— Мат…
Той разглежда полицейските снимки на Чарлс Тали. Същата знаеща усмивка, която е видял върху дисплея на видеотелефона. Отново го обзема усещането за свободно падане, но продължава да се взира.
— Познаваш го значи — констатира Сингъл.
— Ще те помоля за една услуга.
— Не правя услуги. Това ми е професия. За всичко ти изпращам сметки, както ти е известно.
— Още по-добре. — Вдига поглед към Сингъл. — Искам да ми изровиш всичко, което може да се изрови, във връзка с Чарлс Тали. Ама абсолютно всичко.
— Какво да търся?
Уместен въпрос. Мат се пита как да му отговори.
— В каква насока? — настоява Сингъл.
Мат изважда мобилния телефон. Поколебава се, но решава, че наистина няма никакъв смисъл да пази тази глупава тайна. Той включва апарата, влиза в папката за приети разговори и превърта записите, докато стигне снимката на Тали, онази от хотелската стая. Човекът е същият — няма спор по въпроса. Той го съзерцава известно време.
— Мат?
Думите му са бавни, обмислени.
— Вчера ми се обаждат от телефона на Оливия. — Подава апарата. — Видях ето това.
Сингъл протяга ръка за телефона. Отправя поглед към екрана. Мат забелязва как очите й се разширяват от изненада.
Започват да шарят между дисплея и двете полицейски фотографии. Накрая ги обръща към Мат.
— Какво, по дяволите, е всичко това?
— Натисни бутона „напред“ — отговаря Мат.
— Този отдясно ли?
— Да. Така ще видиш видеоклипа, който пристигна веднага след тази снимка.
Сингъл се съсредоточава и това ясно личи от израза на лицето й. Когато клипът свършва, отново проговаря:
— Този в средата трябва да натисна, за да го видя пак, нали?
— Да.
Сингъл натиска бутона. Превърта късия запис още два пъти. Когато приключва, внимателно оставя апарата върху бюрото.
— Каква е твоята версия по въпроса? — пита тя.
— Никаква.
— Виждала съм Оливия само един път.
— Знам.
— Не мога да кажа тя ли е, или не е.
— Мисля, че е тя.
— Мислиш?
— Лицето не се вижда особено добре.
Сингъл прехапва устна. Пресяга се към чантичката си и започва да рови из нея.
— Какво търсиш?
— Да не мислиш, че само ти си оборудван по последната дума на техниката? — казва Сингъл и вади миниатюрен компютър, малко по-голям от неговия телефон.
— Palm Pilot?
— Pocket PC — поправя го тя. Измъква някакъв кабел и свързва компютъра с видеофона на Мат. — Не възразяваш да прехвърля записите при мене, нали? — пита за сведение тя.
— За какво са ти?
— Ще си ги занеса в офиса. Там разполагаме с всякакви програми за допълнителна обработка на образите. Можем да ги увеличаваме, анализираме точка по точка, да ги изчистваме и прочее.
— Но си остава между нас, нали?
— Няма нужда от приказки. — След минута записите са прехвърлени. Сингъл му връща телефона. — Само още едно нещо.
— Цял съм в слух.
— Сведенията, които ще събера за нашия приятел Чарлс Тали, може и да не се окажат достатъчни. — Тя се привежда напред. — Трябва да започнем с издирване на връзки. Нужно е да разберем какво общо има между Тали…
— И Оливия — завършва мисълта й Мат.
— Именно.
— Искаш да разследваш жена ми.
Сингъл се обляга назад и разменя местата на кръстосаните си крака.
— Ако е някаква мимолетна връзка за една нощ, най-вероятно това би било излишно. Искам да кажа, може да е чиста случайност. Може да са се срещнали в бара, един бог знае. Обаче Тали те следи. Освен това ти изпраща снимки и клипове.
— С което имаш предвид какво?
— С което имам предвид, че тук се крие нещо по-голямо. Ще ти задам един въпрос, но няма да се обиждаш.
— Добре.
Тя се размърдва в стола си. Всяко нейно движение, умишлено или не, започва да става двусмислено.
— Какво по-точно ти е известно за Оливия? Имам предвид миналото й.
— Известно ми е всичко — откъде е, къде е ходила на училище…
— А семейството?
— Майката избягва, докато е още малка. Бащата умира, когато тя е на двайсет и една.
— Братя, сестри?
— Няма.
— Значи бащата я отглежда самичък.
— По принцип. Е, и какво от това?
Сингъл продължава:
— Къде е израсла?
— Нортуейс, Вирджиния.
Сингъл си го записва.
— И е завършила тамошен колеж?
Мат кимва.
— Завършила е Университета на Вирджиния.
— Друго?
— Какво значи „друго“? Друго за нея ли? Работи за „Дейта Бетър“ от осем години. Любимият й цвят е синият. Очите й са зелени. Чете повече от когото и да било сред моите познати. С чувство за вина и огромно удоволствие гледа по телевизията глупостите по „Холмарк“. И — с ясно съзнание за риска да те накарам да повърнеш — когато се будя сутрин, всеки път си казвам: „Аз съм най-щастливото човешко същество на тази планета“. Записваш ли си?
Вратата се отваря рязко. И двамата подскачат при влитането на Средкриз.
— О, извинете ме. Нямах намерение да се натрапвам по този начин.
— Няма нищо — успокоява го Мат.
Средкриз си поглежда часовника, като изиграва цял театър с този жест.
— Спешно трябва да обсъдя с тебе случая Стърман.
Мат кимва.
— Бездруго се готвех да ти се обадя всеки миг.
И двамата поглеждат Сингъл. Средкриз несъзнателно оправя връзката и приглажда косите си.
— Айк Кайър — съобщава той и подава ръка.
— Ясно — отзовава се Сингъл, като съумява да не направи гримаса. — Очарована съм. — Поглежда Мат. — Пак ще си поговорим.
— Благодаря ти.
Тя му хвърля още един, ненужно продължителен поглед, и се отправя към вратата. Средкриз се отмества от курса й. След нейното излизане заема мястото й с думите:
— Коя е па тая?
— Сингъл Шейкър. Работи за НЕД.
— Да не искаш да кажеш, че е частен детектив?
Средкриз се засмива на абсурдното предположение. След като Мат не се присъединява, смехът преминава в кашлица и той кръстосва крака. Сивата му коса е акуратно разделена на път. Сивите коси отиват на адвокатите — особено когато са изцяло запазени. Придават им известна тежест в очите на съдебните заседатели.
Мат дърпа чекмеджето и вади делото „Стърман“. Двамата го обсъждат в продължение на близо три часа: предварителни становища, аргументация, какво би могъл да извади насреща им прокурорът. Почти приключват, когато телефонът на Мат звъни отново. Поглежда дисплея, за да разбере кой го търси. Там се мъдри надписът: „Непознат абонат“. Поднася апарата към ухото си.
— Ало?
— Ей — шепне мъжки глас, — познай какво правя с жена ти в този момент.