Наследството

Малки бунтове

Докато лежеше върху каменната плоча, потеше се и трепереше, и всяка част от тялото я болеше, Насуада откри, че й се иска Муртаг да се върне, пък ако ще и само за да я освободи от страданията. Когато най-сетне вратата на осмоъгълната стая се отвори, тя не можа да потисне облекчението си, но то се превърна в горчиво разочарование, когато чу провлачените стъпки на своя тъмничар да слизат по стълбите.

Както вече го бе правил веднъж, набитият мъж с тесните рамена почисти раните й с влажен парцал, а после ги превърза с ленени ивици. Когато я освободи от оковите, за да може да отиде до тоалетната, Насуада откри, че е твърде слаба, за да се опита да сграбчи ножа от под носа с храна. Вместо това се задоволи да благодари на мъжа за помощта и да му направи втори комплимент за ноктите, които изглеждаха още по-лъскави отпреди. Той явно искаше тя да ги види, защото все държеше ръцете си, така че да са пред очите й.

След като я нахрани и си тръгна, Насуада се опита да заспи, но поради непрестанната болка от раните не можеше да направи нищо по вече от това да задреме.

Очите й се отвориха рязко, щом чу как някой сваля гредата на вратата на стаята.

„Не отново! — помисли си тя и я обзе паника. — Не толкова скоро! Не мога да го понеса… Не съм достатъчно силна. — После обузда страха си и си каза: — Недей. Не говори такива работи, че ще започнеш да вярваш в тях.“

Но макар да владееше съзнателните си реакции, не можеше да попречи на сърцето си да се разтупти два пъти по-бързо от нормалното.

Стъпките на един човек отекнаха в стаята, а после в края на полезрението й се появи Муртаг. Не носеше маска и лицето му бе мрачно.

Този път я излекува още в началото, без никакво бавене. Облекчението, което Насуада почувства при стихването на болката, бе толкова силно, че клонеше към екстаз. През целия си живот никога не бе изпитвала нещо толкова приятно като отцеждането на агонията.

Тя въздъхна тихо:

— Благодаря ти.

Муртаг кимна, после отиде до стената и седна на същото място като преди.

Насуада го изучава в продължение на минута. Кожата на кокалчетата му отново бе гладка и цяла и той изглеждаше трезвен, макар и мрачен и мълчалив. Дрехите му — някога хубави — сега бяха съдрани, оръфани и с кръпки и тя забеляза няколко среза от долната страна на ръкавите му. Зачуди се дали е участвал в битка.

— Галбаторикс знае ли къде си? — попита Насуада накрая.

— Може би, но се съмнявам. Зает е да си играе с любимите си наложници. Или пък спи. Сега е средата на нощта. Освен това направих заклинание, за да попреча да ни подслушват. Той може да проникне през него, ако иска, но ще го усетя.

— Ами ако разбере? — Муртаг мълчаливо сви рамена. — Знаеш, че ще разбере, ако изтощи защитните ми сили.

— Тогава не му позволявай. Ти си по-силна от мен, нямаш си никого, когото той да заплашва. Можеш да му се съпротивляваш, за разлика от мен… Варден се приближават бързо, както и елфите от север. Ако успееш да издържиш още няколко дни, има шанс… има шанс те да те освободят.

— Не мислиш, че ще могат, нали? — Той отново сви рамена. — Тогава помогни ми да избягам.

Суров лаещ смях се изтръгна от гърлото му.

— Как? Аз не мога и ботушите да си обуя, без разрешението на Галбаторикс.

— Би могъл да разхлабиш оковите ми и може би да забравиш да залостиш вратата, когато си тръгваш.

Горната му устна се изви насмешливо.

— Отвън стоят на пост двама мъже и върху стаята са наложени защитни заклинания, които да предупредят Галбаторикс, ако някой затворник излезе от нея. Освен това оттук до най-близката порта има стотици стражи. Ще имаш късмет, ако стигнеш до края на коридора.

— Може би, но искам да опитам.

— Само ще те убият.

— Тогава ми помогни. При желание би могъл да намериш начин да измамиш защитните му заклинания.

— Не мога. Клетвите ми не ми позволяват да използвам магия срещу него.

