Невинният

Глава 38

Нито Мат, ни Оливия помръдват. Разказът я е изтощил. Това се вижда с просто око. Понечва да я приближи, но тя го спира с вдигане на ръка.

— Един път видях стара снимка на Ема Лемей — започва Оливия. — Толкова е красива. И умна. Ако някой разполага с уменията, необходими за изчезване от този свят, това е тя. Но никой не го прави, там е работата, Мат. И ето, стоим си така двете — аз цяла в кръв, а тя още с димящ пистолет в ръка. Гледа Клайд продължително време и чака да се съвзема. Това отнема няколко минути. Сетне се обръща към мен с кристално ясен поглед и казва: „Трябва да се отървем от този труп“. Помня, че поклатих глава. Казах, че изобщо не искам да се замесвам в това. Тя не се ядоса, нито повиши глас. Толкова бе особено. Изглеждаше така… уравновесена.

— Просто е убила мъчителя си — отбелязва Мат.

— И това го има…

— Но?

— Изглеждаше като да е очаквала много отдавна този миг. Сякаш е била сигурна, че той ще настъпи някой ден. Казах, че трябва да извикаме полиция. Ема поклати глава напълно спокойна, напълно запазила самообладание. Пистолетът е още в ръката й. Не го насочва към мене. Можем да им разкажем истината — обаждам се аз. — Ще твърдим, че е самозащита. Ще покажем синините по шията ми. Ще видят убитата Касандра, по дяволите!

Мат се размърдва на място. Тя забелязва това и се усмихва.

— Точно така — казва Оливия. — Схващам иронията на това положение. Самоотбрана. Също като при твоя случай. И двамата сме се виждали изправени пред един и същ житейски избор. Може всъщност ти да не си имал избор при целия куп хора наоколо. Но дори да си го имал, ти идваш от съвършено различен свят. Вярваш на полицията. Вярваш, че истината винаги побеждава. Но ние познаваме нещата откъм опаката страна. Ема е стреляла в Клайд три пъти — един път в гърба и два пъти в лицето. Никой не би повярвал на версията за самоотбрана. А и да го направи, Клайд печелеше луди пари за своя братовчед-мафиот. Той няма да ни прости.

— И какво направихте?

— Аз бях напълно объркана. Но Ема ми обясни ситуацията. Нямаме избор. Никакъв. И тогава тя излиза с най-блестящо предложение.

— Какво?

— Казва така: „Ами ако всичко се обърне на добре?“.

— Ако кое всичко се обърне на добре?

— Ако полицията повярва, а братовчедът на Клайд ни остави на мира?

Тя млъква за момент и се усмихва.

— Не ми е много ясно — признава Мат.

— Това е единственият шанс ние двете да се измъкнем. Клайд крие сто хиляди долара у дома. Ема казва да ги вземем. Да се разделим и да изчезнем. Ще започнем наново. Тя вече си е намислила къде да отиде. Мечтае за това място от години, но все не смее да предприеме решителната крачка. Същото е и с мене. Страхът е сковавал и двете.

— Но сега се налага да действате.

Оливия кимва.

— Казва да скрием Клайд, та полицията да приеме, че двамата са избягали заедно. Ще издирват двойка. Или ще помислят, че и двамата са убити и заровени. Ема се нуждае от помощта ми. Ами с мене какво ще стане? — питам я аз. — Хората на Клайд ме познават. Ще обърнат всичко наопаки, за да ме намерят. И как ще обясня смъртта на Касандра?

Но Ема е обмислила всичко. Дай си портмонето, вика. Аз бъркам в джоба и го давам. Изважда личната ми карта — по онова време в щата Невада не се иска снимка за този документ — и го пъха в джоба на Касандра. Кога се връща Кими? След три дни — викам. Има време — казва тя. После обяснява, че нито аз, нито Касандра имаме близки. Майката на Касандра я е зарязала преди много години — двете не си говорят. Нищо не разбирам — казвам аз. От години обмислям подобен вариант, отвръща Ема. При всеки побой. След всяка загуба на съзнание. Всеки път, когато казва, че съжалява, че няма да се повтори и че много ме обича. Когато ме заплаши, че ако избягам, ще ме намери и на другия край на земята, за да ме убие. Ами ако аз взема да го убия? Ако скрия трупа, задигна парите и се завра на някое сигурно местенце? Ако река да свърша едно добро дело, та да изкупя цялото зло, което съм причинила на вас, момичетата? И ти си мечтала за бягство, не е ли така Канди?

— Сигурно си мечтала — обажда се Мат.

Оливия вдига показалец.

— С една разлика. Аз вече съм променила живота си. Друга е моята цел. Защото имам нещо, за което да се заловя. Не искам да преувеличавам значението на онази среща във Вегас. Но непрекъснато за нея си мислех, Мат. За начина, по който ме накара да се чувствам. За света, в който живееш ти. Помня всяка твоя дума — за семейството ти, за твоето детство, за приятелите и училището. А онова, което ти не знаеш, което и сега не можеш да разбереш, е, че описваш свят, който остава недостижим за мене дори в мечтите.

Мат замълчава.

— Нямаш представа колко пъти след онази среща съм обмисляла как да те намеря.

— Защо не го направи?

Тя поклаща глава.

— Ти по-добре от другите знаеш какво значи позорно петно.

Той кимва безмълвно.

