Наследството

Човек със съвест

Топла светлина се лееше през прозорците отдясно на коридора, озарявайки участъци от отсрещната стена, където между разположените на равни интервали врати висяха знамена, картини, щитове, мечове и глави на различни животни.

Докато крачеше към кабинета на Насуада, Ерагон зяпаше през прозорците към града. Откъм двора все още се чуваше свирнята на разни бардове и музиканти край банкетните маси, наредени в чест на Аря. Празненствата продължаваха, откакто тя и Фирнен се бяха върнали с него и Сапфира в Илиреа предния ден. Но вече почваха да затихват и в резултат на това той най-после бе успял да си уреди среща с Насуада. Кимна на пазачите пред кабинета и влезе.

Вътре видя Насуада, изтегната на едно канапе, да слуша някакъв музикант, който дрънкаше на лютнята си и пееше красива, макар и тъжна любовна песен. На края на канапето седеше детето вещица Елва, вглъбено в някаква бродерия, а на един близък стол — прислужницата на Насуада Фарика. В скута на Фарика се бе свил котколакът Жълтоокия в животинската си форма. Изглеждаше, че спи дълбоко, но Ерагон от опит знаеше, че вероятно е буден.

Той изчака до вратата, докато музикантът свърши.

— Благодаря. Можеш да си вървиш — каза Насуада на свирача. — А, Ерагон. Добре дошъл.

Младият Ездач й се поклони леко. После се обърна към момичето.

— Елва.

Тя го изгледа изпод вежди.

— Ерагон.

Опашката на котколака трепна.

— За какво искаш да говорим? — попита Насуада и отпи от бокала, който стоеше на масичката отстрани.

— Може би трябва да го обсъдим насаме — отвърна Ерагон и кимна към остъклената врата зад нея, през която се излизаше на балкон, гледащ към правоъгълен двор с градина и фонтан.

Насуада се замисли за миг, а после стана и тръгна към балкона, а шлейфът на пурпурната й рокля се влачеше зад нея.

Младият Ездач я последва. Двамата застанаха един до друг, взирайки се в бликащата вода на фонтана — хладен и сив в сянката, хвърляна от сградата.

— Какъв прекрасен следобед — рече Насуада и вдиша дълбоко. Изглеждаше по-спокойна от последния път, когато я бе видял, само няколко часа по-рано.

— Изглежда, музиката подобрява настроението ти — отбеляза той.

— Не, не музиката. Елва.

Ерагон наклони глава.

— Как така?

Странна полуусмивка озари лицето на Насуада.

— След затворничеството ми в Уру’баен — след онова, което изтърпях… и загубих — и след покушенията срещу живота ми, светът сякаш загуби цветовете си за мен. Не се чувствах добре и каквото и да правех, не можех да се избавя от тъгата.

— Досещах се — рече той, — но не знаех какво да кажа или да направя, за да ти помогна.

— Нищо. Не би могъл да ми помогнеш с нищо. Можех да продължа така с години, ако не беше Елва. Тя ми каза… каза ми онова, което имах нужда да чуя, предполагам. Изпълни едно обещание, което ми бе дала много отдавна в замъка Аберон. — Ерагон се намръщи и хвърли поглед назад към стаята, където Елва седеше и бродираше. Въпреки всичко, което бяха преживели заедно, още не бе сигурен, че може да се довери напълно на момичето, и се боеше, че то манипулира Насуада за свои собствени егоистични цели.

Насуада го докосна по ръката.

— Няма нужда да се безпокоиш за мен, Ерагон. Познавам се твърде добре, за да може тя да наруши равновесието ми, дори и да се опита. Галбаторикс не успя да ме прекърши, мислиш ли, че тя би могла?

Той се взря пак в нея с мрачно изражение.

— Да.

Тя се усмихна отново.

— Благодарна съм ти за твоята загриженост, но в случая е безпочвена. Остави ме да се насладя на доброто си настроение; можеш да ми изложиш съмненията си по-късно.

— Добре. — После Ерагон омекна и добави: — Радвам се, че се чувстваш по-добре.

— Благодаря ти. И аз се радвам… Сапфира и Фирнен продължават ли да лудуват както преди? Не ги чувам вече.

— Да, но сега са над скалната тераса. — Усети лека топлина по бузите си, когато докосна ума на Сапфира.

— Аха. — Насуада сложи дланите си една върху друга на каменния парапет, чиято горна част бе издялана във формата на цъфтящи ириси.

— И така, защо искаше да се видим? Стигна ли до решение относно моето предложение?

— Да.