— Ами пазачите? Ако ги задържиш достатъчно дълго, за да стигна до портата, бих могла да се скрия в града и няма да има значение дали Галбаторикс знае…

— Градът е негов. Освен това, където и да идеш, той може да те открие с магия. Единственият начин да бъдеш в безопасност от него е да се отдалечиш оттук, преди алармата да го събуди, а това не може да стане, дори и да яздиш дракон.

— Трябва да има някакъв начин!

— Ако имаше… — Муртаг се усмихна горчиво и сведе поглед. — Няма смисъл да го обмисляме.

Обезсърчена, Насуада премести взора си към тавана за няколко секунди. После каза:

— Поне ме освободи от тези окови.

Той въздъхна раздразнено.

— Само за да мога да стана — рече тя. — Не ми е приятно да лежа на този камък и ме заболяват очите да те гледам там долу.

Муртаг се поколеба, после се изправи с едно грациозно движение, приближи се до плочата и се зае да разкопчава подплатените окови на китките и глезените й.

— Не си мисли, че можеш да ме убиеш — каза той тихо. — Не можеш.

Щом я освободи, се върна на предишното си място и отново се смъкна на пода, където остана да седи, взирайки се в далечината.

Това бе, помисли си Насуада, опит да й даде известно уединение. Тя се надигна и провеси крака от края на плочата. Нощницата й бе на парцали — прогорена на десетки места — и не успяваше да скрие добре тялото й; не че поначало бе покривала кой знае колко.

Мраморният под бе хладен под стъпалата й, докато се приближаваше към Муртаг. Седна до него и скръсти ръце пред гърдите си, в опит да запази благоприличие.

— Торнак наистина ли е бил единственият ти приятел, докато си растял? — попита Насуада.

Муртаг продължаваше да не я поглежда.

— Не, но беше най-близкото нещо до баща, което някога съм имал. Той ме учеше, утешаваше ме… гълчеше ме, когато бях прекалено високомерен, и ми е пречил да се правя на глупак повече пъти, отколкото мога да се сетя. Ако беше още жив, щеше да ме пребие, че се бях напил така онзи ден.

— Каза, че е загинал по време на бягството ти от Уру’баен?

Той изсумтя.

— Мислех се за умен. Подкупих един от пазачите да остави една странична вратичка отворена за нас. Щяхме да се измъкнем в града под прикритието на мрака и Галбаторикс трябваше да разбере за станалото чак когато е прекалено късно да ни хване. Той обаче е знаел от самото начало. Не съм сигурен откъде, но предполагам, че ме е наблюдавал с магия през цялото време. Когато двамата с Торнак минахме през вратичката, открихме, че от другата страна ни чакат войници… Имаха заповед да ни върнат невредими, но ние се съпротивлявахме и един от тях уби Торнак. Най-добрият майстор на меча в цялата Империя погубен от нож в гърба.

— Но Галбаторикс те е оставил да избягаш.

— Не мисля, че е очаквал да се бием. Освен това през онази нощ вниманието му бе насочено другаде.

Тя се намръщи, щом видя странна полуусмивка да се появява на лицето на Муртаг.

— Пресметнах дните — поясни той. — Било е, когато Ра’зак са се намирали в долината Паланкар и са търсели яйцето на Сапфира. Така че, както виждаш, Ерагон е загубил пастрока си по същото време, когато и аз загубих моя. Съдбата има жестоко чувство за хумор, не мислиш ли?

— Така е… Но ако Галбаторикс е можел да те наблюдава с магия, защо не те е проследил и не те е върнал в Уру’баен след това?

— Смятам, че си играеше с мен. Отседнах в имението на човек, на когото мислех, че мога да вярвам. Както обикновено грешах, макар че открих това по-късно, чак когато Близнаците ме върнаха тук. Галбаторикс е знаел къде съм и че още съм ядосан заради смъртта на Торнак, затова е решил да ме остави в имението, докато търси Ерагон и Бром… Аз обаче го изненадах — тръгнах си и докато той разбере за изчезването ми, вече бях на път към Драс-Леона. Ето защо той отиде там. Не за да накаже лорд Табор за поведението му, макар че свърши и това, а за да намери мен. По времето, когато пристигна в града, аз вече бях срещнал Ерагон и Сапфира и бяхме тръгнали към Гил’еад.

— А защо го направи? — попита тя.

— Ерагон не ти ли е казал? Защото…

— Не, не защо си тръгнал от Драс-Леона. Защо напусна имението? Нали си бил в безопасност там, или поне така си си мислел. Тогава защо си тръгна?

