Невинният

Глава 22

Мат благодари на Ланс за докарването и гледа подире му, докато си тръгва.

Щом стоповете на колата изчезват от погледа му, той се втурва вътре и мигом набира номера на Сингъл. Поглежда часовника — наближава единайсет. Дано да е будна, но и да не е, както вече бе пояснено, тя ще разбере.

Телефонът звъни четири пъти, преди да се включи гласовата поща: „Аз съм. Ти си. Бииип“.

Майната му!

Оставя на Сингъл следното съобщение: „Обади се, много е спешно“. Оставя домашния си телефон.

Иска да въведе снимките от видеотелефона в компютъра си, но като последен глупак е забравил свързващия кабел в службата. Рови като луд из стаята, за да открие кабела, който получи Оливия с нейния апарат, но от него няма ни следа.

В този момент забелязва мигащия сигнал за прието съобщение върху собствения си телефон. Включва го. Съобщението е само едно и след всичко преживяно в този ден, неговото съдържание изобщо не го изненадва: „Мат, обажда се Лорън Мюз. Работя като инспектор в Окръжната прокуратура на Есекс. Познавахме се преди цяла вечност. Моля те да ми се обадиш при първа възможност“.

Оставила е два номера — служебен и на мобилен телефон.

Мат отпуска слушалката върху вилката. Значи Ланс се опитва да изпревари колежката от окръга. Или пък работят съвместно. Както и да е. За какво ли може да става дума? Ланс спомена нещо за „Света Маргарита“ в Ийст Ориндж. За някаква монахиня там.

Каква връзка може да има той с всичко това?

Каквато и да е, не е на добро.

Не му е сега до гадаене. Но и не иска да го сварят по бели гащи. Затова отива при компютъра и провежда класическо търсене. Въвежда „Света Маргарита“ в Ийст Ориндж и се натъква на цял куп връзки. Как й беше името на онази? Сестра Мери Някоя си. Въвежда и това: „Сестра Мери“; „Света Маргарита“; „Ийст Ориндж“.

Нищо.

Обляга се назад и се замисля. Но не измисля абсолютно нищо. Няма да звъни на Лорън. Още не. Може да почака до утре. Ще каже, че е пиянствал извън къщи — Ланс може да го потвърди — и не се е сетил да си провери съобщенията.

Главата му започва да се избистря. Обмисля своя следващ ход. Макар да е сам в къщата, Мат проверява коридора и заключва вратата. Сетне отваря килера, за да измъкне миниатюрен сейф. Комбинацията е 878, понеже тези цифри нямат абсолютно никакво отношение към събитията в неговия живот. Измислил ги е изцяло.

В кутията има пистолет.

Взира се в него. Полуавтоматичен „Маузер“ — М2. Купил го е на улицата — няма нищо трудно в това — веднага след излизането от затвора. Никому не казва — нито на Бърни, нито на Оливия, нито на Соня Макграт. Не знае защо го е купил. Човек би казал, че миналото трябва да го е научило колко са опасни подобни постъпки. Сега, когато Оливия очаква дете, да, ще трябва да се отърве от него. Само дето не е сигурен, че е в състояние да го стори.

Затворническата система има своите противници. Повечето свързани с нея въпросителни са очевидни и до известна степен — органически. Същината се състои в това, че в повечето случаи биват затваряни заедно лоши хора с други лоши хора. Абсолютно неоспорима е истината, че това заведение те учи на всякакви осъдителни неща. Човек оцелява тук, като се държи настрана от всичко и всички, като се изолира, като се плаши от всякакъв вид обединяване. Там не те учат как да усвояваш и да бъдеш продуктивен — тъкмо напротив. Научаваш се, че не бива да се доверяваш никому, че единствено на себе си можеш да разчиташ, че трябва да бъдеш по всяко време нащрек, готов да се защитиш.

Притежаването на пистолет дава на Мат особено усещане за сигурност.

Отлично знае, че то е измамно. Съзнава, че вероятността то да допринесе за нещастие е много по-голяма от тази, да съдейства за спасение. Но ето го, лежи си в металната кутия. И сега, в момента, когато целият свят започва да се надига срещу му, Мат за първи път от закупуването му поглежда това оръжие.

Телефонът го стряска. Бързо затваря кутията, сякаш се бои някой да не нахлуе в стаята и вдига слушалката.

— Ало?

— Познай какво правех, когато си се обаждал.

Сингъл.

— Извинявай — казва Мат. — Знам, че е късно.

— Не-не, познай. Хайде. Добре де, аз ще ти кажа. Тъкмо прасках Ханк. А той кара с часове. Толкова ми дотегна, че го секнах… ъ-ъ-ъ… насред цялата работа. А мъжете, знаеш ги какви са докачливи…

— Стига, Сингъл.

— Какво?

— Ония снимки, дето си ги прехвърли от моя видеотелефон…

— Какво за тях?

— При тебе ли са?

— В офиса.

— Увеличи ли ги?

— Техникът ми ги увеличи, но нямах възможност да ги разгледам.

— Искам да ги видя. Имам предвид увеличенията.

— Защо?

— Хрумна ми нещо.

— Я виж ти.

— Виж не виж, това е. Знам, че е късно, и то много, но ако искаш да се срещнем в твоя офис…

— Сега ли, бе?

— Сега.

— На път съм.

— Задължен съм ти до гроб.

— И след това — допълва Сингъл. — След три-четвърти час.

Мат грабва ключовете — вече се е оправил достатъчно, за да кара — пъха портфейла и телефона в джобовете и поема към вратата. Тук се сеща за полуавтоматичния маузер. Кутията е още върху бюрото. Мисли известно време и го взема.

Има едно нещо, което никой не ти казва — усещането да държиш оръжие е голяма работа. Обикновените хора по телевизията винаги реагират като малоумни при пръв досег с него. Правят гримаси и мучат жално: „Не искам да го виждам това нещо…“. А истината е, че да държиш пистолет в ръка — хладна стомана до кожата, тежест в дланта, самата особена форма, начинът, по който ръката ти съвсем естествено обгръща ръкохватката, по който показалецът нежно ляга върху спусъка — всичко това е не само приятно, а изглежда добро и напълно в реда на нещата.

Но не, не биваше да го взема.

Ако поради някаква причина го спипат с този пищов в джоба и при неговото съдебно досие, спукана му е работата. Това е ясно.

Но въпреки това Мат пъха пистолета зад колана.

Когато отваря външната врата, тя се изкачва към верандата. Погледите им се кръстосват.

Мат се пита дали би я познал, ако преди малко Ланс не бе споменал името й, ако сам той не бе чул гласа й по телефона. Трудно е да се каже. Косата е пак така късо подстригана. Мъжкаранският вид не е понесъл кой знае какви загуби. В неговите очи не се е променила особено. Отново му хрумва мисълта за това, че у срещнатите като възрастни стари познати неизменно виждаш детенцето от първоначалното училище и го познаваш, независимо от дългогодишната раздяла.

— Здрасти, Мат — обажда се Лорън Мюз.

— Здрасти, Лорън.

— Отдавна не сме се виждали.

— М-да.

Тя съумява да се усмихне.

— Имаш ли секунда време? Трябва да ти задам няколко въпроса.