— Чудесно. Тогава можем бързо да продължим с плановете си. Аз вече…

— Реших да не приема.

— Какво? — Тя го изгледа невярващо. — Защо? На кого друг би поверил този пост?

— Не знам — отвърна той внимателно. — Това е нещо, което ще трябва да решите двамата с Орин.

Веждите й се повдигнаха.

— Дори няма да ни помогнеш да изберем правилния човек? Да не очакваш да ти повярвам, че си готов да следваш заповедите на всеки друг, освен мен?

— Не си ме разбрала — каза младият Ездач. — Не искам да ръководя магьосниците, нито да се присъединявам към тях.

В продължение на няколко секунди Насуада се взираше в него, после отиде да затвори остъклената врата на балкона, така че Елва, Фарика и котколакът да не могат да чуят разговора им. Обърна се пак към него и рече:

— Ерагон! Какво си въобразяваш? Знаеш, че трябва да се присъединиш. Всички магьосници, които ми служат, трябва да го направят. Не може да има никакви изключения. Нито едно! Не мога да позволя хората да си мислят, че имам фаворити. Това ще посее недоволство сред магьосниците, а именно това не искам да става. Докато си поданик на моето кралство, ще трябва да спазваш законите му, иначе авторитетът ми няма да струва пукната пара. Мислех, че няма нужда да ти го казвам.

— Така е. Разбирам го отлично, и точно по тази причина двамата със Сапфира решихме да напуснем Алагезия.

Насуада сложи ръка на парапета, сякаш търсеше опора. Известно време единственият звук, който се чуваше, бе плискането на водата долу.

— Не разбирам.

Тогава, както бе направил пред Аря, Ерагон още веднъж изложи причините, поради които драконите, а следователно и той, и Сапфира, не могат да останат в Алагезия. А когато свърши, каза:

— Така или иначе нямаше да ми хареса да отговарям за магьосниците. Ние със Сапфира трябва отглеждаме дракони и да тренираме Ездачи, и това е по-важно от всичко останало. Дори да можех едно временно да ръководя Ездачите и да служа на теб, другите раси никога не биха го търпели. Въпреки избора на Аря да стане кралица, Ездачите трябва да останат колкото се може по-безпристрастни. Ако ние започнем да си имаме фаворити, това ще унищожи Алагезия. Единственият вариант, при който бих си помислил дали да не приема поста, е, ако тази организация включва магьосници от всички раси, дори и от ургалите, но това едва ли ще стане. А и пак ще остане въпросът какво да правим с яйцата и Елдунари.

Насуада се намръщи.

— Нали не очакваш да повярвам, че при всичката си сила не можеш да защитиш яйцата тук, в Алагезия?

— Може и да мога, но не бива да разчитаме само на магия за опазването на драконите. Трябват ни физически прегради — стени, ровове и скали, прекалено високи, за да ги изкатери човек, елф, джудже или ургал. И което е по-важно, трябва ни сигурност, която само разстоянието може да ни даде. Трябва да направим достъпа до нас толкова труден, че предизвикателствата на подобно пътуване да обезкуражават даже най-върлите ни врагове. Но да оставим това. Дори да предположим, че мога да защитя драконите, пак остава проблемът как да им попреча да ловуват добитъка на хората, джуджетата и ургалите. Иска ли ти се да обясняваш на Орик защо стадата от Фелдуност постоянно изчезват, или непрекъснато да успокояваш разгневени фермери, които са загубили животните си?… Не, единственото решение е да напуснем.

Ерагон погледна надолу към фонтана.

— А и даже в Алагезия да има място за яйцата и Елдунари, няма да е правилно да остана.

— Защо?

Той поклати глава.

— Знаеш отговора не по-зле от мен. Станал съм прекалено могъщ. Докато съм тук, твоята власт, както и тази на Аря, Орик и Орин, винаги ще бъдат под съмнение. Почти всички в Сурда, Теирм и твоето собствено кралство ще ме последват, ако поискам това от тях. А с Елдунари, които да ми помагат, никой не може да ми се опълчи, дори Муртаг или Аря.

— Ти никога не би се обърнал против нас. Не си такъв.

— Нима? Наистина ли вярваш, че до края на живота си, а аз мога да живея много дълго, никога няма да реша да се намеся във вашите дела?

— Ако го направиш, сигурна съм, че ще имаш добра причина и ние ще сме ти благодарни за помощта.