Муртаг помълча известно време.

— Исках да нанеса ответен удар на Галбаторикс и да си спечеля име, отделно от това на баща ми. През целия ми живот хората са гледали на мен различно, защото съм син на Морзан. Исках да ме уважават заради моите дела, а не заради неговите. — Той най-сетне й хвърли един кос поглед. — Предполагам, че постигнах каквото исках, но ще повторя — съдбата има странно чувство за хумор.

Насуада се зачуди дали в двора на Галбаторикс е имало някой друг, за когото Муртаг да го е грижа, но реши, че ще е опасно да зачеква тази тема. Затова попита:

— Колко всъщност знае Галбаторикс за Варден?

— Доколкото мога да преценя, всичко. Той има повече шпиони, отколкото предполагаш.

Тя притисна ръце към корема си, когато вътрешностите й се сгърчиха.

— Знаеш ли някакъв начин да го убиеш?

— Нож. Меч. Стрела. Отрова. Магия. Обичайните методи. Проблемът е, че той се е омотал в твърде много заклинания, за да може някой или нещо да му навреди. Ерагон е късметлия в сравнение с повечето хора; Галбаторикс не иска да го убива, така че той би имал шанс да нападне краля повече от веднъж. Но и сто пъти да го атакува, няма да успее да проникне през защитите му.

— Всяка главоблъсканица си има решение и всеки човек си има слабо място — настоя Насуада. — Той обича ли някоя от наложниците си?

Изражението на Муртаг бе достатъчен отговор. После той каза:

— Толкова ли ще е лошо, ако Галбаторикс остане крал? Светът, който той си представя, е добър. Ако победи Варден, в цяла Алагезия най-сетне ще настъпи мир. Ще се сложи край на злоупотребата с магия; елфите, джуджетата и хората вече няма да имат причини да се мразят. И още нещо, ако Варден загубят, двамата с Ерагон ще можем да сме заедно, както се полага на братя. Но ако спечелят, това ще означава смърт за мен и Торн.

— Така ли? Ами аз? — попита тя. — Ако Галбаторикс победи, какво ще стана — негова робиня, която да командва както си поиска? — Муртаг не отговори, но тя видя как жилите на ръцете му изпъкнаха. — Не можеш да се предадеш, Муртаг.

— Какъв друг избор имам?! — извика той, изпълвайки стаята с ехо.

Насуада се изправи и се взря в него.

— Можеш да се бориш! Погледни ме… Погледни ме!

Муртаг неохотно вдигна очи.

— Можеш да намериш начини да работиш срещу него. Можеш да го направиш! Макар че клетвите ти ще ти позволят само най-малките бунтове, дори тези най-малки бунтове могат да доведат до гибелта му. — Тя повтори въпроса му за ефект: — Какъв друг избор имаш? Можеш да продължиш да се чувстваш безпомощен и окаян до края на живота си. Можеш да позволиш на Галбаторикс да те превърне в чудовище. Или можеш да се бориш! — Насуада разпери ръце, така че той да види всички белези от изгаряния по тялото й. — Харесва ли ти да ми причиняваш болка?

— Не! — възкликна младият мъж.

— Тогава бори се, проклет да си! Трябва да се бориш, иначе ще загубиш всичко, което си. А също и Торн.

Тя не помръдна, когато Муртаг скочи на крака, гъвкав като котка, и пристъпи към нея, докато помежду им останаха само няколко сантиметра. Мускулите на челюстта му бяха стегнати на възли, докато се мръщеше насреща й, дишайки тежко през носа. Насуада разпозна изражението му, защото бе виждала такова много пъти. Това бе видът на човек, чиято гордост е била накърнена и който иска да се нахвърли върху онзи, който го е обидил. Беше опасно да продължава да го притиска, но знаеше, че се налага, защото можеше никога повече да не получи този шанс.

— Щом аз мога да продължа да се боря — каза тя, — значи и ти можеш.

— Хайде обратно на камъка — каза той грубо.

— Знам, че не си страхливец, Муртаг. По-добре да умреш, отколкото да живееш като роб на някой като Галбаторикс. Тогава поне ще можеш да сториш нещо добро и името ти ще се помни с някаква обич, след като си отидеш.

— Хайде обратно на камъка — изръмжа младият мъж, сграбчи я за ръката и я повлече към плочата.

