Невинният

Глава 1

След девет години

Рино, Невада

18 април

Звънецът на входната врата изхвърля Кими Дейл от дълбок мъртвешки сън.

Тя се върти в леглото, стене и поглежда дигиталния будилник до себе си.

11:47 преди обяд.

Макар денят да е така напреднал, в караваната цари полумрак. На Кими така й харесва. Тя работи нощем и обикновено сънят й е лек. Едно време, в дните на нейната слава, протекли безметежно в Лас Вегас, години наред прави опити с пердета, завеси, щори и превръзки за очите, докато стигна до вярната комбинация от всичко това, която наистина държи жигосващото слънце на Невада встрани от неприкосновеното царство на нейния сън. Лъчите в Рино не са така безмилостни, но все пак съумяват да открият и да се възползват от най-тесния процеп.

Кими сяда в двойното си легло. Телевизорът куча марка, купен на разпродажба от близък мотел, когато собствениците му най-после се решават да го модернизират, е още включен, но без звук. Образите се движат като призраци в някакъв далечен свят. В дадения случай спи сама, но това е обстоятелство, което подлежи на непрестанна промяна. Имало е времена, когато всеки посетител, всеки евентуален житейски партньор донася надежда в това легло, идва с оптимистичната перспектива да се окаже именно той истинският. Една перспектива, за която Кими си дава подсъзнателно сметка, че граничи с пълната самозаблуда.

Вече не стават такива неща.

Тя бавно се надига. Подутината върху гръдния й кош, незаздравял спомен от последната козметична операция, засмъдява от това движение. Трета интервенция на същото място, а тя вече не е дете. Тя самата не искаше да я прави, но Тали, който си въобразява, че разбира от тези неща, настоя. Бакшишите й намаляват. Също и популярността. Затова се съгласява. Само че кожата там се е опънала прекалено в резултат от предишните две операции. Когато Кими ляга по гръб, двете проклетии висват настрани и мязат на рибешки очи.

Звънецът се обажда отново.

Кими поглежда надолу към абаносовите си крака. На трийсет и пет години е, нераждала, а разширените вени се вият по тях като охранени червеи. Твърде много време прекарва на крак. Тали ще иска и тях да оперира. Все още е във форма, с красива фигура и страхотен задник, обаче ей, трийсет и пет години са това, не са осемнайсет. Има си и малко целулит. И тия гадни вени. Същинска релефна карта.

Втъква цигара в уста. Кибритът е рекламен, от сегашната й работа — стриптийз локал, известен като „Надървеният бобър“. Навремето бе прима във Вегас. Подвизаваше се с артистичния псевдоним Черната магия. Не съжалява за онези дни. Всъщност не жалее за които и да било дни.

Кими Дейл намята някаква роба и отваря вратата на спалнята. Другото помещение не разполага със защита против слънце. Яркият блясък я заслепява. Тя засланя очи с длан и примигва. Кими няма много посетители — никога не работи у дома — и решава, че най-вероятно са от Свидетелите на Йехова3. За разлика от повечето обитатели на свободния свят, Кими няма нищо против техните периодично изнасяни по домовете проповеди. Всеки път кани тези религиозни фанатици да влязат и внимателно ги слуша, завидяла на късмета им да намерят смисъл в този живот, пожелала и на нея да се случи нещо подобно. Също като с мъжете в нейната биография, тя всеки път си казва, че ето, може пък това да е истината, тук да е скрито спасението.

Отваря, без да попита кой е.

— Вие ли сте Кими Дейл?

Въпросът е зададен от младо момиче. Осемнайсет-двайсет, там някъде. Не, не е от Свидетелите на Йехова. Няма тяхната безмозъчна усмивка. За миг се усъмнява да не е от новите кадри на Тали, но и това не е. Не че момичето е грозно или му има нещо — просто не става за Тали. Той харесва пищна плът и блясък.

— Коя сте вие? — пита Кими.

— Това е без значение.

— Моля?

Момичето свежда поглед и започва да хапе долната си устна. Кими забелязва нещо бегло познато в този тик и тънка иглица я бодва в сърцето.

Посетителката се обажда:

— Познавали сте майка ми.

Кими върти цигарата между пръстите си.

— Аз познавам доста майки.

— Моята бе Кандис Потър.

При тези думи Кими примигва и неволно прибира полите на робата.

