Невинният

Глава 34

Мат и Оливия са сами в гостната на Марша.

Преди девет години Мат е прекарал първата си нощ на свобода именно в нея. Бърни го докарва в собствения си дом. Марша е изключително любезна, но като обърне сега поглед назад, сигурно е хранела най-сериозни съмнения. Човек не живее в подобна къща, за да се забърква с хора като Мат. Дори да си сигурен, че е невинен, че просто е извадил лош късмет, пак не ти се ще да преплиташ живота си с такъв като неговия. Той е нещо като вирус, като носител на злото. Имаш малки деца. Естествено е да ги браниш от зловредни влияния. Иска ти се да вярваш, както вярва Ланс Банър, че стерилната атмосфера на квартала е в състояние да опази всичко живо в нея от проникването на подобни елементи.

Спомня си отколешното приятелче от колежа Дъф. Имаше време, когато Мат го мислеше за кораво копеле. Сега е на друго мнение. Сега може да го подкара с ритници оттук до Ню Йорк, без да спре за почивка. И това не е самохвалство. Тази мисъл не предизвиква у него чувство на гордост. Това е просто житейски факт. Приятелчетата, дето се мислят за корави — всичките дъфовци на този свят — просто нямат представа къде живеят.

Но колкото и да е закоравял Мат, той прекарва тази първа нощ в стаята на свободата облян в сълзи. И той не знае защо. В затвора не е плакал нито един път. Някои биха казали, че не е могъл да допусне проява на слабост в подобно ужасяващо място. И това отчасти е така. Може би такава е защитната реакция на организма, който сега отваря „предпазна клапа“, за да разреди напрежението, трупано в продължение на четири мъчителни години.

Но Мат не мисли същото.

Той подозира, че истинската причина е свързана по-скоро с недоверие и страх. Не може да свикне с мисълта, че е на свобода, че затворническият кошмар е вече минало. Всичко му прилича на жестока, безсърдечна шега. Това топло, уютно легло не може да бъде истинско. Всеки миг ще се появят те, за да го заключат за вечни времена.

Чувал е и е чел как следователи и терористи пречупват волята на разпитвани и заложници посредством инсцениране на разстрел. Това върши работа сигурно, но според Мат много по-ефикасен би бил тъкмо противоположният подход, който без съмнение ще смаже всекиго — да се инсценира освобождаване. Обличаш човека в цивилни дрехи, убеждаваш го, че всичко е уредено, казваш му „довиждане“, слагаш му превръзка на очите и след като го поразкараш насам-натам, сваляш превръзката, за да се види той на мястото, от което е тръгнал, да разбере, че става дума за дебелашка, жестока шега.

Точно в такова положение се чувства той сега.

Мат седи върху същия двоен матрак. Оливия стои с гръб към него. Главата й е сведена. Раменете обаче са все още изправени, все така горди. Обича тези рамене, линията на гърба й, тънките влакна на мускулите, еластичната й кожа.

Една част от него — може би по-голямата — иска да каже: „Дай да забравим. Не искам нищо да знам. Току-що каза, че ме обичаш. Току-що каза, че никого не си обичала така преди мене. Това е достатъчно“.

Когато пристигат, Кайра излиза да ги посрещне в предния двор. Тя изглежда загрижена. Мат си спомня деня, когато се нанася в стаята над гаража. Странни неща си спомня човек, когато е уплашен. Марша също придобива загрижен вид, когато вижда превръзката на Мат, както и неуверената му походка. Но тя го познава твърде добре, за да знае, че сега не е моментът за каквито и да било въпроси.

Оливия нарушава напрегнатото мълчание:

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Спомена по телефона някакви снимки.

— Да.

— Мога ли да ги видя?

Той измъква мобилния телефон и го подава. Оливия го поема, без да докосне ръката му. Той наблюдава израза на лицето й. Съсредоточен е по един особен, до болка познат начин. Главата е леко наклонена встрани, както всеки път в момент на объркване.

— Нищо не разбирам — обажда се тя.

— Ти ли си това? — пита Мат. — Тази с перуката?

— Да. Но изобщо не беше така.

— Не беше как?

Погледът й остава прикован към дисплея. Натиска бутона и отново гледа целия клип. Поклаща глава.

— Каквото и да си мислиш за мен, никога не съм ти изневерявала. А мъжът, с когото се срещнах… Той също носеше перука. Така че би могъл да прилича на мъжа от първата снимка.

— Помислих си за това.

— Как се сети?

Мат й показва прозореца, сивото небе, пръстена върху ръката. Казва й за сушавия период и направените в офиса на Сингъл увеличения.

Оливия присяда до него на кревата. Толкова е красива.

— Значи си знаел.

— За кое?

— Дълбоко в сърцето си, независимо от видяното тук, ти си знаел, че не ти изневерявам. Че е невъзможно.

Ще му се да протегне ръце и да я прегърне. Вижда как се повдигат и отпускат гърдите й, как се мъчи да запази самообладание. Мат казва:

— Искам да ти задам два въпроса, преди да започнеш. Може ли?

Тя кимва.

— Бременна ли си наистина?

— Да. И преди да си задал втория: да, от теб.

— Тогава нищо друго не ме интересува. Ако не искаш да ми кажеш, недей. Няма значение. Можем да избягаме още в тази секунда — хич не ми пука.

Тя поклаща глава.

— Не мисля, че съм в състояние отново да бягам, Мат. — Гласът й издава безкрайна умора. — И ти не можеш да го сториш просто така. Ами Пол и Етан? Ами Марша?

Права е, разбира се. Той не знае какво да каже. Свива рамене и проговаря:

— Не искам нищо между нас да се променя.

— Нито пък аз. И ако имаше начин да се забрави всичко това, бих го използвала. Страх ме е, Мат. Никога през целия си живот не съм се страхувала толкова много.

