Невинният

Глава 62

Мат потегля от къщата на Макграт. Доста време двамата мълчат. Радиото свири. В един момент Оливия се навежда напред и го изключва.

— Всичко това е малко гадно — обажда се тя.

— Знам.

— Какво излиза? Караме нататък, все едно, че нищо не се е случило.

Мат поклаща глава.

— Не мисля, че е така.

— Започваме отначало?

— И това не го мисля.

— Е, поне изяснихме докрай тази история.

Той се усмихва.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Всичко ще бъде наред.

— Само това не ми стига.

— Нито на мен.

— Всичко ще бъде фантастично.

Пристигат пред къщата на Марша. Тя тича да ги посрещне, прегръща едновременно и двамата. Пол и Етан я следват по петите. Кайра стои край входната врата със скръстени пред гърдите ръце.

— Господи — проговаря Марша, — какво се е случило с вас двамата?

— Дълга история.

— Кракът ти…

Мат махва с ръка.

— Дребна работа.

— Страхотен бастун имаш, чичо Мат — възхищава се Пол.

— Яка работа — присъединява се Етан.

Всички приближават вратата, където е застанала Кайра. Мат си спомня как му помогна да избяга.

— Благодаря ти за онези писъци.

— Няма защо — изчервява се тя.

Кайра отвежда децата в задния двор. Мат и Оливия започват да разказват. Марша е цяла в слух. Разказват й всичко. Нищо не пропускат. Тя ги слуша с благодарност. Когато свършват, предлага:

— Да ви нахраня сега.

— Няма…

— Сядайте.

Те се подчиняват. Оливия поглежда встрани. Мат усеща огромна празнота.

— Обадих се на Сингъл.

— Благодаря ти.

— Ще открием детето ти.

Оливия кимва, но целият й вид издава недоверие.

— Трябва да се поклоня пред гроба на Ема. За сбогом.

— Разбирам.

— Просто не мога да повярвам, че е свършила толкова близо до нас.

— Какво искаш да кажеш?

— Това бе част от уговорката. Знаехме новите си имена, разбира се. Но никога не сме влизали във връзка. Мислех си, че продължава да живее в Орегон.

Мат усеща някакъв гъдел в гръбнака. Става прав.

— Какво има? — пита го Оливия.

— Ти не си знаела за пребиваването й в „Света Маргарита“?

— Не.

— Но тя ти се е обаждала.

— Кога?

— В качеството си на сестра Мери Роуз. Има разпечатка на телефонните й разговори. Търсила те е.

Оливия свива рамене.

— Не й е било трудно да ме открие. Знаеше новото ми име. Сигурно е искала да ме предупреди.

Мат поклаща глава.

— Цели шест минути.

— Какви шест минути?

— Толкова е траял разговорът. И освен това не те е търсила у нас. Звъннала е тук.

— Нищо не разбирам.

И тогава друг глас се обажда:

— Тя говори с мене.

И двамата се обръщат. Кайра пристъпва в стаята. Марша стои зад нея.

Кайра продължава:

— Чудех се как да ви го кажа.

Мат и Оливия са като вкаменени.

— Не ти наруши договора, Оливия. Сестра Мери Роуз го стори.

— Как така?

— Виждаш ли, аз винаги съм знаела, че съм осиновена.

Оливия допира уста с длан.

— Мили боже!

— И когато започнах да ровя около това осиновяване, доста бързо научих, че рождената ми майка е била убита.

Оливия издава някакъв скърцащ звук. Мат остава онемял.

Оливия, казва си той, е от Айдахо. А Кайра идва от един от онези щати…

— Исках да разбера повече. Затова издирих полицая, водил тогавашното разследване.

— Макс Дароу — подсказва Мат.

Кайра кимва.

— Казах му коя съм. Той изглеждаше обхванат от искрено желание да ми помогне. Записа си всичко — къде съм родена, името на доктора, с една дума — всичко. Даде ми адреса на Кими Дейл. Посетих я.

— Ама нали Кими каза, че… — възразява немощно Мат.

Кайра го поглежда, но той и сам млъква. Отговорът е очевиден. Дароу отново държи нещата под контрол, като не казва истината на Кими. За какво му е да я открехва, че на хоризонта наистина има дъщеря? Откъде да е сигурен, че Кими, вече емоционално нестабилна, няма да кривне по друг път, ако разбере, че пред себе си вижда плътта и кръвта на Канди?

— Извинявай — казва Мат. — Продължавай.

Кайра се обръща бавно към Оливия.

— Та отивам аз в караваната на Кими. Тя ме приема много мило. И като си говоря с нея, обзема ме неустоимо желание да науча още за теб. Искам да… Искам — да, зная как звучи това сега, но у мен се поражда желание да открия убиеца. И продължавам да ровя. Разпитвам наляво и надясно. И тогава ми се обажда сестра Мери Роуз.

— Как така…

— Искаше да помогне на някое от старите си момичета май. Да направи добро. Чула с какво се занимавам и ме потърси сама.

— И ти каза, че съм жива?

— Да. Пълно объркване. Абсолютен шок. Както те мисля за мъртва, сестра Мери Роуз ми казва, че ако правя каквото ми нареди, мога и да те открия. Но трябва да си отваряме много очите, казва тя. Не исках да те изложа на опасност. Исках просто да… Исках, много исках да те намеря.

Мат обръща поглед към Марша.

— И ти ли знаеше?

— Довчера не. Тогава ми каза.

— Как стана така, че дойде да живееш на това място?

— Отчасти късмет — отвръща Кайра. — Търсех начин да се приближа до тебе. Сестра Мери Роуз се готвеше да ми помогне да започна работа в „Дейта Бетър“. И тогава научихме, че Марша се нуждае от детегледачка. Сестра Мери Роуз се обади в „Света Филомена“ и оттам дадоха моето име.

Мат си спомня сега, че Марша попада на Кайра посредством нейната църква. Кой би се усъмнил в препоръката на една монахиня?

— Искам да знаеш — продължава Кайра с поглед, устремен към Оливия, — че просто изчаквах подходящ момент. Но тогава се обади сестра Мери Роуз. Преди три седмици. Предупреди ме да си мълча, докато ми каже, че вече може. Уплаших се, но й вярвах. Затова се подчиних. Дори не знаех, че е убита. А нощта, когато се появихте тук двамата, бях готова да ти кажа. Затова и дойдох втория път. Но Мат вече бе тръгнал да бяга.

Оливия става, отваря уста, затваря я. Прави нов опит:

— Значи ти… си ми…

— Дъщеря. Да.

Оливия пристъпва предпазливо към Кайра. Протяга едната си ръка. След това се сеща нещо и я отпуска.

— Как се чувстваш, Кайра? — пита тя.

Кайра се усмихва, а усмивката й толкова много прилича на майчината, че Мат се пита къде са му били очите до този момент.

— Нищо ми няма — казва тя.

— Щастлива ли си?

— Да, много.

Оливия не казва нищо.

Кайра прави стъпка към нея.

— Добре се чувствам, наистина.

И сега Оливия се разплаква.

Мат поглежда настрани. Няма място за него в тази ситуация. Долавя риданията и звуците, издавани от две същества, за да се успокоят взаимно. Мисли за изминатия път, болката, затвора, неправдата, годините и казаното от Оливия по повод на този живот, този простичък живот, който е достоен да се биеш за него.