Невинният

Глава 42

Проснала крака върху бюрото, Лорън Мюз решава да се обади на вдовицата, оставена от Макс Дароу.

В Невада е три или четири сутринта — Лорън така и не може да запомни часовата разлика с този щат — но допуска, че жена, чийто съпруг е убит, едва ли спи много дълбоко.

Набира номера. Включва се гласова поща. Мъжки глас казва: „Макс и Гърти не могат да ви отговорят сега. Сигурно сме отишли на риба. Оставете съобщение, става ли?“.

Този глас от гроба я сепва. Макс Дароу, пенсионираното ченге, се оказва най-обикновен човек. Такива неща се забравят понякога. Вниманието ти е концентрирано върху дребни детайли, върху парченца от пъзела. Един живот е отнет. Гърти ще трябва да презапише обръщението в гласовата поща. Двамата с Макс никога вече няма да отидат заедно за риба. Звучи тривиално, обаче това е цял живот, борба, цял един съсипан свят.

Лорън оставя съобщение с телефонния си номер и затваря.

— Върху какво работите в момента?

Адам Йейтс, шефът на ФБР във Вегас. Дошъл е в окръжната прокуратура заедно с нея след срещата в кабинета на Джоан Търстън. Лорън вдига поглед към лицето му.

— Хрумват ми странни неща.

— Като например?

Разказва му за разговора със Сингъл Шейкър. Йейтс примъква стол от близкото бюро. Сяда, без да отделя поглед от нейния. Явно е от ония, дето много вярват в силата на погледа.

Когато приключва, Йейтс мръщи вежди.

— Просто не виждам ролята на тоя Мат Хънтър в цялата работа.

— Скоро ще го задържат. Може би тогава ще разберем.

Йейтс кимва, без да се отказва от втренчения поглед.

— Какво има? — пита го Лорън.

— Този случай… — започва Йейтс — … е от голямо значение за мене.

— Поради каква причина?

— Имате ли деца?

— Не.

— Омъжена ли сте?

— Не.

— Гей ли сте?

— Ти да не си се шашнал нещо, Йейтс?

Той вдига длан за извинение.

— Това беше тъпо. Прости ми.

— Какъв е тоя разпит?

— Нямаш деца — не знам дали ще разбереш.

— Майтап ли си правиш?

Йейтс вдига ръка отново.

— Не, казвам онова, което ме мъчи. Сигурен съм, че си свестен човек и прочее.

— Ще се разпадна от благодарност.

— Просто когато… когато имаш деца… нещата стават по-други.

— Направи ми една услуга, Йейтс. Спести ми баснята за това, как децата променят всичко, ако обичаш. Все тази глупост слушам от малцината си (за жалост) приятели.

— Не това имам предвид. — Той замълчава. — Всъщност си мисля, че от самотника става по-добро ченге. Повече възможности за концентрация.

— Като стана дума за концентрация… — Лорън взема някакъв лист от бюрото и започва да се прави на много заета.

— Да те питам нещо, Мюз.

Тя чака.

— Когато се събудиш заран… за кого най-напред се сещаш?

— Моля?

— Значи сутрин е. Отваряш очи. Понечваш да станеш от леглото. За кого най-напред ти минава през ума?

— Ти кажи.

— Е, не се обиждай, но отговорът е: за самата себе си. Нали така? Нищо лошо няма в това. Мислиш за себе си. Това е нормално. При всички самотници е така. Събуждаш се и се питаш какво имаш за правене през този ден. Може да се грижиш за възрастен родител или нещо друго. Но толкоз. Когато имаш дете, преставаш завинаги да бъдеш номер едно. Някой е по-важен от тебе. Това променя светогледа ти. Няма как иначе. Ти си мислиш, че знаеш всичко по отношение на закрила и служене. Но когато имаш семейство…

— Имаш ли нещо конкретно предвид?

Адам Йейтс решава най-накрая да преустанови играта с погледа.

— Имам син. Казва се Сам. Сега е на четиринайсет. Когато бе на три, пипна менингит. Мислехме, че ще умре. Лежеше в болницата, в онова огромно легло. Прекалено голямо за него, знаеш. Изглеждаше, че всеки момент може да го погълне. А аз само седя край него и гледам как се влошава състоянието му.

Той преглъща мъчително. Лорън чака.

— По едно време го вземам на ръце. Не мога да заспя. Не мога да го оставя. Просто го държа в прегръдка. Жена ми твърди, че това продължило цели три денонощия. Не знам. Знаех само, че ако не го оставя, ако не заспя и го наблюдавам, смъртта няма как да ми го вземе.

Йейтс има вид на отнесен неизвестно къде.

Лорън се обажда с тих глас:

— Продължавам да не разбирам какво точно имаш предвид.

