението ни не е толкова… несигурно, колкото го изкарваш — каза той.

Орин изпръхтя и отпи от бокала си.

— Даутдаертът наистина представлява заплаха за Галбаторикс — продължи Ерагон, — и това е в наша полза. Той ще се бои от него. Ето защо можем да го накараме да направи каквото искаме, поне мъничко. Макар да не можем да го убием с даутдаерта, може би ще успеем да убием Шруйкан. Тяхното не е истинска връзка между Ездач и дракон, но все пак смъртта на Шруйкан би трябвало да го уязви дълбоко.

— Това никога няма да стане — възрази Орин. — Той вече знае, че даутдаертът е у нас, и ще вземе необходимите предпазни мерки.

— А може би не. Съмнявам се, че Муртаг и Торн са разбрали какво е.

— Не, но Галбаторикс ще разбере, когато изследва спомените им.

Ще разбере и за съществуването на Глаедр, ако вече не са му казали — рече Сапфира на Ерагон.

Настроението на младия Ездач се понижи още повече. Не се беше сетил за това, но тя беше права.

Дотук с надеждите да ги изненадаме. Нямаме повече тайни.

Животът е пълен с тайни. Галбаторикс не може да предвиди как точно ще изберем да се бием с него. С това поне можем да го объркаме.

— Кое от копията на смъртта си открил, о, Сенкоубиецо? — попита Гримр с наглед отегчен вид.

— Ду Ниернен — Орхидеята.

Котколакът премига и Ерагон остана с впечатлението, че е изненадан, макар изражението му да си остана все така равнодушно.

— Орхидеята. Нима? Колко странно да откриеш такова оръжие в тази епоха, особено пък именно това оръжие.

— И защо? — попита Йормундур.

Розовото езиче на Гримр облиза зъбите му.

— Ниернен има лоша ссслава — произнесе той, разтягайки последната дума в кратко съскане.

Преди Ерагон да го притисне за повече информация, заговори Гарцвог и гласът му стържеше като камък:

— Какво е това копие на смъртта, за което говорите, Огнени мечо? Да не е онова, което рани Сапфира при Белатона? Чухме приказки за него, но те бяха наистина странни.

Ерагон със закъснение си спомни, че Насуада не бе казала нито на ургалите, нито на котколаците какво всъщност представлява Ниернен.

„Е, какво пък — помисли си. — Нищо не може да се направи.“

Обясни на Гарцвог за даутдаерта, а после настоя всички в шатрата да се закълнат на древния език, че няма да говорят с никой друг за копието без разрешение. Имаше малко мърморене, но накрая всички се подчиниха, дори и котколакът. Опитите да скрият копието от Галбаторикс можеше и да са безсмислени, но младият Ездач не виждаше полза всички да знаят за него.

Когато и последният от тях се бе заклел, Ерагон продължи:

— И така. Първо, имаме даутдаерта и това е повече от онова, което имахме преди. Второ, не смятам да се бия с Муртаг и Галбаторикс едновременно; това никога не е влизало в плановете ми. Когато стигнем до Уру’баен, ще подмамим Муртаг извън града и ще го обкръжим — с цялата армия, ако се налага, включително и елфите, — и ще го убием или пленим веднъж завинаги. — Той огледа събраните около него лица, опитвайки се да ги впечатли със силата на своята убеденост. — Трето, трябва да вярвате в това дълбоко в сърцата си: колкото и да е могъщ, Галбаторикс не е неуязвим. Може да се е загърнал в хиляди защитни магии, но въпреки цялото си знание и лукавство, все още има заклинания, които са способни да го убият, стига да сме достатъчно умни да се сетим за тях. Възможно е аз да открия заклинанието, което ще го погуби, но нищо чудно да е и някой елф или член на Ду Врангр Гата. Знам, че Галбаторикс изглежда недосегаем, но винаги съществува някакво слабо място, винаги има пролука, през която можеш да пъхнеш меча си и да прободеш врага.

— След като някогашните Ездачи не са успели да открият това слабо място, каква е вероятността да го сторим ние? — попита крал Орин.

Ерагон разпери ръце:

— Може и да не успеем. В живота няма нищо сигурно, още по-малко във войната. Все пак ако обединените заклинатели на нашите пет раси не са в състояние да го убият, можем спокойно да приемем, че Галбаторикс ще управлява колкото дълго пожелае и няма никакъв начин да променим това.

За кратко в палатката се възцари пълна тишина.

После Роран пристъпи напред.

— Искам думата — каза той.

Младият Ездач видя как другите около масата се спогледаха.

— Кажи каквото искаш да кажеш, Стронгхамър — рече Орик за явно неудоволствие на крал Орин.

— То е следното: пролели сме твърде много кръв и сълзи, за да се върнем сега. Това ще е неуважение както към мъртвите, така и към онези, които ги помнят. Тази битка може да е битка между богове — и докато изричаше това, на Ерагон му се стори, че е съвсем сериозен, — но колкото до мен, аз ще продължа да се бия, докато боговете не ме поразят или пък аз не поразя тях. Един дракон може да убие десет хиляди вълци един по един, но десет хиляди вълци заедно могат да убият дракон.

Едва ли — изсумтя Сапфира в тайното кътче от умовете им, което споделяха двамата с Ерагон.

Роран се усмихна безрадостно.

— А и ние си имаме собствен дракон. Решавайте каквото искате. Но аз отивам в Уру’баен и ще се изправя срещу Галбаторикс, дори ако трябва да го сторя съвсем сам.

— Няма да си сам — рече Аря. — Знам, че говоря от името на кралица Исланзади, когато казвам, че нашият народ ще застане до теб.

— А също и нашият — избоботи Гарцвог.

— И нашият — потвърди Орик.

— И нашият — добави Ерагон с тон, с който се надяваше да обезсърчи всякакво несъгласие.

Когато след кратка пауза четиримата се обърнаха към Гримр, котколакът изсумтя и каза:

— Е, предполагам, че и ние ще сме там. — Огледа острите си нокти. — Все някой трябва да се промъкне през вражеските линии и това със сигурност няма да са джуджетата, препъващи се с железните си ботуши.

Орик повдигна вежди, но дори и да се бе обидил, го скри добре. Орин гаврътна още две питиета, после избърса уста с опакото на ръката си и рече:

— Много добре, нека е както желаете, ще продължим към Уру’баен. — И посегна към бутилката пред себе си, за да напълни пак бокала.

Загрузка...