Невинният

Глава 21

Най-накрая завалява.

Мат Хънтър се е извлякъл от „Ландмарк“ и тръгнал назад по „Нортфийлд“. Никой не го е последвал. Вече е късно и тъмно, а той е пиян, но всичко това няма значение. Човек не забравя никога квартала, в който е израснал.

Свърва наляво по „Хилсайд“. Десет минути по-късно е на местоназначението. Посредническата табела с надпис „Винаги във връзка“ си е още на мястото. След броени дни тази къща става негова. Присяда на тротоара и започва да я съзерцава. По главата му тупват една подир друга дъждовни капки с размери на черешов плод.

Те го карат да си спомни затвора. От това светът става сив, мрачен, безформен.

От шестнайсетгодишен носи контактни лещи — и сега е с тях — но в затвора е винаги с очила, които често сваля. Това помага донякъде — превръща унилото му обиталище в нещо не така ясно оформено, в сивкава мъгла.

Не отделя очи от къщата, която е искал да купи — тази „двуетажна чаровница“, както я характеризира рекламата. Скоро щеше да се нанесе в нея заедно с Оливия, неговата красива и бременна жена. Щяха да си имат бебе. След него най-вероятно още. Оливия иска три.

Отпред няма тараба, но нищо не пречи да издигне такава. Приземието е недовършено, обаче Мат има две здрави и сръчни ръце. Сам ще го дооправи. Люлката в задния двор е стара и ръждясала — ще трябва да се изхвърли. Макар до закупуването на нова да остават цели две години, Оливия е направила вече своя избор — кедрово дърво, понеже гарантират пълно отсъствие на тресчици.

Мат се опитва да си представи всичко това — това бъдеще. Иска да се види заживял в новото обиталище с три спални и нуждаеща се от осъвременяване кухня, с бучащ в камината огън, смях около масата, дете край леглото (уплашило се е от някакъв кошмар), лицето на Оливия сутрин. Почти вижда всичко това, сякаш показано му от духовете на стария Скрудж31, и Мат се усмихва едва-едва.

Но картината отказва да се задържи в съзнанието му и Мат разтърсва глава под дъжда.

Кого се мъчи да заблуди?

Няма никаква представа какво точно се случва с Оливия, но едно е ясно: краят настъпва. Приказката свърши. Както казва Соня Макграт, образите от неговия видеотелефон са звук от будилник, сигнал от реалността, съобщил отдавна известния му факт: „Всичко това бе само шега“.

Няма на света такова нещо като завръщане към миналото щастие.

Стивън Макграт никога няма да го освободи от присъствието си. Всеки път, когато се опитва да се отърве от него, мъртвият Стивън го настига, потупва го по рамото.

Тук съм си аз, Мат. Винаги до тебе…

Продължава да седи в дъжда. Пита се лениво колко ли може да е часът. Много важно всъщност. Мисли си за проклетата снимка на Чарлс Тали, тайнствения мъж със синьо-черна коса и подигравателен шепот по телефона. Каква е целта? Този въпрос Мат не може да заобиколи, нито му намира отговор. Пиян или трезвен, в уюта на своя дом или в пороя на проливен дъжд, утолил най-подир своята жажда…

И тогава се сеща.

Дъжд.

Мат поглежда нагоре, сякаш за да насърчи едрите капки. Дъжд. Най-накрая. Заваляло е. Сушата е удавена във всеобща лудост.

Възможно ли е отговорът да бъде толкова прост?

Мат мисли по въпроса. Първо: трябва да се прибере. Да се обади на Сингъл. Майната му на часа. Тя ще разбере.

— Мат…

Не е чул спиращата кола, но този глас, дори сега, даже при тези обстоятелства, е, Мат не може да сдържи усмивката си. Продължава да седи върху бордюра.

— Здрасти, Ланс.

Вижда го да излиза от един миниван. Ланс проговаря:

— Разбрах, че си ме търсил.

— Търсих те.

— Защо?

— Исках да се сбия с тебе.

Сега е ред на Ланс да се усмихне.

— Надали би искал подобно нещо.

— Да не мислиш, че ме е страх?

— Не казвам това.

— Бих ти дал да разбереш.

— С което само ще докажеш моята правота.

— За кое?

— За това, че затворът променя хората — отвръща Ланс. — Защото преди да влезеш там, можех да те напердаша с вързани ръце, когато си пожелая.

Има право. Мат остава седнал. Продължава да се чувства изхабен и не изпитва желание да се освободи от това усещане.

— Ти май си навсякъде и непрекъснато, а, Ланс?

— Така е.

— Прекалено полезен си, Ланс. — Мат го посочва с пръст. — Знаеш ли на кого ми напомняш, а, Ланс? Приличаш на Кварталната лелка.

Ланс мълчи.

— Помниш ли Кварталната лелка от „Дарби Терас“? — пита Мат.

— Госпожа Суини ли?

— Точно нея. Госпожа С, която по всяко време на денонощието наднича през прозореца навън, независимо какво е времето. С вечно кисела физиономия. Все се оплаква от непослушните деца, които й минават през двора. И ти си същият, Ланс. Също като голямата Квартална лелка.

— Пил ли си, Мат?

— Уха! Забранено ли е?

— Не, стига да не се прекалява.

— Та Ланс, защо непрекъснато си вреш носа навсякъде?

Той свива рамене.

— Просто се опитвам да държа лошите надалеч от квартала.

— Мислиш ли, че ти е по силите?

Ланс не отговаря.

