Невинният

Глава 55

Мат води Лорън към полутъмното задно сепаре в „Надървеният бобър“. Сядат, а по уредбата пускат приятно парче. Цялото помещение е полутъмно. Стриптийзьорките остават изведнъж някъде много надалеч.

— Не си въоръжена, нали? — пита Мат.

— Нямах време да получа разрешително за самолета — казва тя.

— И си пристигнала тук самоволно.

— Какво от това?

Мат свива рамене.

— Стига да искам, като едното нищо мога да те цапардосам по тиквата и да изчезна.

— Аз не съм толкова безобидна, колкото изглеждам.

— Не се съмнявам. И като дете не беше лесна.

— Което не може да се каже за тебе.

Мат кимва в съгласие.

— Та какво ти е известно за моята жена?

— Защо ти не започнеш пръв, Мат?

— Защото всички прояви на доверие до момента са все за моя сметка, а ти и пръста не си помръдваш в този смисъл, ето защо.

— Има някаква логика в това.

— Та?

Лорън мисли известно време, но не много. Защо да не му каже? Тя наистина е убедена в неговата невинност, а пък ако греши, обстоятелствата ще го покажат. Няма да успее да се отърве само с приказки. Бившите затворници нямат тази привилегия.

— Знам, че истинското име на жена ти е Кандис Потър.

И тя започва да разказва. Той също говори. Прекъсва я с въпроси и допълнения. Когато Лорън стига до аутопсията и момичето със САР, Мат се изправя на мястото си с разширени очи.

— Я повтори.

Макс Дароу бе отбелязал с „лястовичка“ онова място от протокола, където става дума за САР.

— Което е нещо като хермафродитизъм?

— Нещо подобно… може да се каже, да.

— Значи ето как е разбрал Дароу.

— Кое?

— Че Кандис Потър е жива. Жена ми е родила дете на петнайсетгодишна възраст и детето е дадено моментално за осиновяване.

— И Дароу разбира това по някакъв начин.

— Точно така.

— И тогава си спомня онзи синдром от аутопсията. Щом Кандис Потър е родила един път…

— Значи не тя е убитата — завършва Мат.

— Трябва ли жена ти да се срещне със своята дъщеря тук тази нощ?

— В полунощ. Да.

Лорън кимва.

— Затова значи сключи тази сделка с мен. Да може жена ти да проведе тази среща.

— Точно така — признава Мат.

— Много красиво от твоя страна. Такава саможертва.

— Да, аз съм принцът от приказките… — Мат млъква. — Господи, чуй само какво приказваме. Всичко е постановка. Няма друг начин.

— Защо мислиш така?

— Ами постави се на мястото на Макс Дароу. Разбираш, че Кандис Потър е жива, че е избягала и се укрива. Как ще я намериш след толкова години?

— Не знам.

— Ще се помъчиш да я изкараш на светло, нали.

— Ами да.

— И как? Като я принудиш сама да излезе. Можеш да пуснеш например някаква обява за това, че дъщеря й е сериозно болна, на смъртен одър. Ти, ако си ченге, можеш да се добереш до някои подробности, свързани с града, болницата, името на доктора. Можеш да научиш нещо дори от самата осиновена дъщеря, знам ли и аз.

— Несигурен подход — отбелязва Лорън.

— В какъв смисъл?

— Какво би го накарало да приеме, че тя все още се интересува от старата си персона?

Той мисли по въпроса.

— Не знам. Но, разбира се, няма да се ограничиш само с това. Ще проследиш най-различни стари връзки. Стъпка по стъпка. Но ако тя се крие някъде там и ако има компютър, какъвто има всеки в този свободен свят, може да прояви любопитство и да дебне около старото си име. Може да стане така, нали?

Лорън мисли на свой ред. Мат също. Тревожи ги едно и също нещо.

— Тия снимки в телефона ми — обажда се Мат.

— Какво за тях?

Той обмисля как точно да се изрази, когато край масата изниква сервитьорката и пита:

— Още по едно питие?

Мат изважда портфейла си. Показва двайсетдоларова банкнота.

— Познавате ли Кими Дейл?

Тя се поколебава.

— Кажете само да или не.

— Да.

Той връчва двайсетарката и вади нова.

— Сега тук ли е?

— Само с да или не?

— Точно така.

— Не.

Дава и тези двайсет. Измъква още три подобни банкноти.

— Тези ще получите, ако ми кажете къде мога да я намеря.

Сервитьорката обмисля предложението. Мат държи парите пред погледа й.

— Може да си е у тях. Стана нещо странно. Смяната й е до единайсет, но тя изфуча навън преди час с някаква жена.

Лорън го поглежда, но Мат и с око не мигва. Лицето му е безизразно. Добавя още двайсет. Изважда и снимка на Оливия.

— С тази ли?

Сервитьорката видимо се уплашва от нещо. Не отговаря. Но и не е нужно. Лорън е вече на път към вратата. Мат оставя доларите и я следва.

