Невинният

Глава 6

В мига, когато окръжният инспектор от отдел „Убийства“ Лорън Мюз отваря входната врата на апартамента си, вълна остър тютюнев дим я удря право в носа. Тя замръзва на прага и преглъща.

Апартаментът й е партерен, с прилежаща градинка, поради което се води „градински“. Намира се на булевард „Морис“ в градчето Юниън на щата Ню Джърси. Тя така и не успява да проумее кое му е „градинско“. Мястото е същинска дупка — изцяло от тухли и без помен от зеленина. Без капка индивидуалност. Такава е местната версия на чистилището. Етапна гара, където хората престояват, поели нагоре или надолу по социалната стълбица. Тук живеят млади семейства, преди да се сдобият с къща. Тук пребивават пенсионери без късмет, след като децата излетят от родното гнездо.

И, разбира се, тук се настаняват самотни жени на прага на старомоминството, които работят прекалено усилено и не са много по развлеченията.

Лорън е трийсет и четири годишна, принципен противник на трайната връзка, която, ако трябва да цитираме нейната майка — заклет пушач, просната в момента върху собствения си диван — „никога не спуска кепенците“. Полицейската й битност има особено голяма заслуга в случая. Отначало тя интригува мъжете, а сетне ги кара да бягат като от огън, когато наближи неизменната крайна дата. В момента ходи с един на име Пит, когото майка й характеризира като „пълна нула“, а на Лорън й е трудно да обори подобна оценка.

Двата й котарака, Оскар и Феликс, не се виждат никакви, но това е в реда на нещата. Майката, възхитителната Кармен Валос Мюз Брютър и така нататък, се е излегнала върху дивана с вперен в екрана на телевизора поглед. Гледа състезание, което не изпуска нито един божи ден, като никога досега не е успяла да даде верен отговор на някой от въпросите.

— Здрасти — казва Лорън.

— Тук е пълна кочина — отговаря мами.

— Ами изчисти — съветва я щерката. — Или още по-добре — изнеси се.

Кармен се е разделила неотдавна със Съпруг номер четири. Тя изглежда много добре. Значително по-добре от неугледната дъщеря, която се е метнала на склонния към самоубийство баща. Все още секси, макар и поувехнала вече. Красотата й е започнала да се спаружва, но все още успява да си осигури по-свестни ухажори от тези на дъщерята. Мъжете обичат Кармен Валос Мюз И-така-нататък.

Кармен отново се обръща към телевизора и дръпва яко от цигарата.

Лорън се обажда:

— Казала съм ти милион пъти да не пушиш тук.

— И ти пушиш.

— Не, мамо. Отказах ги.

Кармен насочва към нея погледа на огромните кафяви очи и пита с прелъстителен — по навик — гласец:

— Отказала си ги?

— Да.

— Я стига. От два месеца. Това не е отказване.

— Пет месеца.

— Е, и? Преди не пушеше ли тук?

— Какво от това?

— Ами защо го правиш на въпрос? Да не би да се е измирисало? Тук да не е някой шикозен хотел, в който е забранено да се пуши?

Майката хвърля познатия преценяващ поглед, както прави всеки път. И всеки път вижда позната картинка. Лорън очаква неизбежните „само искам да ти помогна“ съвети: би могла да си направиш някоя прическа, трябва да носиш по-прилепнали дрехи, защо ти е да приличаш на момче, видя ли новите укрепващи сутиени на улица „Виктория“, малко грим няма да те убие, ниските момичета никога не трябва да си показват носа навън без висок ток…

Кармен отваря уста и в същия миг звънва телефонът.

— Запомни си мисълта — казва Лорън и вдига слушалката.

— Здрасти, Ситнеж, обажда се моа15.

Моа е Елдън Тек, шейсет и две годишен беловлас дядо, който слуша единствено рап. Вън от това Елдън е главен съдебен медик на окръг Есекс.

— Какво има, Елдън?

— Ти ли се занимаваш с Пълнената калугерка?

— Така ли му викате?

— Само докато измислим нещо по-смешно. Аз предложих „Светата Дева от Долината“ и „Светите Хълмове“, но не се прие.

Лорън внимателно разтрива очи с палец и показалец.

— Да не би да имаш нещо за мене?

— Имам.

— Като например?

— Като например факта, че смъртта не е естествена.

— Убита е?

— Уха. С възглавница връз лицето.

— Че как са пропуснали това?

— Как са го пропуснали кои?

— Нали първоначално е заведена като починала от естествена смърт?

— Да.

— Ами, Елдън, точно това имам предвид, когато питам как са пропуснали това обстоятелство.

— Аз пък те питам кого имаш предвид.

— Който я е прегледал пръв.

— Никой не го е правил. Там е цялата работа.

— Защо?

— Майтапиш ли се?

— Не. Мисълта ми е, не трябваше ли това да се установи в самото начало?

— Много филми гледаш. Всеки ден умират ен на брой хора. Жената намира съпруга пукнал на пода. Да не искаш да му правим аутопсия? Да не би да се заблуждаваш, че някой проверява дали не се касае за убийство? В повечето случаи ченгетата дори не отиват на място. Моят старец си замина преди десетина години. Мама се обади в едно погребално бюро, някакъв лекар подписа смъртен акт и го отнесоха. Така става обикновено и това ти е добре известно. И сега какво? Умира някаква монахиня. Смъртта не привлича с нищо вниманието на хората, които не знаят какво именно да търсят. Никога не бих я качил на масата, ако твоята майка игуменка не се бе обадила.

— Сигурен ли си, че е станало с възглавница?

— Тъй вярно. С възглавница в собствената й килия. Факт. Колкото щеш влакна по шията.

— А под ноктите?

— Чисто е.

— Това не е ли необичайно?

— Зависи.

Лорън поклаща глава с усилие да подреди фактите.

— Идентифицирана ли е?

— Кой?

— Жертвата.

— Мислех, че е сестра Силиконова. За чий ти е опознаване?

Лорън си поглежда часовника.

— Още колко време си там?

— Два часа — отвръща Елдън Тек.

— Тръгвам.