Невинният

Глава 43

В затвора Мат научава как се крадат коли. Или поне си мисли, че се е научил.

През две килии от неговата е затворен тип на име Сол, чието любимо развлечение е да се вози за кеф с крадени автомобили. Много свестен мъж в контекста на затворническия свят. Това е неговият демон — на вид най-безобиден от всички в този свят — но и той успява да му види сметката. Арестуват го, докато се опитва да отмъкне някаква кола още на седемнайсетгодишна възраст. На деветнайсет — пак. При третия случай загубва контрол над колата и убива човек. Понеже е рецидивист, получава до живот.

— Тия истории, дето ги дават по телевизията — казва му той, — са пълна глупост до една. Не ти трябва да разбиваш ключалки. Не използваш никакви инструменти. Нито свързваш разкъсани преди това жици. Всичко това върши работа при най-стари модели. С днешните аларми и блокировки от всякакъв вид подобен подход може само да те загроби.

— Какво правиш в такъв случай? — пита Мат.

— Използваш ключовете на човека. Отключваш като цивилизован мъж и отпрашваш.

Мат прави гримаса на недоверие.

— Толкова ли е просто?

— Не, никак не е просто. Отиваш в някой претъпкан паркинг. Моловете вършат чудесна работа, само трябва да внимаваш за охраната. Гигантските супери са още по-добро място. Намираш местенце, дето не се навъртат много хора. Просто си ходиш покрай колите и прокарваш ръка върху предните гуми и под броните. Хората си оставят най-често ключовете по тези места. Други използват магнити, с които ги лепват под левия праг. Не са много хората, които го правят. Бих казал по един на всеки петдесет. Потрудиш ли се достатъчно, няма начин да не попаднеш на такъв шаран. И айде.

Мат се пита дали затворническата му информация не е остаряла — девет години са това. Върви вече повече от час — първоначално през гората, а сетне по странични улички. Стигнал до булевард „Ливингстън“, той взема автобуса към студентския комплекс „Бъргън“. Пътуването трае час. Мат спи през цялото време.

„Бъргън“ е общински колеж с приходящи. Налице са буквално стотици коли, карани от безгрижни студенти. Охраната на практика е чиста фикция. Мат започва своето издирване. То му отнема почти час, но, както е обещал навремето Сол, усилията му биват възнаградени под формата на бяло субару с наполовина пълен резервоар. Не е зле. Ключовете са скрити в магнитна торбичка под левия калник. Мат се вмъква в колата и поема към Шосе номер 17. Не познава особено добре окръг Бъргън. Може би е за предпочитане да се насочи на север, но той иска час по-скоро да мине по моста „Джордж Уошингтън“. Тръгнал е към Уестпорт, щата Кънектикът.

Когато стига до будката за плащане на пътна такса преди моста, Мат се уплашва, че може да бъде разпознат — стига дотам, че сваля превръзката от главата си и нахлупва намерена на задната седалка шапка за бейзбол с логото на „Ню Йорк Рейнджърс“ — но нищо подобно не се случва. Включва радиото и слуша последователно две различни станции. По филмите винаги прекъсват предаванията със специални емисии, в които дават описания на издирвани лица. Но нито една от двете станции не му посвещава подобна. Всъщност радиото премълчава всичко. Не съобщава нито за него, нито за Макс Дароу или Чарлс Тали.

Трябват му пари. Трябва да спи някъде. Трябват му медикаменти. Болката е държана досега в търпими граници благодарение на адреналина. Той започва да спада. За последното денонощие е спал едва час, а разправиите от предходното също не са му осигурили особено добра възможност за почивка.

Проверява състоянието си. Трийсет и осем долара. Не може да се каже, че са достатъчни. Не може да използва кредитни карти. Веднага ще го проследят. Същото се отнася и до помощта от роднини или приятели — не че ги има в изобилие.

И все пак съществува едно лице, при което Мат може да отиде, без да се опасява от възможността полицията да го издебне и там.

Напуска магистралата през изхода за Уестпорт и намалява скоростта. Никога не е идвал тук, но знае адреса. След като излиза от затвора, минава на няколко пъти по този път, но все не намира кураж да свърне в нужната улица.

Сега завива два пъти подред надясно и спира на тиха трилентова улица. Пулсът му отново забързва. Поглежда към алейката. Нейната кола е единствена там. Понечва да използва мобилния телефон, но по-добре не, могат и него да проследят. Просто ще почука. Обмисля този вариант, но решава да играе на сигурно. Връща се към центъра на града и намира телефонен автомат Набира номера.

Соня Макграт отговаря след първото позвъняване:

— Ало…

— Аз съм — обажда се Мат. — Сама ли си?

— Да.

— Имам нужда от помощта ти.

— Къде се намираш?

— На около пет минути от вас.

Мат влиза в алеята на Макграт.

Край гаража стърчи ръждива конструкция с кош за баскетбол. Парцаливата му мрежа не е сменяна кой знае откога. Тази гледка никак не се вписва в околната. Тя лъха на запуснатост и немара, докато самата къща е лъскава и модерна. Мат остава за миг загледан в коша. Там е Стивън Макграт. Стреля с елегантни движения. Погледът му е прикован към металния обръч. Мат вижда усмивката му.

— Мат.

Обръща се. Соня Макграт стои на прага. Тя също поглежда към коша и чертите на лицето й сякаш увисват.

— Разказвай — обажда се тя.

Той го прави, но забелязва, че изразът на опустошеност не напуска лицето й. Наблюдавал е подобни пристъпи и по-рано, обаче тя всеки път съумява да се овладее — ако не изцяло, то поне донякъде. Сега не става така. Кожата запазва тази ужасяваща смъртна бледност. Няма да се промени. Мат вижда това, но не може да спре. Той приказва и обяснява защо е тук, а в един момент има усещането, че излиза от тялото си и се превръща в слушател, също като самата Соня. Въпреки това не спира. Разправя и разправя, а един вътрешен гласец непрекъснато му повтаря да затвори най-сетне глупавата си уста. Но не го послушва. Кара нататък с надеждата, че все някак ще успее да свърши.

Но в края на краищата, като сложиш всичко на кантара, излиза все пак следното: още един побой, още един убит.

Когато най-накрая приключва, Соня Макграт го наблюдава няколко секунди. Мат усеща как се спаружва и загива под огъня на този поглед.

— Искаш да ти помогна, така ли? — обажда се тя.

Това е то. Толкова просто. Толкова ясно. Сега вече може да чуе собствените си думи. Не само абсурдни, но възмутителни. Направо неприлични.

Не знае какво да прави.

— Кларк е разбрал за нашите срещи — казва тя.

Понечва да каже, че съжалява или нещо подобно, но му се струва крайно неуместно. Мълчи и чака.

— Кларк смята, че търся утеха. Има право да го мисли, но аз не съм на същото мнение. Според мене се стремя към завършек. Към опрощение, а виждам, че не мога да го дам.

— Трябва да си вървя — обажда се Мат.

— Не бива да се предаваш, Мат. Невинен си, а те…

— Те какво? — пита той малко по-остро, отколкото би желал. — Вече съм ял тази попара, нали?

— Така е. — Соня накланя глава. — Но беше ли невинен в оня случай, Мат?

Той отново поглежда към баскетболния кош отвън. Стивън държи топката в ръка. Понечил е да стреля, но сега спира насред движението, обръща се и чака отговора на Мат.

— Съжалявам — казва той, като извръща поглед и от двамата. — Трябва да вървя.