Невинният

Глава 36

— Стана около година след запознанството ни — започва Оливия.

Тя крачи из стаята. Цветът се е върнал върху лицето й. Гърбът е по-изправен. Изглежда като да набира сили, докато разказва. От своя страна Мат се опитва да не вниква в чутото — само го попива.

— Бях на осемнайсет, но вече цели две години във Вегас. Много от нас, момичетата, живеехме в стари каравани. Управителят на клуба, един жесток човек на име Клайд Рангор, притежаваше няколко декара земя на десетина километра по магистралата. Истинска пустиня. Той ги загради с мрежа и домъкна отнякъде най-очуканите стари каравани, които можеш да си представиш. И заживяхме в тях. Момичета идваха и си отиваха, но по това време делях караваната с две други. Едното бе ново. Викаха й Касандра Медоуз. Да имаше най-много седемнайсет. Втората бе Кими Дейл. Него ден Кими я нямаше. Клайд ни пращаше от време на време в „командировка“. Събличахме се в някое малко, забутано градче — по три сеанса на ден. Лесно изкарани пари от негова гледна точка. За нас — тлъсти бакшиши, макар Клайд да задържаше по-голямата част за себе си.

Мат се мъчи да овладее чувствата си, но просто няма начин.

— На колко години започна всичко това? — пита той.

— На шестнайсет.

Опитва да не затвори очи.

— Не мога да си представя как е възможно.

— Клайд имаше много връзки. Не знам как точно го правеше, но постоянно намираше изпаднали момичета от най-различни приемни семейства в Айдахо.

— И ти ли си оттам?

Тя кимва.

— Имаха връзки и в други щати. В Оклахома например. Касандра бе от Канзас, ако не се лъжа. Обикновено докарваха момичетата у Клайдови. Той ги снабдяваше с фалшиви документи и ги пускаше да работят. Не е особено трудно. И двамата знаем, че никой не го е еня за съдбата на бедните и онеправданите, но децата поне би следвало да будят симпатия. Ние бяхме само едни намусени тийнейджърки. Без никаква близка душа на света.

Мат кимва с разбиране.

— Разбирам.

— Клайд си имаше приятелка на име Ема Лемей. Тя го даваше нещо като майка за всички нас. Разбирам как звучи това, но като се има предвид всичко, което ни е минало през главите, в състояние бяхме почти да повярваме. Клайд имаше обичай да я пребива от бой най-редовно. Гледаш го — минава наблизо, и в същия миг Ема се сгънала на две. Тогава не го проумявах, но това отношение някак… ни сближаваше всички. Двете с Кими я харесвахме. Всички си говорехме за деня, в който ще се измъкнем на свобода — това бе единствената ни тема за разговори. Разказах на Ема и Кими за срещата ми с тебе. За това, какво означава запознанството за мен. Те ме слушаха. Знаеха, че е невъзможно, че никога не може да се случи, но все пак слушаха.

Някъде в къщата се разнася приглушен звук. Плач. Оливия се обръща нататък.

— Това е Етан — обяснява Мат.

— Често ли го прави?

— Да.

Те чакат. Къщата утихва отново.

— Един ден не се чувствах добре — продължава Оливия. Гласът й отново става далечен и монотонен. — Не че имат навика да ти дават почивни дни, но аз бях до такава степен замаяна, че едва се държах на крака, пък и едно повръщащо на сцената момиче надали допринася особено много за развитие на бизнеса. След като Клайд и Ема не бяха наоколо, аз се разбрах с мъжа на портала. Каза ми да вървя. И стигнах пеша до обора — така наричахме лагера с караваните. Бе към три следобед. Слънцето прежуря. Усещам как изпича кожата на врата ми. — Оливия се усмихва горестно. — И знаеш ли кое е странното в тази работа? Тя цялата е странна, но знаеш ли какво истински ме порази?

— Какво?

— Ролята на дребните неща. Тези, които променят всичко. Малките „ако“, които стават грамадни. Известни са ти може би по-добре. Ако си бе карал без спиране до Бодоин. Ако Дъф не бе разлял онази бира. Ясно ти е.

— Така е.

— И тук става същото. Ако не ми беше станало лошо. Ако си бях танцувала като всеки друг ден. Макар че в дадения случай различните хора да имат различно мнение, все пак тези „ако“ спасиха живота ми.

Тя застава край вратата. Гледа бравата така, сякаш й се ще да отвори и да побегне накъдето й видят очите.

Мат се обажда:

— Какво стана, когато се прибра в обора?

