Невинният

Глава 30

Мат Хънтър идва на себе си.

Над него е надвесено лицето на Оливия.

Няма съмнение, че е истинско. Мат не познава онези състояния, в които човек не знае сънува ли, или не. Цветът е напуснал това лице. Очите са зачервени. Той вижда страха в тях и единственото нещо, за което го е грижа в момента — не обяснения, не оправдания — е как би могъл да го прогони оттам.

Светлината в помещението е ярка. Лицето на Оливия, все така красиво, е като очертано с помощта на бяла завеса за душ. Прави опит да й се усмихне. Изпитва такава болка, сякаш сам се е праснал с все сила с чук по палеца.

Тя го наблюдава. Очите й са пълни със сълзи.

— Толкова съжалявам — прошепва Оливия.

— Нищо ми няма — отвръща той.

Усеща се малко като в друг свят. Сигурно са го натъпкали с болкоуспокояващи, казва си той. Морфин или нещо подобно. Болят го ребрата, но тази болка е притъпена. Спомня си оня мъж от хотелската стая, оня Тали със синьо-черната коса. Спомня си парализиращото усещане, падането върху пода, бронзовия бокс.

— Къде сме сега? — пита Мат.

— В интензивното на „Бет Израил“.

Той се усмихва истински.

— Тук съм роден. — М-да, наистина са го натъпкали с нещо силно. — Какво стана с Тали? — пита той.

— Избяга.

— Ти беше в неговата стая.

— Не. В друга наблизо.

Мат затваря очи за миг. Нещо от казаното не се връзва — била наблизо? — и той се мъчи да проясни мисълта си.

— Мат…

Той примигва, за да фокусира обстановката.

— Била си наблизо?

— Да. Видях те да влизаш в онази стая и те последвах.

— Била си в този хотел?

Преди да му отговори, завесата се дръпва рязко встрани.

— А — казва докторът с акцент (пакистански или индийски), — как се чувстваме вече?

— Като куче в каруца — отвръща Мат.

Докторът им отправя усмивка. Върху табелката на ревера му пише „Пател“.

— Съпругата ви каза, че сте станал жертва на нападение и че извършителят най-вероятно е използвал електрошок.

— И аз така мисля.

— Това е добре в известен смисъл. Подобно оръжие не нанася поражения с траен характер. То причинява само временно обездвижване на пострадалия.

— Така е — съгласява се Мат. — Късметлия съм си аз.

Пател се усмихва и поглежда нещо върху болничния картон.

— Имате леко сътресение. Може би спукано ребро, но няма как да съм сигурен, преди да видя рентгеновите снимки. Всъщност няма особено значение дали ребрата са силно натъртени, спукани, или направо строшени — лечението е едно: дълга почивка. Вече съм ви дал нещо против болката, но най-вероятно ще ви трябва още.

— Добре.

— Ще ви задържа за през нощта.

— Не.

Пател изглежда учуден.

— Защо не?

— Искам да си вървя у дома. Жена ми ще се грижи за мене.

Пател поглежда Оливия. Тя кимва. Той казва:

— Лично аз не го препоръчвам.

— Ние обаче сме на противоположно мнение — обажда се Оливия.

По телевизията докторът винаги се стреми да попречи на пациента, който настоява да се прибере у дома. Пател не е от този тип лекари. Свива рамене.

— Добре, подпишете формуляра за изписване и можете да си вървите.

— Благодаря, докторе — казва Мат.

Пател отново свива рамене.

— Пожелавам ви всичко най-хубаво — казва той.

— И на вас същото, докторе.

Лекарят излиза.

— Тук ли са полицаите? — пита Мат.

— Тръгнаха си току-що, но ще се върнат.

— Какво им каза?

— Не много. Решиха, че става дума за някаква семейна разпра. Пипнал си ме с друг, нещо от този род.

— Какво стана със Сингъл?

— Задържаха я.

— Какво?

— Използвала оръжие, за да преодолее съпротивата на администратора в хотела.

Мат поклаща глава, която се цепи от болка.

— Трябва да я измъкнем под гаранция.

— Каза да не го правим — щяла да се оправи сама.

Мат се опитва да седне в леглото. Болка се впива в тила му като нажежен нож.

— Мат…

— Нищо ми няма.

И е прав. Виждал е къде по-голям пердах. Много, много по-як. Това тук е шега работа. Ще го отнесе като бръмбар сламка. Той успява да седне и я поглежда в очите. Оливия има вид като да очаква удар.

— Нещо лошо е, нали? — обажда се Мат.

Гърдите й се повдигат и отпускат неравномерно. Налетите в очите сълзи протичат.

— Още не знам — отвръща тя. — Но да. Доста лошо.

— Нужна ли ни е намесата на полицията?

— Не. — Сълзите се стичат вече неудържимо. — Не и преди да ти разкажа всичко.

Той спуска крака на пода.

— Тогава да се измъкваме час по-скоро от това място.

Лорън преброява шестима на опашка пред рецепцията на спешното отделение. Когато се изтъпанва най-отпред, и шестимата дават израз на своето недоволство. Лорън не им обръща внимание. Плясва значката върху плота.

— Преди малко са ви докарали пациент.

— Не думайте. — Седналата зад бюрото жена вдига поглед над лунообразните стъкла на очилата и оглежда претъпканото помещение. — Пациент, казвате? — Тя дъвче дъвка. — Е, май ни хванахте натясно. Наистина ни докараха някакъв пациент преди малко.

Опашката цвили от удоволствие. Лорън се изчервява от гняв.

— Жертва на побой. От „Хауърд Джонсън“.

— А, този ли. Май си тръгна.

— Тръгна ли си?

— Самоизписа се преди няколко минути.

— Къде отиде?

Жената я гледа с празен поглед.

— Добре — казва Лорън. — Няма значение.

Телефонът й звъни. Тя го вдига към ухото си и излайва:

— Мюз.

— Здрасти, вие ли бяхте от полицията преди малко?

Лорън познава гласа.

— Да, Ърни. Какво има?

Чува се глухо стенание.

— Трябва да се върнете.

— Какво е станало, Ърни?

— Станало е нещо. Мисля… май е умрял.