— Така ли? Аз самият без съмнение ще вярвам, че причините ми са правилни, но точно там е уловката, нали? Тази вяра, че знам по-добре от другите и че след като разполагам с такава сила, съм длъжен да действам. — Той си спомни предишните й думи и ги повтори: — За доброто на мнозинството. Но ако греша, кой ще ме спре? Мога да се превърна в нов Галбаторикс, въпреки добрите си намерения. Дори сега силата ми кара хората да се съгласяват с мен. Виждал съм го, докато обикалях Империята… Ти на мое място би ли съумяла да устоиш на изкушението да се месиш — само мъничко, — за да направиш нещата по-добри? Моето присъствие тук нарушава равновесието, Насуада. Ако не искам да се превърна в онова, което мразя, трябва да си тръгна.

Кралицата вирна брадичка.

— Бих могла да ти заповядам да останеш.

— Надявам се да не го направиш. Предпочитам да се разделим като приятели, а не с гняв.

— Значи няма да отговаряш пред никого, освен пред самия себе си?

— Ще отговарям пред Сапфира и съвестта си, както винаги.

Крайчетата на устните на Насуада се извиха.

— Човек със съвест — тези са най-опасните.

Още веднъж шумът на фонтана запълни паузата в разговора им.

После Насуада попита:

— Вярваш ли в боговете, Ерагон?

— Кои богове? Има ги много.

— Които и да са. Всичките. Вярваш ли в някаква по-висша сила?

— Освен Сапфира ли? — Той се усмихна извинително, когато кралицата се намръщи. — Извинявай. — Замисли се сериозно за минутка, а после каза: — Може и да съществуват, не знам. В Тронхайм, при коронацията на Орик, видях… не знам какво видях, но може да е бил джуджешкият бог Гунтера. Но ако има богове, нямам особено високо мнение за тях, след като са оставили Галбаторикс да царува толкова дълго.

— Може би ти си бил тяхното оръдие, за да го отстранят. Минавало ли ти е през ума?

— Аз ли? — Ерагон се изсмя. — Предполагам, че е възможно, но дори и да съществуват, със сигурност не ги е много грижа дали ще живеем, или ще умрем.

— Разбира се. Че защо да ги е грижа? Те са богове… И все пак, почиташ ли някого от тях? — Този въпрос, изглежда, бе изключително важен за Насуада.

Младият Ездач отново се замисли. После сви рамена.

— Толкова са много, откъде да знам кого да избера?

— Защо не създателят на всички, Унулукуна, който предлага вечен живот?

Ерагон неволно се изкикоти.

— Стига да не ме повали някоя болест и никой да не ме убие, мога да живея хиляда години или повече, а ако живея толкова дълго, не си представям, че ще искам да продължа и след смъртта. Какво друго би могъл да ми предложи някой бог? С Елдунари имам силата да направя почти всичко.

— Боговете също така дават възможност да видиш отново тези, които обичаш. Не искаш ли това?

Той се поколеба.

— Да, но не искам да го търпя цяла вечност. Това ми изглежда още по-страшно, отколкото някой ден да премина в пустотата, както вярват елфите.

Насуада изглеждаше разтревожена.

— Значи не отговаряш пред никой друг, освен пред Сапфира и себе си?

— Насуада, аз лош човек ли съм?

Тя поклати глава.

— Тогава довери ми се, че ще постъпвам както смятам за правилно. Чувствам се отговорен пред Сапфира и Елдунари и пред всички бъдещи Ездачи, а също и пред теб, Аря и Орик, и всички останали в Алагезия. Не се нуждая от господар, който да ме наказва, за да се държа както трябва. Иначе нямаше да съм нищо повече от едно хлапе, което се подчинява на правилата на баща си, защото се бои от камшика, а не защото намеренията му са добри.

Кралицата се взира в него няколко секунди.

— Добре тогава, ще ти се доверя.

Ромоленето на фонтана отново взе връх. Над тях светлината на залязващото слънце открояваше пукнатините и неравностите по долната повърхност на надвисналата скала.

— Ами ако се нуждаем от твоята помощ? — попита тя.

— Тогава ще ви помогна. Няма да ви изоставя, Насуада. Ще свържа едно от огледалата в кабинета ти със свое огледало, така че винаги да можеш да се свържеш с мен, и ще направя същото за Роран и Катрина. Ако възникнат неприятности, ще намеря начин да ви пратя помощ. Може да не съм в състояние да дойда сам, но ще ви помогна.

Кралицата кимна.

— Знам, че ще го сториш. — После въздъхна с явно неудоволствие.

— Какво има? — попита той.

— Всичко вървеше толкова добре. Галбаторикс е мъртъв. Последните сражения утихнаха. Най-после щяхме да решим окончателно проблема с магьосниците. Ти и Сапфира щяхте да предвождате тях и Ездачите. А сега… Не знам какво ще правим.