Насуада му позволи да я избута върху пепелявосивия блок, да сложи оковите на китките и глезените й и да пристегне ремъка около челото й. Когато свърши, остана загледан в нея; очите му бяха тъмни и диви, а тялото му сякаш се състоеше от изпънати въжета.

— Трябва да решиш дали си готов да рискуваш живота си, за да се спасиш — каза тя. — И ти, и Торн. При това трябва да го решите сега, докато още има време. Запитай се как Торнак би искал да постъпиш?

Без да отговори, Муртаг протегна дясната си ръка и опря длан в горната част на гърдите й. Дланта му бе топла. Дъхът й секна от този допир.

После, с глас малко по-силен от шепот, той заговори на древния език. Докато странните думи се отронваха от устните му, страхът й нарасна.

Стори й се, че това продължи минути. Когато свърши, Насуада не се чувстваше по-различно отпреди, но при магиите това не беше нито благоприятен, нито неблагоприятен знак.

Муртаг дръпна ръката си и хладен въздух полъхна върху мястото, където я беше опрял. Той отстъпи назад и понечи да мине покрай нея към входа на стаята. Тя тъкмо щеше да го повика, за да го пита какво й е направил, когато младият мъж спря и каза:

— Това би следвало да те предпази от болката от почти всяка рана, но трябва да се преструваш, че те боли, иначе Галбаторикс ще разбере какво съм сторил.

После излезе.

— Благодаря ти — прошепна тя на празната стая.

Насуада дълго мисли върху разговора им. Не изглеждаше вероятно Галбаторикс да е пратил Муртаг при нея, но все пак не беше изключено. Освен това откри, че е раздвоена по въпроса дали младият мъж в сърцето си е добър или лош човек. Сети се за крал Хротгар, който й беше като чичо, докато растеше, и как Муртаг го бе убил на Пламтящите равнини. После си помисли за детството на младия мъж и за многото трудности, с които се е сблъсквал, и как бе пуснал Ерагон и Сапфира на свобода, когато можеше също толкова лесно да ги докара в Уру’баен.

И все пак, макар че едно време Муртаг беше почтен и заслужаваше доверие, тя знаеше, че принудителното слугуване на Галбаторикс може да го е покварило.

В края на краищата реши да пренебрегне миналото му и да го съди само по настоящите му действия. Добър, лош или някаква комбинация от двете, той бе потенциален съюзник и Насуада се нуждаеше от помощта му, ако можеше да я получи. В случай че се окажеше измамник, положението й нямаше да стане по-лошо, отколкото беше. Но ако бе искрен, тя може би щеше да успее да избяга от Уру’баен, а това си заслужаваше риска.

Освободена от болката, Насуада спа дълго и дълбоко за първи път от пристигането си в столицата. Събуди се по-обнадеждена отпреди и отново се зае да проследява линиите, изрисувани върху тавана. Тънката синя линия, която бе избрала, я отведе до малко бяло петънце в ъгъла на една плочка, което досега не бе забелязала. Трябваше й малко време, докато осъзнае, че белотата се дължи на отчупено парченце.

Гледката я развесели, защото й се видя забавно — и малко успокояващо — да знае, че съвършената стая на Галбаторикс все пак не е толкова съвършена и че той не е всезнаещ или непогрешим, макар да се преструваше на такъв.

Когато вратата на стаята се отвори пак, беше тъмничарят. Носеше й храна, която тя предположи, че е обядът й. Насуада го попита дали може този път първо да й даде да яде, а после да я пусне да стане, защото изпитва най-вече глад, което не беше съвсем невярно.

За нейно задоволство мъжът се съгласи, макар да не промълви и дума, само се усмихна със зловещите си, подобни на менгеме зъби и се настани на края на плочата. Докато пъхаше лъжици топла овесена каша в устата й, умът й работеше трескаво, опитвайки се да предвиди всички възможности, защото знаеше, че ще има само един шанс.

Заради напрегнатото очакване й бе трудно да понася простата храна. Въпреки това успя да се справи и когато купичката се изпразни и тя се напи до насита, се подготви за действие.

Както винаги мъжът остави подноса на пода до далечната стена — близо до мястото, където бе седял Муртаг и на десетина стъпки от вратата на тоалетната.