— Бе пусто. Момичетата са в клуба или в града. Обикновено приключваме в три заранта и спим до пладне. В обора е така потискащо, че гледаме да се изнесем колкото може по-рано. Така че когато пристигам, там цари пълна тишина. Отварям вратата на моята каравана и първото нещо, което забелязвам, е кръв по пода.

Мат я наблюдава с втренчен поглед. Дишането й е станало по-дълбоко, но изразът на лицето остава напълно неутрален.

— Извиках. Тъпо от моя страна. Може би е трябвало да изпищя и побягна. Кой знае? Още едно „ако“, както виждаш. Оглеждам се наоколо. Караваната има две помещения, но те се намират едно след друго, така че най-напред влизам в онова, където спим и трите. Моето легло е долното. Кими е над мене. Това на Касандра, новата, е прилепено към отсрещната стена. Кими е голяма чистница. Непрекъснато ни гълчи, задето не шетаме. Животът на всички ни е свинщина, все повтаря тя, но това не означава, че трябва да се валяме в лайна.

Както и да е. Всичко наоколо е потрошено. Чекмеджетата са измъкнати и разбити. Навсякъде се виждат пръснати дрехи. А отвъд, край леглото на Касандра, накъдето води кървава следа, забелязвам два крака. Скачам нататък и застивам на място.

Оливия го поглежда право в очите.

— Касандра е мъртва. Няма нужда да проверявам пулса й. Тялото е извърнато на една страна. Почти в ембрионално положение. И двете очи гледат широко отворени в стената. Лицето е подуто и червено. По ръцете личат изгаряния от цигара. Вързани са зад гърба с лепяща лента. Не трябва да забравяш, Мат: аз бях осемнайсетгодишна. Може да изглеждам по-възрастна или да се усещам по-възрастна. Може да разполагам с прекалено много житейски опит. Но помисли само: стоя аз там и съзерцавам тяло на мъртвец. Вцепенила съм се. Не мога да се отместя. Дори когато дочувам звуци откъм второто помещение, когато долавям писъка на Ема: „Клайд, недей!“.

Тя млъква, затваря очи, изпуска тиха въздишка.

— Извръщам се тъкмо навреме, за да видя приближаващия юмрук. Няма кога да реагирам. Клайд не прави никакъв опит да намали силата на удара. Кокалчетата на ръката се врязват плътно в носа ми. Всъщност по-скоро чувам, отколкото усещам съприкосновението. Главата ми отскача назад. Падам възнак върху трупа на Касандра. Това е може би най-ужасното в цялата картина. Падането върху нейното мъртво тяло. Кожата й лепне. Опитвам да се прехвърля през нея. В устата ми се стича кръв.

Оливия млъква, преглъща и се мъчи да си поеме въздух. Мат никога не се е чувствал така безпомощен. Не помръдва, не промълвява дума. Чака тя да се съвземе.

— Клайд се надвесва над мене. Лицето му… Обикновено там се кипри една усмивка. Виждала съм го много пъти да зашлевява Ема Лемей циганската. Зная, че това ти звучи странно. Защо не сме реагирали? Защо не сме предприели нещо? Само че неговите побои не бяха кой знае какво за нас. Те си бяха нещо нормално. Това трябва да разбереш. Никоя от нас не бе виждала друго.

Мат кимва. Колкото и шантаво да звучи, той разбира този начин на мислене. Характерен е за затвора. Не че там се вършат отвратителни неща. Отвратителното там е норма на поведение.

— Както и да е — продължава Оливия, — усмивчицата я няма. Ако си мислиш, че гърмящата змия е опасна, значи не познаваш Клайд Рангор. Но сега, надвесен над мен, той изглежда подивял от страх. Дишането му е тежко. По ризата има кървави петна. Зад гърба му — и това е гледка, която няма да забравя никога — стои Ема с наведена глава. Лежа аз на пода, потънала в кръв, и гледам покрай мръсния психар към нея — другата жертва. Истинската жертва, бих добавила на това място.

— Къде е лентата? — пита ме Клайд.

Нямам представа за какво говори. Ритва ме с все сила по глезена. Аз вия от болка. Клайд започва да крещи:

— Мене ли си решила да разиграваш ма, кучко? Казвай къде е?