— Но всичко е вече без значение. Вече е прекалено късно. Със или без петно — трябва да се спасяваме. И ние скалъпваме план. Простичък план всъщност. Най-напред завиваме трупа на Клайд в одеяло и го тикваме в багажника на колата. Заключваме оградата на обора с катинар. Ема знае едно място. Клайд е зарил там поне два трупа. В пустинята. Заравяме го в плитък гроб на място, където жива душа не минава. После Ема звъни в заведението. Нарежда всички момичета да работят извънредно, та никоя да не се прибере без време в обора.

Отбихме се до тях за по един душ. Стоя аз под топлата струя и си мисля, че цялата работа малко наподобява — както отмивам кръвта от тялото си — на Лейди Макбет.

— Но това няма нищо общо — възразява Мат.

— Току-що съм заровила убит човек в пустинята. През нощта чакалите ще го изровят, за да си организират пир. Ще разнесат костите му в разни посоки. Така каза Ема.

Тя му хвърля поглед, сякаш иска да предизвика спор.

— И какво направихте след това?

— Не се ли сещаш?

— Не.

— Кандис Потър е госпожица Никой. Няма даже кого да уведомят в случай на безвременна смърт. Ема в качеството си на работодателка и кажи-речи попечител вика полиция. Съобщава, че едно от момичетата й е убито. Ченгетата пристигат. Ема им показва тялото на Касандра. Личната ми карта е в нейния джоб. Ема идентифицира трупа като принадлежащ на Кандис „Канди Кейн“ Потър. Няма роднини. Никой не си задава въпроси. И защо да задава? Кому е притрябвало да инсценира нещо подобно? Двете с Ема си поделяме парите. Получавам над петдесет хилядарки. Представяш ли си такова нещо? Всички момичета в клуба работят с фалшиви документи, така че не е проблем да си набавя нови.

— И взе, че просто избяга?

— Да.

— Ами Касандра?

— Какво Касандра?

— Никой ли не попита какво е станало с нея?

— Десетки момичета идват и си отиват. Ема каза на всички, че си е тръгнала — уплашила се от убийството. Две други момичета сториха същото.

Мат поклаща глава, мъчи се да направи преценка на чутото.

— Когато се запознахме, ти се представи с името Оливия Мъри.

— Така е.

— И си запази това име?

— Само един път съм го произнасяла гласно и то стана вечерта, когато се запознахме. Чел ли си „Бръчка на времето“?

— Разбира се. В пети клас.

— Като дете тази книга ми бе любимата. Главната героиня се казва Мег Мъри. Оттам взех второто име.

— Ами Оливия?

Тя свива рамене.

— Звучеше ми някак си тъкмо противоположно на Канди.

— И какво стана по-нататък?

— Двете с Ема сключихме споразумение. Никога, при никакви обстоятелства няма да казваме истината. Проговори ли едната, смъртта лесно ще догони другата. И се заклехме. Най-тържествено. Трябва да разбереш това.

Мат не знае какво да каже.

— И ти замина за Вирджиния?

— Да.

— Защо?

— Понеже там живее Оливия Мъри. Твърде далече от Вегас или Айдахо. Измислих си биография. Изкарах курсове в Университета. Не съм се записвала официално, но всичко това стана, преди да въведат строги мерки за сигурност. Просто слушах лекциите. Висях в читални и мензи. Запознавах се с разни хора. Всички ме смятаха за студентка. След години заразправях, че съм се дипломирала. Намерих си работа. Никога не обърнах назад ни поглед, ни мисъл. Кандис Потър е мъртва.

— А след това какво? Появявам се аз?

— Горе-долу. Бях само едно подплашено дете. Избягало с надежда да намери приличен живот. Истински. В оня момент не ми трябваше мъж. Вие се обърнахте към „Дейта Бетър“, нали си спомняш?

Мат кимва.

— Нищо не ми трябваше, но те видях и… не знам. Може би исках да си върна нощта на нашето запознанство. Да реализирам една глупава мечта. Ти се мръщиш на живота ни в това място. Нима не виждаш, че то, че целият този град е най-прекрасното нещо на света.

— Затова ли искаш да се преместим тук?

— Да, но двамата — отвръща тя с молба в очите. — Никога не съм вярвала в тия приказки за сродство на душите и така нататък. Нека ти мине през главата каквото е минало на мен, пък тогава да говорим. Но може би нещо друго, може би нашите рани ни тласкат един към друг. Правят ни близки. Навярно страданието отваря очите за истината. За правилната оценка. Човек се научава да се бори за онова, което другите приемат като даденост. Ти ме обичаш, Мат. И за миг не си допуснал, че съм се хванала с друг. Точно затова неуморно търсиш доказателства за противното. Защото независимо от всичко, което ти разказвам сега, ти и единствено ти ме познаваш истински. Само и единствено ти. Да, така е. Искам да се пренесем на това място, да изградим двамата истинско семейство. Това е всичко, за което жадувам.

Мат отваря уста, но тя не му дава да говори.

— Не се притеснявай — успокоява го с усмивка. — Много нещо има за осмисляне.

— Не е това. Просто… — Не може да даде израз на чувствата, които бушуват в сърцето му. Трябва им време да се уталожат. — И какво се случи след толкова години? Как те намериха?

— Не те намериха мене, а аз тях.

Мат е на път да зададе следващ въпрос, когато още едни фарове облизват стената над тях. Те се задържат малко по-дълго от предишните. Мат спира думите й с жест. И двамата остават заслушани. Звукът на работещ двигател е слаб, но несъмнен. Няма грешка.

Погледите им се срещат. Мат наднича през прозореца. Колата е спряла край отсрещния тротоар. Фаровете угасват. След миг спира и двигателят. Мат разпознава колата на секундата. Само преди няколко часа се е возил в нея.

Колата на Ланс Банър.