— Мога ли да вляза?

„Да“ ли казва Кими? Не е ясно. Дръпва се от вратата и момичето влиза.

Кими проговаря:

— Нищо не разбирам.

— Кандис Потър ми е майка. Дала ме е за осиновяване още в деня на раждането ми.

Кими се мъчи да запази самообладание. Затваря вратата на караваната.

— Искате ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Двете жени се споглеждат. Кими скръства ръце.

— Нямам представа за какво сте дошли — отбелязва тя.

Момичето започва като навито:

— Преди две години научих, че съм осиновена. Обичам си осиновителите, така че недейте да си мислите разни неща. Имам две сестри и прекрасни родители. Всички се държат чудесно с мен. Не става дума за тях. Просто… когато човек научи нещо такова… ще му се да узнае цялата истина.

Кими кимва, макар да не знае точно защо.

— Та започнах да ровя насам-натам. Никак не е лесно. Слава богу, има организации, които помагат на осиновени деца да откриват истинските си родители.

Кими измъква цигарата от уста. Ръката й трепери.

— Само че, знаете ли… Канди… вашата майка, Кандис…

— … е мъртва. Да, знам. Била е убита. Научих го миналата седмица.

Краката на Кими омекват. Сяда. Спомените нахлуват, за да я изгорят като с киселина.

Кандис Потър. Известна по заведенията като Канди Кейн4.

— Какво искате от мен? — пита Кими.

— Разговарях с полицая, който е разследвал убийството. Казва се Макс Дароу. Помните ли го?

О, да. Тя много добре помни стария Макс. Познава го още отпреди убийството. Първоначално той не се натяга много-много. Случаят не е от първостепенна важност. Мъртва стриптийзьорка, без близки. Още едно бездомно куче, премазано на пътя. Това е тя за инспектор Дароу. И тогава се намесва Кими. Танто за танто. Така върви светът.

— Да — казва сега тя. — Помня го.

— Вече е пенсионер. Макс Дароу имам предвид. Каза ми, че знаят кой е убиецът, но нямат представа къде се намира.

Кими усеща очите си да овлажняват.

— Беше толкова отдавна.

— Приятелки ли бяхте с моята майка?

Кими едва успява да кимне. Спомня си всичко съвсем ясно, разбира се. Канди бе повече от приятелка. В този живот не се намират под път и над път хора, на които можеш истински да разчиташ. Канди бе такава — може би дори единствената, откакто собствената й майка умря, когато Кими беше само на дванайсет години. Бяха неразделни, Кими и това бяло маце. Дори понякога си викаха, поне на работа, Пик и Сайърс, като в оня стар филм „Песента на Браян“5. А после, също като във филма, белият приятел умира.

— Беше ли проститутка? — пита момичето.

Кими поклаща глава и тръсва опашата лъжа, която й звучи като света истина:

— Дума да не става.

— Но се събличаше.

Кими не отговаря.

— Не се опитвам да я съдя.

— Какво се опитваш тогава?

— Искам да разбера истината за майка ми.

— Вече няма никакво значение.

— За мен има.

Кими си спомня мига, в който научи. На подиума е за изпълнение на един бавен номер в Тахо пред обедната тълпа — безпросветна гмеж от най-пропадналите типове в историята на човечеството, мъже с кал по ботушите и дупки в сърцата, които стават още по-големи от гледане на голи жени. Не е виждала Канди от три денонощия, но пък Кими все пътува напоследък. И ето че сега, на подиума, дочува слуха. Усеща, че е станало нещо лошо. Моли се да не е замесена Канди. Но тя е.

— Животът на майка ти не бе от леките.

Момичето стои като хипнотизирано.

— Канди все се надяваше, че ще намерим начин да се измъкнем. Отначало разчиташе на някое познанство от заведенията. Някакви мъже щели да ни изведат от тия дупки. Но това са глупости. Няколко момичета опитаха по този път. Не става и не става. Мъжът има нужда от своята фантазия — не от теб самата. Майка ти доста бързо усвои тази истина. Тя бе мечтателка, но с цел пред очите.

Кими млъква с отнесен вид.

— И? — подканва я момичето.

— И тогава оня копелдак я премаза, сякаш е хлебарка.

Момичето се размърдва на мястото си.

— Инспектор Дароу каза, че името му е Клайд Рангор.