— Всичко ще се нареди, сигурен съм. Ще намериш начин.

— Щеше да е по-лесно, ако ти си тук… Ще се съгласиш ли поне да кажеш името на древния език на онзи, когото изберем да води магьосниците?

Ерагон нямаше нужда да се замисля, тъй като вече бе разгледал тази възможност, но се позабави, докато се мъчеше да намери правилните думи.

— Бих могъл, но мисля, че след време ще съжаляваме за това.

— Значи няма да го направиш?

Той поклати глава.

На лицето й се изписа недоволство.

— И защо не? Какви са причините ти в този случай?

— Името е прекалено опасно, за да го разпространяваме с лека ръка, Насуада. Ако попадне у някой магьосник с големи амбиции, но без скрупули, той би могъл да причини невероятни поразии. С него може да бъде унищожен древният език. Дори Галбаторикс не бе толкова луд, че да направи това, но кой знае как би постъпил един необучен, жаден за власт, магьосник? В момента, освен мен, само Аря, Муртаг и драконите знаят името. По-добре е нещата да си останат така.

— И когато си тръгнеш, ще сме зависими от Аря, ако името ни потрябва.

— Знаеш, че тя винаги ще помогне. Аз бих се тревожил по-скоро за Муртаг.

Насуада като че ли се затвори в себе си.

— Няма нужда. Той не е заплаха за нас. Не и сега.

— Щом казваш. Ако целта ти е да държиш юздите на магьосниците, тогава името на древния език е информация, която е по-добре да крием.

— Щом случаят е такъв, тогава… разбирам.

— Благодаря ти. Има още нещо, което трябва да знаеш.

Изражението на кралицата стана предпазливо.

— Така ли?

Тогава той й каза за наскоро хрумналата му идея относно ургалите. Когато свърши, Насуада помълча известно време. После рече:

— Нагърбваш се с твърде много неща.

— Налага се. Никой друг не може да го стори… Одобряваш ли? Това ми се струва единственият начин да осигурим дългосрочен мир.

— Сигурен ли си, че е умно да го правим?

— Не съвсем, но трябва да опитаме.

— И джуджетата също? Това наистина ли е необходимо?

— Да. Така е редно. Така е справедливо. А и това ще ни помогне да запазим баланса между расите.

— Ами ако не се съгласят?

— Сигурен съм, че ще се съгласят.

— Тогава прави каквото смяташ за правилно. Нямаш нужда от одобрението ми — показа го достатъчно ясно — но съм съгласна, че това изглежда необходимо. Иначе след двайсет-трийсет години можем да се сблъскаме с много от проблемите, пред които са били изправени и нашите предци, когато са пристигнали за първи път в Алагезия.

Ерагон се поклони леко.

— Ще уредя нещата.

— Кога смяташ да заминеш?

— Когато и Аря си тръгне.

— Толкова скоро?

— Нямам причина да чакам повече.

Насуада се облегна на парапета, вперила очи във фонтана долу.

— Ще ни идваш ли на гости?

— Ще се опитам, но… едва ли. Когато Анджела ми гадаеше, каза, че никога няма да се върна.

— Аха. — Гласът на кралицата прозвуча някак дрезгаво. Тя се обърна с лице към него. — Ще ми липсваш.

— И ти на мен.

Насуада стисна устни, като че ли се мъчеше да не заплаче. После пристъпи напред и го прегърна. Той също я прегърна и двамата постояха така няколко секунди.

После се разделиха и младият Ездач каза:

— Насуада, ако някога ти омръзне да си кралица или искаш място, където да живееш в мир, ела при нас. Винаги ще си добре дошла в дома ни. Не мога да те направя безсмъртна, но бих могъл да удължа годините ти далеч над тези, на които се радват повечето хора, и ще ги прекараш в добро здраве.

— Благодаря ти. Оценявам твоето предложение и няма да го забравя. — Той обаче имаше чувството, че тя никога няма да събере сили да напусне Алагезия, колкото и да е стара. Чувството й за дълг бе твърде силно.

После Ерагон попита:

— Ще ни дадеш ли благословията си?

— Разбира се. — Насуада хвана главата му между ръцете си, целуна го по челото и каза: — Благославям теб и Сапфира. Нека мирът и сполуката бъдат с вас, където и да отидете.

— И с теб също — отвърна той.

Тя го задържа още за миг, после го пусна, отвори остъклената врата и влезе в кабинета си, оставяйки го да стои сам на балкона.