След като бе освободена от оковите, Насуада се плъзна от каменния блок. Мъжът с кратунестата глава посегна да я хване за лявата ръка, но тя го спря с жест и с най-сладкия си глас каза:

— Вече мога да стоя и сама, благодаря.

Тъмничарят й се поколеба, после се усмихна пак и щракна два пъти със зъби, сякаш искаше да каже: „Е, в такъв случай се радвам за теб!“.

Двамата тръгнаха към тоалетната — тя отпред, а той малко зад нея. На третата крачка Насуада умишлено изкриви десния си глезен и залитна диагонално през стаята. Мъжът извика и се опита да я улови — тя усети как дебелите му пръсти се затварят във въздуха над врата й, — но бе прекалено бавен и Насуада се изплъзна от хватката му.

Просна се върху подноса, като счупи каната, в която бе останало доста разредено вино, и бутна дървената купа, така че тя се запремята с тракане по пода. Умишлено падна, така че дясната й ръка да е отдолу, и веднага щом напипа подноса, започна да търси с пръсти металната лъжица.

— Ох! — изпъшка Насуада, сякаш се бе ударила, и се обърна да погледне нагоре към мъжа, стараейки се да изглежда огорчена. — Май все пак не съм била готова — каза тя и го дари с извинителна усмивка. Палецът й докосна дръжката на лъжицата и Насуада я стисна в мига, когато надзирателят я дръпна за другата ръка да я изправи.

Огледа я и сбърчи нос, явно отвратен от просмуканата й с вино нощница. Докато го правеше, тя посегна зад гърба си и пъхна дръжката на лъжицата през една дупка близо до подгъва на нощницата си. После вдигна ръка, сякаш да покаже, че не е взела нищо.

Мъжът изсумтя, хвана и другата й ръка и я отведе до тоалетната. Когато Насуада влезе вътре, той се затътри обратно към подноса, мърморейки полугласно.

В мига щом затвори вратата, тя измъкна лъжицата и я захапа в уста, а после откъсна няколко косъма от тила си, където бяха най-дълги. Колкото се може по-бързо стисна единия край на космите между пръстите на лявата си ръка, а после ги затърка с дясната длан върху бедрото си, усуквайки ги във връв. Кожата й изстина, когато осъзна, че връвта е твърде къса. С непохватност, породена от бързането, Насуада върза краищата на космите и остави връвта на земята.

Откъсна още косми и направи втора връв, която върза като първата.

Знаейки, че й остават броени секунди, тя се отпусна на едно коляно и съедини двете части. После извади лъжицата от устата си и я привърза с връвта от външната страна на лявото си бедро, където краят на нощницата щеше да я скрива.

Трябваше да е отляво, защото Галбаторикс винаги сядаше от дясната й страна.

Насуада се изправи и се увери, че лъжицата не се вижда, а после направи няколко крачки, за да провери дали няма да падне.

Не падна.

Облекчена, тя издиша сдържания до този момент въздух. Сега предизвикателството пред нея бе да се върне на каменната плоча, без тъмничарят й да забележи какво е направила.

Когато отвори вратата на тоалетната, мъжът я чакаше. Намръщи й се и редките му вежди се срещнаха, образувайки една права линия.

— Лъжица — каза той, мачкайки думата с езика си, като че ли бе парче преварен пащърнак.

Насуада повдигна брадичка и посочи към тоалетната.

Мръщенето му се усили. Той влезе вътре и внимателно огледа стените, пода, тавана и всичко друго, преди да излезе. Щракна пак със зъби и почеса издутата си глава. Изглеждаше нещастен и както й се стори, малко обиден, че тя може да е изхвърлила лъжицата. Насуада се бе държала мило с него и знаеше, че едно такова дребно неподчинение ще го озадачи и ядоса.

Устоя на желанието да се отдръпне, когато надзирателят й пристъпи напред, отпусна тежките си ръце върху главата й и заровичка с пръсти из косата й. Когато не откри лъжицата, лицето му посърна. Хвана я за ръката, отведе я до плочата и я окова наново.

После с навъсена физиономия вдигна подноса и излезе, тътрейки крака, от стаята.

Тя изчака, докато се убеди напълно, че си е тръгнал, преди да посегне с пръстите на лявата си ръка и сантиметър по сантиметър да придърпа нагоре края на нощницата.

Широка усмивка се разля на лицето й, докато опипваше вдлъбнатата част на лъжицата с върха на показалеца си.

Вече имаше оръжие.