Мъча се да изпълзя назад, но се тиквам в ъгъла. Клайд рита тялото на Касандра встрани и ме следва. Заклещена съм. Долавям гласеца на Ема, мек като на агне: „Недей, Клайд! Моля те!“. Без да отделя поглед от мен, той удря назад с все сила. Опакото на ръката му разцепва бузата на Ема. Тя се катурва вън от полезрението ми. Но това е достатъчно. Мигновеното раздвояване на вниманието ми дава възможност да реагирам. С все сила нанасям удар с крак право под капачката на едното му коляно. Кракът му се огъва. Скачам права и се претъркулвам през леглото. Имам нещо съвсем определено наум. Кими крие пистолет. Това не ми харесва, но ако се приеме, че през моята глава е минало какво ли не, то през нейната е умножено по две. Така че си е постоянно въоръжена. Има два пистолета. В ботуша носи малък револвер калибър 22. Даже и на сцената. А тук, под дюшека, държи още един.

Оливия спира и се усмихва.

— Какво? — пита Мат.

— Също като тебе.

— Какво имаш предвид?

— Да не мислиш, че не знам за пистолета?

Той го е забравил съвсем. Бърка зад колана на панталона. В болницата му го бяха свалили. Оливия спокойно отваря чантичката си.

— Ето го. — Тя му подава оръжието. — Не исках полицията да го намери.

— Благодаря — казва Мат глупаво. Поглежда оръжието и го блъсва настрани.

— За какво го държиш? — пита Оливия.

— Нямам представа.

— Мисля, че и Кими знаеше също толкова. Но той бе там. И когато Клайд полита към пода, аз се хвърлям да го докопам. Не разполагам с много време. Ритникът не е извадил Клайд от строя. Дал ми е само няколко секунди отсрочка. Бъркам под дюшека. Чувам вика му: „Курво побъркана! Сега ще те пречукам!“. Не храня грам съмнение, че ще го стори. Видяла съм вече Касандра. Видяла съм лицето му. Пипне ли ме, преди да съм се добрала до пистолета — край с мене.

Оливия гледа сега в пространството, а ръката й е вдигната, сякаш рови за пистолета.

— Ръката ми е под матрака. Имам усещането, че диханието му лъха във врата ми. Но не мога да напипам оръжието. Клайд ме грабва за косите. Започва да тегли, но в този миг усещам хладината на метала. Драскам с пръсти по ръкохватката, а той дърпа назад. Пистолетът се показва. Клайд го вижда. Не съм го хванала както трябва. Обгърнала съм ръкохватката с показалеца и палеца. Мъча се да провра показалеца пред спусъка. Но Клайд е отгоре ми. Хваща ме за китката. Опитвам се да се измъкна. Той е много силен, но аз не се предавам. Стискам пистолета. И тогава той забива палец в кожата ми. Клайд имаше дълги остри нокти. Виждаш ли това?

Оливия стисва юмрук и го извива нагоре, за да покаже малък кръстовиден белег върху вътрешната страна на китката си. Мат го е виждал и по-рано. Преди цяла вечност тя му е казала, че е от падане по време на езда.

— Това ми е спомен от Клайд Рангор. Забива нокътя си с такава сила, че ми пуска кръв. Изтървавам пистолета. Той продължава да скубе косите ми. Събаря ме върху леглото и скача отгоре ми. Сграбчва ме за шията и започва да стиска. И се разплаква. Това си спомням. Клайд ме души до смърт и плаче. Не че му е мъчно, или нещо подобно. Той е уплашен. Души ме, но продължавам да чувам молбите му: „Къде е? Само ми кажи… моля те…“.

Оливия нежно притиска към шията собствената си ръка.

— Аз се мятам като бясна. Ритам, блъскам напосоки, но усещам как силите ме напускат. Ударите ми попадат в празно пространство. Усещам палците му върху гръкляна си. Умирам. И в този миг чувам изстрел.

Ръката й пада край тялото. Старинният часовник в трапезарията — сватбен подарък на Марша и Бърни — започва да отмерва времето. Оливия чака да изпълни задачата си.

— Звукът не е силен. Нещо като удар с палка за бейзбол. Сигурно защото пистолетът е малокалибрен. За един миг хватката на Клайд се затяга. Върху лицето му е изписана по-скоро изненада, отколкото болка. Пуска ме. Аз започвам да кашлям и да се давя. Претъркулвам се встрани, боря се за глътка въздух. Ема Лемей се е изправила над него. Насочила е пистолета право в Клайд, сякаш споменът за всички унижения, всички побои през годините изведнъж е кипнал в нея и надделял над всичко останало. Тя не трепва. Не поглежда надолу. Клайд се хвърля побеснял от гняв и тя отново стреля. Право в лицето му. След това натиска спусъка още един път и Клайд Рангор е мъртъв.