Домакинята кимва.

— Спомена и някаква жена на име Ема Лемей. Тя му била нещо като партньорка.

— В някои отношения — да. Само че не знам подробности.

Кими не заплака, когато научи новината. Тя е силна. И прави своята стъпка напред. Рискува всичко, като разказва на инспектор Дароу онова, което знае.

Човек гледа да не се завира между шамарите в тоя живот, но Кими няма да предаде Канди, дори тогава, когато е вече късно да й помогне. Защото заедно с Канди умря и най-доброто в нея самата.

Затова тя говори пред полицията и най-вече пред инспектор Дароу. Който го е направил — а за нея няма съмнение, че са Клайд и Ема — може да й навреди и дори да я убие, но тя няма да се огъне.

В края на краищата Клайд и Ема не тръгват да я преследват. Предпочитат да си оберат крушите по живо по здраво.

Вече десет години оттогава.

Момичето се обажда отново:

— Вие знаехте ли за мене?

Кими свежда утвърдително глава.

— Майка ти спомена, но само един път. Твърде силна болка й причиняваше. Трябва да я разбереш. Канди е била съвсем млада, когато се е случило. Петнайсет-шестнайсетгодишна. Взели са те в мига, в който си се пръкнала на бял свят. Тя дори не знаеше момиче ли си, или момче.

Настава плътна тишина. На Кими й се иска момичето да си тръгне.

— Какво ли е станало с онзи? Клайд Рангор имам предвид.

— Сигурно е мъртъв — отвръща тя, макар да не го вярва. Хлебарки като него не мрат. Те само се завират по-надълбоко в дупката си, за да вредят още.

— Искам да го намеря — заявява гостенката.

Кими вдига поглед към нея.

— Искам да открия убиеца на майка ми и да го изправя пред съда. Не съм богата, но разполагам с малко пари.

И двете замълчават. Въздухът е тежък и лепкав. Кими се чуди какво да прави.

— Искаш ли да ти кажа нещо? — обажда се тя.

— Разбира се.

— Твоята майка направи опит да се опълчи.

— Срещу какво?

Кими кара нататък:

— Повечето момичета се предават. Разбираш ли? А твоята майка не пожела. Не се огъна. Тя бе мечтателка. Но не можеше да спечели тази битка. Никога.

— Нищо не разбирам.

— Ти щастлива ли си, момиче?

— Да.

— Още ли учиш?

— Започвам колеж.

— Колеж — повтаря Кими унесено. — Ти.

— Какво аз?

— Не разбираш ли? Ти си победата на своята майка.

Момичето замълчава.

— Канди, твоята майка, не би искала да се забъркваш в тази история. Разбираш ли ме?

— Май да.

— Чакай малко. — Кими дърпа едно чекмедже. Тук е, разбира се. Вече не я държи на показ, но снимката е най-отгоре. Двете с Канди се усмихват срещу широкия свят. Пик и Сайърс. Кими гледа собствения си образ и разбира, че младото момиче, което наричат Черна Магия, й е непознато. Че Клайд Рангор е пребил и нейното тяло, за да го прати в забрава. — Вземи я — казва тя.

Момичето поема снимката, като да е от китайски порцелан.

— Била е красива — шепне то.

— Много.

— Тук изглежда щастлива.

— Не беше обаче. Но днес би била.

Гостенката вирва брадичка с думите:

— Не съм сигурна, че бих могла да забравя тази история.

„Ами значи си се метнала на майка си в по-голяма степен, отколкото допускаш сама“ — казва си Кими.

После двете се прегръщат, обещават да поддържат връзка. След като момичето си тръгва, Кими се облича. Отива в цветарския магазин и иска дузина лалета. Любимите цветя на Канди. После се отправя на четиричасово пътешествие до гробището, където коленичи край могилата на своята приятелка. Наоколо няма жива душа. Тя бърше праха от миниатюрната плоча. Сама е платила за нея, както и за мястото. Няма да я заровят като куче я.

— Дъщеря ти идва днес — казва тя на висок глас.

Полъхва ветрец. Кими затваря очи и се заслушва. Струва й се, че чува гласа на Канди, останал толкова дълго време замлъкнал. Моли я да се погрижи за безопасността на нейната дъщеря.

И коленичила на това място, под жарките лъчи на слънцето в Невада, Кими се зарича да го направи.