— Какво има? — пита я той.

— Върви, върви — отвръща Лорън. — Имам вече адреса на Кими Дейл.

Кими пъха касетата във видеото.

— Трябваше да се сетя — отбелязва тя.

Оливия остава седнала на дивана и чака.

— Спомняш ли си онази ниша в кухнята? — пита Кими.

— Да.

— Три, може би четири седмици след твоето убийство купувам едно голямо шише растително олио. Вземам стълба, за да го кача върху най-горната лавица, и там, към тавана на нишата, виждам прикрепено с тиксо ето това. — Тя кимва към видеото.

— Гледала ли си го?

Кими свива рамене.

— Какво има на нея?

Тя понечва да каже, но само посочва с глава екрана:

— Виж сама.

Оливия изправя снага. Налива си още вино. Кими кръстосва помещението, кърши ръце и не поглежда екрана. За известно време там има само електронни смущения. След това изведнъж се появява позната до болка сцена.

Спалня.

Кадрите са черно-бели. В долния десен ъгъл личат дата и час. Върху ръба на леглото седи мъж. Тя не го познава.

Мъжки глас шепне.

— Това е господин Алекзандър.

Господин Алекзандър — ако това е истинското му име — започва да се съблича. От дясната му страна се появява жена и се заема да помага.

— Касандра — обажда се Оливия.

Кими кимва.

Оливия се мръщи.

— Клайд е снимал клиенти?

— Да. Но извратени.

Двамата участници на екрана са голи. Касандра е върху мъжа в този момент. Гърбът й е извит. Устата отворена. Двете чуват стенанията на фалшива страст — по-измислени дори от рисуван филм.

— Мисля, че ми стига толкова — обажда се Оливия.

— Аз не мисля така — възразява Кими.

Натиска бутона за превъртане напред. Действието на екрана забързва. Променят се пози, разменят се позиции. Не трае дълго. Мъжът се облича и изчезва за нула време. Тогава Кими отпуска бутона и скоростта става отново нормална.

Касандра приближава обектива. Усмихва се насреща. Оливия затаява дъх.

— Виж я само, Кими, толкова е млада.

Кими престава да кръстосва. Допира пръст до устните си и сочи екрана.

Разнася се мъжки глас:

— Това е за спомен на господин Алекзандър.

Оливия прави гримаса. Прилича на Клайд Рангор, който се мъчи да преиначи гласа си.

— Забавлява ли се, Касандра?

— Много — отговаря Касандра монотонно. — Господин Алекзандър е направо велик.

Кратка пауза. Касандра облизва устни и поглежда към някого, който е извън кадър, сякаш си чака реда.

— На колко години си, Касандра?

— На петнайсет.

— Сигурна ли си?

Тя кимва.

— Миналата седмица ги навърших. Ето ми кръщелното. — Тя поднася документа към обектива. За известно време картината е неясна, но после някой оправя фокуса. Касандра държи хартията близо половин минута. Родена в благотворителния център на Нампа, Айдахо. Родителите са посочени като Мери и Силвестър. Всички дати личат напълно ясно.

— Господин Алекзандър искаше някоя на четиринайсет — казва Касандра така, сякаш чете реплики от сценарий, — но после каза, че и аз ставам.

Екранът угасва.

Оливия седи мълчалива. Кими също.

— Господи — промълвява най-накрая Оливия.

Кими кимва.

— Клайд не само ги изнудва с проститутки — отбелязва Оливия. — Подхвърля им непълнолетни. Показват си кръщелните за доказателство. Даже представя нещата така, сякаш самите клиенти настояват за невръстни момичета, но при всички случаи, дори мъжът да твърди, че е мислел проститутката за стогодишна, това си остава сериозно престъпление. Този тип, този господин Алекзандър, рискува не само семейния живот и кариерата си — като едното нищо може да отгърми в панделата.

Кими замълчава.

Екранът оживява отново и върху него се появява друг мъж.

— Господин Дъглас — пояснява шепнещият глас.

Оливия застива.

— Господи!

— Какво има, Канди?

Тя приближава екрана. Този мъж. Този мъж на леглото. Няма съмнение. Господин Дъглас е Адам Йейтс. Оливия гледа като хипнотизирана. Касандра отново влиза в стаята. Помага му да се съблече. Значи това е то. Затова Клайд изпада в такова отчаяние. Заснел е важен федерален агент. Сигурно не е бил наясно с това обстоятелство — дори Клайд Рангор не може да е дотам глупав — и когато е направил опит да го изнуди, всичко се е обърнало с главата надолу.

— Познаваш ли го? — пита Кими.

— Да — отвръща Оливия. — Срещнахме се днес.

Входната врата се отваря с трясък. Оливия и Кими обръщат като по команда глави натам.

— Какво искаш, по дя… — крясва Кими.

Кал Долинджър затваря вратата зад себе си, вади пистолет и се прицелва.