Обръща се към него. Протяга ръце и сключва пръсти зад врата му. Навежда се и го целува. Целува го пламенно. Познава тази целувка. Това е прелюдия. Независимо от всичко случило се, тялото му мигом откликва — започва да пее. Целувката става по-жадна. Тя се прилепва към него.

Извръщат се малко и ребрата на Мат надават неистов писък. Ослепяваща болка пронизва страната му. Той се сгърчва. Тихият му стон прогонва мига. Оливия го отпуска. Свежда поглед.

— Всичко, което съм ти разказвала за себе си, бе лъжа.

Той не реагира. Не знае какво е очаквал да чуе — положително не и това — но седи в очакване.

— Не съм отрасла в Нортуейс, Вирджиния. Не съм завършила Университета на Вирджиния. Не съм завършила дори гимназия. Баща ми не е бил градският лекар — нямам представа кой е бил изобщо. Никога не съм имала гледачка на име Каси, нито пък с каквото и да било друго име. Всичко това е измислица.

Някаква кола завива отвън и фаровете й осветяват за момент стената. Мат седи на мястото си като вкаменен.

— Майка ми бе заклета наркоманка, която ме даде за отглеждане на тригодишна възраст. Две години по-късно умря от свръхдоза. Подхвърляха ме от къща на къща. Не ти трябва да знаеш какво значи това. Така продължи, докато избягах на шестнайсет години. Стигнах до Лас Вегас.

— На шестнайсет години?

— Да.

Гласът на Оливия става монотонен. Погледът й е бистър, но остава втренчен право напред, на два метра от него. Изглежда очаква някаква реакция. Мат все още недоумява, не може да асимилира чутото.

— Значи цялата история за доктор Джошуа Мъри…

— Имаш предвид тази за малкото момиче с покойната майка, добрия татко и конете? — Тя почти се засмива. — Стига, Мат. Всичко това го прочетох в една детска книжка, когато бях на осем години.

Той отваря уста, но от нея не се отделя ни звук. Прави нов опит:

— Но защо?

— Защо излъгах ли?

— Именно.

— Тук не става дума толкова за лъжа… — Тя млъква, вдига поглед. — По-скоро за една смърт. Давам си сметка за това, че звучи мелодраматично. Но превръщането ми в Оливия Мъри е нещо повече от ново начало. Става така, все едно никога не съм била другата. Осиновеното дете е мъртво. Мястото му заема Оливия Мъри от Нортуейс, Вирджиния.

— Значи всичко… — Той вдига ръце. — Всичко е било лъжа…

— Не и що се отнася до нас. Не по отношение на моите чувства към тебе. Нищо, свързано с нас двамата, никога не е било лъжа. Ни една целувка. Ни едно докосване. Нито едно чувство. Не си бил влюбен в лъжа. Обичаше мен.

Обичаше, каза тя. Обичаше мен. В минало време.

— Значи когато се запознахме във Вегас, ти не си била в колеж?

— Не.

— А онази вечер. В клуба?

Погледът й среща неговия.

— Предполагаше се, че съм на работа.

— Нищо не разбирам.

— Напротив, Мат, много добре разбираш.

Той си спомня уебсайта. Онзи за стриптийза.

— Танцувала си там?

— Да танцувам? Е, наистина, изисканият термин е „екзотичен танц“. Всички момичета го използват. Но всъщност си бях стриптийзьорка. А понякога, когато ме принудят… — Оливия поклаща глава. Очите й се навлажняват. — Това никога няма да надмогнем.

— А онази вечер — проговаря Мат, внезапно обладан от гняв, — какво, сторил съм ти се паралия, така ли?

— Това не е смешно.

— Аз не се мъча да те разсмивам.

В гласа й се прокрадва стоманена нотка.

— Ти нямаш въобще представа какво означава онази вечер за мене. Тя промени целия ми живот. Ти така и не го разбра, Мат.

— Кое не съм разбрал?

— Твоят свят заслужава да се бие човек за него.

Той не разбира какво иска да му каже. Дори не знае дали иска да разбере.

— Каза, че си се скитала по домове на приемни родители.

— Да.

— И си избягала.

— Последното място силно ме мотивира за това. Нямаш представа колко много желаех да се махна. И тя ни каза къде да отидем. Сестрата на последната ми мащеха. Тя ръководеше клуба. Снабди ни с фалшиви документи.

Мат поклаща глава.

— Все още не разбирам защо не си ми казала истината.

— Кога да го сторя, Мат?

— Кога да сториш кое?

— Кога да ти го кажа? Първата вечер във Вегас ли? Или когато се появих в кабинета ти? При второто ни излизане заедно, или при годежа?

— Де да знам.

— Не е толкова лесно.

— И за мене не бе лесно да ти кажа за затвора.

— В моя случай става дума за нещо повече от мен самата. Аз сключих споразумение.

— Какво споразумение?

— Трябва да разбереш. Можех да поема риска, ако ставаше дума само за мен. Но не можех да рискувам нея.

— Коя?

Оливия поглежда встрани и дълго време не промълвява. Изважда лист хартия от задния си джоб, бавно го разгръща и му го подава. И отново извръща лице.

Мат поглежда листчето. Статия от „Невада Сън Нюз“, разпечатана от уебстраница. Прочита я. Не му отнема много време.

Мат вдига поглед.

— Нищо не разбирам. — Лицето й все още е отвърнато от него. — Обещала си нещо на тази Кандис ли?

Тя се усмихва печално.

— Не.

— Кому тогава?

— Казах преди малко. Че не съм те излъгала съвсем. Че е по-скоро като умиране.

Оливия се обръща с лице към него.

— Това съм аз самата. Кандис Потър бях аз.