— Ами много е просто — казва той с нормалния си глас. Отново я фиксира с поглед. Зениците му са като топлийки. — Те заплашиха семейството ми.

Йейтс притиска длан към лицето си, после я плъзва надолу по него, после още надолу, сякаш не знае какво да прави с нея. — Когато се заех с този случай — продължава той, — заплашиха съпругата и децата ми. Сега вече разбираш.

Лорън зяпва.

Телефонът на бюрото звънва и тя вдига слушалката.

Обажда се Ланс Банър:

— Изтървахме Мат.

— Какво?

— Онова хлапе, дето живее с тях. Кайра… Както и да е. Започна да пищи и… Тук е жена му. Твърди, че тя била карала колата — не той. Нямала представа къде може да бъде.

— Това са глупости.

— Знам.

— Докарай я тук.

— Не иска.

— Моля?

— Нямаме никакво основание да я задържим.

— Тя е свидетел по разследвано от нас дело.

— Разиграва ни адвокатски номера. Или да сме я арестували, или да я пускаме по живо по здраво.

Клетъчният телефон жужи. Лорън поглежда дисплея. От дома на Макс Дароу е.

— Ще ти позвъня пак. — Затваря служебния телефон и включва мобилния. — Следовател Мюз…

— Обажда се Гърти Дароу. Оставила сте ми съобщение.

Лорън долавя плач в този глас.

— Съжалявам за вашата загуба — казва тя.

— Благодаря.

— Много ми е неприятно да ви безпокоя в този толкова тежък за вас момент, но наистина се налага да ви задам няколко въпроса.

— Разбирам.

— Благодаря ви. — Лорън взема химикалка. — Знаете ли по какъв повод съпругът ви бе в Нюарк, госпожо Дароу?

— Не — отвръща жената така, сякаш това е най-мъчителната от всички думи за нея. — Каза, че отива да навести някакъв приятел във Флорида. Щели да ходят за риба. Така каза.

— Разбирам. Той бе пенсионер, нали?

— Точно така.

— Можете ли да ми кажете дали не е работил по някакъв случай в момента?

— Не ви разбирам. Какво общо има това с убийството?

— Просто рутинен…

— Моля ви, инспектор Мюз — прекъсва я тя, — съпругът ми бе полицай. Не забравяйте това. Не вярвам да ми звъните по това време на денонощието, за да ми задавате рутинни въпроси.

— Опитвам се да открия мотив.

— Мотив ли?

— Да.

— Но… — Изведнъж гласът става спокоен. — Другият полицай, дето ми се обади най-напред. Инспектор Уайн…

— Да. Колеги сме.

— Той ми каза, че Макс бил открит в някаква кола. — Гласът отново се задавя, но жената се овладява на мига. — Панталоните му били смъкнати.

Лорън затваря очи. Значи Уайн е успял да надрънка. Няма как, това е ясно. В днешната атмосфера на повсеместна откритост и свобода на информацията човек не може да пожали дори една вдовица.

— Госпожо Дароу…

— Моля?

— Според мен става дума за постановка. Не мисля, че в случая е намесена проститутка. Смятам, че съпругът ви е убит по някакъв друг повод. И освен това смятам, че този повод може да има отношение към някой от неговите по-раншни случаи. Точно затова ви питам дали не е работил по нещо напоследък?

Следва кратко мълчание, а после:

— Онова момиче.

— Кое?

— Знаех си аз. Знаех си.

— Съжалявам, госпожо Дароу. Май не разбирам…

— Макс никога не говори за работата си. Никога у дома. И бе пенсионер. Тя нямаше никаква причина да се мъкне у нас.

— Коя?

— Не й знам името. Младо момиче. Може би на двайсет.

— Какво искаше?

— Казах ви вече — не знам. Но Макс… когато тя си тръгна… сякаш полудя. Започна да рови из старите книжа.

— Имате ли представа кои по-точно?

— Не, но смятате ли, че това наистина би могло да има отношение към убийството му?

— Да, госпожо. Смятам, че има много общо. Името Клайд Рангор говори ли ви нещо?

— Не, съжалявам.

— Ами Ема Лемей или Чарлс Тали?

— Не.

— Кандис Потър?

Мълчание.

— Госпожо Дароу?

— Това име съм го виждала.

— Къде?

— Върху бюрото му. Там имаше папка. Трябва да беше преди месец. Видях само името Потър. Направи ми впечатление, понеже същото име носи лошият в „Такъв прекрасен живот“44. Спомняте ли си? Господин Потър?

— Знаете ли къде е тази папка в момента?

— Ще я потърся, инспектор Мюз. Ако я открия, ще ви позвъня пак.