— Наистина ли вярваш, че всички тия минивани и добри училища са нещо като силово поле, което държи злото под камък? — Мат се смее малко пресилено над собствените думи. — По дяволите, Ланс, я ме виж! Виж мене, за бога! Аз мога да послужа като плакат на идеята, че всичко това са пълни глупости. Трябва да ме включат в оная профилактична програма, нали си спомняш, дето някакъв полицай ни показваше смачкана до неузнаваемост от пиян шофьор кола. Точно в това трябва да бъда превърнат. В предупреждение към непълнолетните. Само дето не ми е много ясно какво ще е моето послание.

— На първо място, да не се започва сбиване.

— Аз не съм го започвал — опитах се да го прекратя.

Ланс въздъхва пресилено.

— Да не би да искаш преразглеждане на делото тук и сега, под дъжда?

— Не.

— Добре. Какво ще кажеш в такъв случай да те откарам до вас?

— Без да ме арестуваш?

— Може би при друг случай.

Мат хвърля последен поглед към къщата и казва:

— Може и да си прав.

— За кое?

— За това, къде ми е мястото.

— Хайде, Мат, вир-вода си станал. Нека те закарам у вас.

Ланс застава зад Мат. Провира ръце под мишниците му и го вдига. Силен мъжага е той. Мат едва се държи на крака. Вие му се свят. Стомахът му къркори. Ланс му помага да се настани върху мястото до шофьора.

— Ако ми повърнеш в колата — предупреждава го той, — ще ти се прииска да те бях арестувал.

— Я какъв си корав — отвръща Мат и смъква стъклото съвсем мъничко, колкото да го лъхне свеж въздух, но недостатъчно за дъжда да влезе в колата. Прилепва нос към отвора също като куче. Това помага. Затваря очи и обляга глава върху стъклото. То студенее приятно на бузата му.

— И защо се насвятка така, Мат?

— Щеше ми се.

— Често ли се напиваш по този начин? Като свиня?

— Ти да не си консултант към АА32, Ланс? Едновременно с изявите ти в ролята на Кварталната лелка?

Ланс кимва в съгласие.

— Имаш право — излизаме от темата.

Дъждът отслабва малко. Чистачките също позабавят ход. Ланс държи волана с две ръце.

— Голямата ми дъщеря е на тринайсет. Можеш ли го повярва?

— Колко деца имаш, Ланс?

— Три. Две момичета и едно момче. — Той отлепя едната ръка от кормилото и рови за портфейла си. Измъква три снимки и ги подава на Мат. Той ги разглежда внимателно, като търси сходства с родителя.

— Момчето на колко години е?

— На шест.

— Изглежда също като тебе на тази възраст.

Ланс се усмихва.

— Девън. Но му викаме Дявол. Много е див.

— Като баща си.

— Май така излиза.

Двамата замълчават. Ланс посяга да пусне радиото, но се отказва.

— По-голямата дъщеря мисля да я дам в католическо училище.

— Сега в „Херитидж“ ли е?

Това е прогимназията, в която са били и двамата.

— Да, ама де да знам и аз — много е дива нещо. Чувам, че „Света Маргарита“ в Ийст Ориндж била добро място.

Мат гледа през прозореца.

— Знаеш ли нещо по въпроса?

— За католическите училища ли?

— Да. За „Света Маргарита“.

— Не.

Ланс отново държи волана с две ръце.

— А можеш ли позна кой е бил там?

— Да е бил там ли?

— В „Света Маргарита“.

— Представа нямам.

— Помниш ли Лорън Мюз?

Мат я помни. Винаги става така със съучениците от началното, даже и да не си ги виждал цял век. Името и лицето мигом изплуват в съзнанието.

— Как не. Една мъжкарана, дето все с нас се мъкнеше. После се загуби нанякъде. Баща й почина, още докато бяхме деца, нали?

— Че ти не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Нейният старец се самоуби. Пръсна си мозъка в собствения им гараж, когато бяхме в осми клас. Пазеха го в тайна.

— Господи, какъв ужас.

— Да, но сега си е много добре. Работи в Окръжната прокуратура на Нюарк.

— Юристка ли е?

Ланс поклаща глава.

— Следователка. След случилото се с баща й мисля, че „Света Маргарита“ й се е отразила добре.

Мат не казва нищо.

— Но ти не познаваш другиго, който да е бил в „Света Маргарита“?

— Ланс…

— Какво?

— Стига си се правил на луд. Аз да не съм хванат в гората? Какво точно те интересува?

— Питам дали знаеш нещо, свързано със „Света Маргарита“.

— Искаш да напиша препоръчително писмо за дъщеря ти ли?

— Не.

— Тогава какво си ме заразпитвал?

— Какво ще кажеш за някоя си сестра Мери Роуз? Преподавала е там обществени науки. Нея познаваш ли?

Мат се обръща така, че Ланс да види лицето му.

— Да не съм заподозрян в някакво престъпление?

— Какво ти става сега? Просто си приказваме.

— Не чух да отричаш, Ланс.

— Много ти е гузна съвестта.

— Но продължаваш да заобикаляш моя въпрос.

— А ти не искаш да ми кажеш какво знаеш за сестра Мери Роуз.

Мат затваря очи. Вече не са далеч от Ървингтън. Обляга глава назад.

— Разкажи ми още за децата си, Ланс.

Ланс не отговаря. Мат слуша дъжда със затворени очи. Мислите му се връщат към онова, което се бе сетил преди появяването на Ланс Банър. Трябва час по-скоро да се обади на Сингъл.

Защото, колкото и странно да изглежда, възможно е ключът към случилото се в онази хотелска стая да се крие в дъжда.