Невинният

Глава 58

11:50 вечерта

„Надървеният бобър“

Рино, Невада

Когато Оливия и Кими пристигат, дебелакът край вратата бучва пръст към Кими и заявява:

— Излезе по-рано — имаш да връщаш часове.

Тя му показва превръзката.

— Не мога.

— Какво пречи превръзката да излезеш гола?

— Ама ти наистина ли…

— Това — той сочи лицето си — е единствената истина за мене. На някои им става от рани и превръзки.

— От бинтована ръка?

— Естествено. Също като ония, дето се дървят на ампутирано.

— Нищо не ми е ампутирано.

— Някои мъже го вдигат и при силен вятър, не вярваш ли? — Дебелакът потрива ръце. — Познавах един, който се празнеше при вида на бурканче от крем за крака. Крем за крака, представяш ли си!

— Страхотно.

— Коя е тая с тебе?

— Никоя.

Той свива рамене.

— Някакво ченге от Ню Джърси идва да те търси.

— Знам. Всичко се оправи.

— Искам да излезеш. С превръзката.

Кими поглежда Оливия.

— Може би оттам ще мога да наблюдавам по-добре. Без сама да привличам ненужно внимание.

Оливия кимва.

— Както решиш — казва тя.

Кими изчезва отзад. Оливия се настанява край една маса. Не обръща внимание на тълпата. Не търси дъщеря си сред танцьорките. Главата й бучи. Тъга, всеобхватна тъга я притиска.

Да се откаже. Да си тръгне.

Тя е бременна. Съпругът й е в болница. Това е нейният сегашен живот. А това тук е минало. И трябва да си остане в миналото.

Но тя не помръдва.

Оливия пак си мисли, че наранените винаги се стремят към самоунищожение. Просто нямат сили да спрат. Поемат този път, без оглед на последиците или опасността. А може да постъпват така тъкмо поради обратна причина — защото колкото и да ги блъска животът, колкото и да се мъчи да ги пречупи и сломи, те не губят надежда.

Не съществува ли тази вечер, макар и слаба надежда да види детето, което е дала за осиновяване преди толкова много години?

Пред очите й се появява сервитьорка.

— Вие ли сте Кандис Потър?

Няма и следа от колебание.

— Да, аз съм.

— Има съобщение за вас.

Подава й бележка и си тръгва. Посланието е лаконично и просто:

Все едно ходи на кокили. Вие й се свят. Стомахът й се бунтува. Блъсва някакъв мъж пътьом и казва, без да го поглежда:

— Извинете.

— За мене е удоволствие, маце — отвръща онзи.

Мъжът до него цвили от удоволствие.

Оливия продължава да върви. Влиза в задната част на заведението. Намира вратата, означена с В, същата стая, в която е била само преди няколко часа.

Отваря и влиза. Телефонът й звъни. Включва го и казва „ало“.

— Не затваряй.

Това е Мат.

— В заведението ли си?

— Да.

— Веднага се махай. Мисля, че ми е ясна цялата игра.

— Шшшт.

— Какво?

Оливия плаче.

— Обичам те, Мат.

— Оливия, каквото и да си мислиш, моля те, просто…

— Обичам те повече от всичко на света.

— Чуй ме сега. Веднага из…

Тя затваря телефона и го изключва. Обръща се към вратата. Минават пет минути. Остава права, неподвижна. Не се оглежда и не се поклаща. На вратата се чука.

— Влез — казва Оливия.

И вратата се отваря.